ЕДУАРД
Правя сметки в главата си… най-вече, за да не си изгубя ума. Нямаше ме десет години, единадесет, ако броим и войната. Пишех на Томас по едно писмо на седмица, понякога повече, понякога по-малко – средно по четири на месец. Четири, умножено по дванадесет месеца в годината, умножено по единадесет.
Петстотин двадесет и осем писма, десетки хиляди думи, безброй моменти между мен и братчето ми.
Нямам нито едно от писмата му; те бяха изгорени в огньове по цялото земно кълбо. Когато живееш в движение, трябва да пътуваш леко, а сантименталността е твърде тежка, за да я носиш. Но те не са ми нужни – вече знам наизуст всяка дума и всяка извивка на всяко негово писмо.
Би било грешка да мисля, че не сме били близки само защото не сме живели на едно и също място. Познавам братя, които са делили едно и също окървавено легло и не са могли да понасят гледката един на друг.
Но Томас беше с мен през цялото време. Всяко ново място, ново преживяване, нов спомен… той беше там, в мислите ми – нямах търпение да ги споделя с него. И знам, че за него беше същото. В тези писма Томас ми изповядваше най-дълбоките си тайни, сякаш смяташе, че това ще има значение за мен. Сякаш имаше нещо на света, което би могъл да напише за себе си и което да ме накара да мисля по-малко за него. Което би ме накарало да не го обичам изцяло и напълно – по същия начин, по който той обичаше в замяна.
Нямаше такова нещо и аз му го казах.
Знам как да живея на място, на което брат ми не е. Но не знам как да живея в свят, в който него го няма.
И докато седя тук, край леглото му, и гледам как живота му бавно се изплъзва, сякаш и част от душата ми се изплъзва с него. Оставяйки я твърда и безплодна. Като изсъхнала, напукана земя без вода. Като Арктика без слънце.
Гледам го и си мисля за времето, когато беше малко момче – с цяла глава, очила и къси, мършави крайници.
„Покажи ми, Едуард! Покажи ми как да ритам топка като теб.“
„Мога ли да спя тук с теб? Ще държиш сенките настрана.“
„Когато тръгнеш на училище, Едуард, можеш ли да ме вземеш със себе си?“
Дишането му става все по-бавно и знам, че Ленора и Майкъл също го виждат.
Поглеждам лицето му и той не носи очилата си. Те са сложени на нощното шкафче, защото не му трябват. Защото никога повече няма да му трябват.
И това е толкова шибано погрешно.
И не мога да направя абсолютно нищо.
Освен да седя и да го гледам как си отива, и да изпитвам ярост от несправедливостта на всичко това.
Томас изпуска дълбоко, бавно дишане – спокойно, по-дълго от всяко предишно. И аз се навеждам напред, чакайки, молейки се той да вдиша още веднъж. Да остане само още малко.
Но това не се случва.
Единственият звук в стаята е щракането на часовника в ъгъла – оглушително на фона на неподвижната, съвършена тишина. Лекарят пристъпва напред и проверява със стетоскопа си за пулс, за сърдечен ритъм. Той повдига внимателно всеки от клепачите на Томас и още преди да изрече думите, лицето на Майкъл се срутва в ръцете му и тишината е обгърната от риданията му.
– Той си отиде – казва ни лекаря.
И всичко свършва, точно така. Но аз не се чувствам празен или изтощен. Мускулите ми се стягат от ярост, която никога не съм познавал. Искам да унищожа нещо. Искам да съборя този проклет замък, камък по камък, само защото той все още е тук, а брат ми не е.
Потупвам Майкъл по гърба, опитвайки се да насоча кипящата енергия в утеха, защото знам, че Томас би искал точно това.
Лекарят вдига чаршафа и го покрива. И все още – глупаво – чакам той да се издуе от дъха му. Когато това не се случва, когато белият памук лежи тихо върху чертите му, ме връхлита вълна от смазващо разочарование. Бавно се изправям на крака и отивам до нощното шкафче. С благоговение вдигам очилата с дебели рамки и погледът ми се замъглява, докато ги държа в дланите си. Задушавам парещата влага, която заглъхва в гърлото ми, и прибирам очилата в джоба на ризата си, над сърцето – там, където се кълна, че ще останат всеки ден до края на живота ми.
– Там, там… – чувам зад себе си прекрасен женски глас. Нищо не би трябвало да е толкова прекрасно в такъв ужасен ден.
– Така е по-добре – казва Ленора на Майкъл.
Завъртам се, готов да атакувам.
– За кого е по-добре?
Тя ме поглежда с широки, сухи очи и съвършено сдържани черти.
– По-добре е, че той не страда повече – казва тя.
И дори тази обосновка ме вбесява.
Ленора се изправя.
– Ще отида в параклиса и ще се помоля за вечната му душа. – Тя поглежда към прислужницата. – Не бива да ме безпокоите.
Прислужницата кимва.
Аз имам съвсем различна реакция.
– Молитви? Това е всичко, с което разполагаш? Последните дни на брат ми на тази земя бяха изпълнени със загриженост за теб. За твоето благополучие, за твоето бъдеще – и всичко, което имаш за него, са шибани молитви? Нито една сълза? Или кралицата също не скърби? Не чувства нищо за никого, освен за себе си?
Тя ме гледа с толкова емоции, колкото и камък.
– Не е нужно да ти се обяснявам.
– Мисля, че отношенията ти с брат ми са били едностранчиви. Мисля, че той се е грижил за теб много повече, отколкото ти някога си се грижила за него.
Погледът ѝ остава вбесяващо стабилен. Спокоен и равен като повърхността на сиво езеро без вятър.
– Не ме интересува какво мислиш.
Тя ми обръща гръб, отхвърляйки ме.
– Уинстън?
Тъмнокожият пазач, който едва откъсва поглед от нея, пристъпва напред.
– Аз съм тук, Ваше Величество.
– Остани с херцога – казва тя. – Той не бива да… Не искам да го оставям сам.
Стражът свежда глава.
– Няма да го оставя.
С отпуснати рамене и високо вдигната глава, сякаш носи някаква невидима корона, кралицата излиза от стаята.
***
По-късно, не знам колко време е минало, с Майкъл седим заедно в голямата стая. Пием уиски. Много от него. И се взираме в огромната стена, на която висят древни, противно изглеждащи оръжия. Стената на смъртта.
Не си говорим, все още не. Това ще стане по-късно, когато сме достатъчно силни – или достатъчно пияни – за да можем наистина да изговаряме думи. Но когато чувам, че вратата се отваря, и виждам мъже, които минават през фоайето и се качват по стълбите, носейки носилка, се изправям на крака.
– Кои, по дяволите, са те?
– Те са от двореца – обяснява Майкъл. – Томас трябва да бъде погребан там.
– Какво? Защо? И ти си съгласен с това?
Той прокарва задната част на ръката си през носа.
– Кралицата казва, че съм добре дошъл в двореца, когато пожелая.
После свива рамене и си налива още една чаша.
– Не-не, те могат да си ходят. На наша земя има семеен парцел, където са погребани поколения Рурк. Мястото му е тук.
Не знам защо ми пука, това е идиотско – на Томас няма да му пука и за миг. Може би защото се чувствам притежател и защитник на него. Или може би просто нямам търпение за битка.
Вървя през фоайето към вратата. Прислужницата – тази от горния етаж; мисля, че е дошла с Ленора от двореца – ме спира, сякаш чете мислите ми.
– Кралицата не иска да бъде обезпокоявана, сър.
– Е, в живота не винаги получаваме всичко, което искаме. Ако кралицата не е научила това досега, с удоволствие ще я инструктирам.
Заобикалям прислужницата, излизам през вратата и прекосявам двора до семейния параклис в най-северната част на имението, близо до скалата. Няма охрана, която да пази вратата, затова не спирам, преди да я разкъсам и да я оставя да се плъзне затворена зад мен. Малкото задно преддверие е забулено в мрак, с изключение на слабата, червеникава светлина, която идва от сиянието на късното следобедно слънце през високите витражи.
Всеки молитвен дом има специфичен аромат, в зависимост от вярата и страната. Понякога подправки или тамян, понякога глина или пръст. Тук ме обгръща аромата на моето детство – парфюмът на горящи свещи и тежката флора на момина сълза. Затварям очи и го вдишвам, а спомените, които идват с него, не са изключително неприятни.
Очите ми се отварят, когато чувам приглушен звук. Придвижвам се до двойните врати, които водят към параклиса, и отварям леко едната. Звукът е по-силен. По-ясен.
Това е болка. Сърцебиене. Опустошение. Сурова и неутешима.
Ленора е наведена пред олтара, на колене, с извит гръбнак, с лице в ръцете, плаче толкова силно, че трепери. И звуците, които идват от нея – остри, пронизващи, изтръгващи ридания отново и отново. Дори от другия край на стаята усещам мъката ѝ – нейната тъга, скръб и ужасна загуба.
Същото е и при мен. Същите чувства разкъсват гърдите ми и отекват в сърцето ми.
Затварям вратата, внимателно, за да не чуе тя. Облягам гръб на нея и потъвам на пода. Макар че тя никога няма да разбере, аз оставам там с нея. А кралицата плаче със сърцето си, и за двама ни.
Назад към част 22 Напред към част 24
