***
Яздим бавно един до друг, по камениста пътека, която води до шумен поток. Яркото слънце наднича между клоните на дърветата, правейки странни сенки върху горската земя.
– С какво точно се занимава консула на кралицата? – Пита Едуард. – Аз съм просто жребеца на кралството ли? Петелът, който кралицата язди?
Мислех, че не съм русокоса, но Едуард може би ме превръща в такава. Бузите ми пламтят, сякаш под кожата ми има огън. Когато вдигам поглед към него, копелето се усмихва.
Защитавам себе си – и руменината си.
– Не си спомням да си звучал толкова грубо в писмата си.
– Може би Томас е скрил няколко от теб.
– Както и да е. – Вдигам рамене, изправяйки гръбнака си. – Исторически погледнато, съпругата на краля прекарва времето си във филантропска дейност. Това, от което се нуждае кралството, и това, което е близко до сърцето ѝ. Социални програми, благотворителни организации, такива неща.
Преценявам реакцията му, защото Едуард Рурк е мъжкар – с рамене и способности.
– Смяташ ли, че това е под достойнството ти?
Той подсмърча.
– Само един истински задник би сметнал алтруизма за подъл. Много от местата, които съм обиколил, щяха да бъдат изтрити от лицето на земята без благотворителни организации. Благотворителността кара света да се върти.
Излизаме от короната на гората на върха на един хълм. Без да говорим, спираме едновременно, загледани в красотата на природата – как дългата трева се поклаща от вятъра, правейки вълни в голямо зелено море.
– Томас беше самотен – каза Едуард. – Преди да те срещне.
– Да, мисля, че е бил. Мисля, че част от него намери сродна душа в тази част от мен… и тогава никой от нас вече не беше сам.
Едуард примигва срещу слънчевата светлина и леко поклаща глава.
– Аз не знаех. Мразя, че не знаех това. – Той прочиства грубо гърлото си. – Мислех си – бих искал да направя нещо в негова чест. Да създам нещо постоянно. Момчешки клуб. Организация, която да свързва момчета, които нямат никого. И вече няма да им се налага да бъдат сами. Какво мислиш за това?
Очите ми стават топли и влажни, дори докато се усмихвам.
– Мисля, че това би било прекрасно. Томас ще бъде просто щастлив до болка.
***
По-късно седим един до друг под едно дърво на одеялото, ядем грозде и сирене и пием къпиново вино. Едуард сякаш изпитва странно удоволствие от това да ме гледа как ям – усещам погледа му върху мен през цялото време.
– Притесни ли те, когато те държах за ръка по време на интервюто? – Пита ме Едуард. – Не говоря за мръщенето на двореца или за това, че трябва и не трябва… Питам те. Не ти ли хареса?
Замислям се за миг и му казвам истината.
– Не ми е харесало, не. Но… Не съм привързан човек. Не така съм възпитана. Не знам как се прави това.
– Мога ли да държа ръката ти сега?
Очите ми се насочват към него.
– Искаш ли да държиш ръката ми?
– Нямаше да питам, ако не исках, Ленора.
Усмивката му е съблазнителна и потайна, сякаш в главата му постоянно тече подмолна струя от мръсни мисли.
Или може би това е само моя проекция – защото той е най-съблазнителния мъж, когото някога съм срещала.
Протягам ръката си и той я стиска нежно с двете си ръце – с благоговение, сякаш е нещо ценно. Крехко. След това с върха на пръста си проследява деликатните костици, които се простират по гърба, като гали всеки пръст. Обръща ръката ми и прокарва всяка линия на дланта ми, бавно и замислено, сякаш я запомня.
И топла течна топлина се разпространява по краката ми, изпълва стомаха ми, проследява се нагоре по гръбнака ми, докато крайниците ми не станат вяли, а гърдите ми – тежки, изтръпващи.
– Имаш много красиви ръце. – Гласът му е дълбок и мелодичен. – Обзалагам се, че си красива навсякъде.
Едуард подравнява дланите ни, като две ръце в молитва, а след това ги сгъва заедно и ги поставя върху бедрото си. И известно време седим, един до друг, ръка за ръка, наслаждавайки се на спокойствието и компанията.
– Ще ми кажеш ли нещо? – Питам го.
– Какво нещо искаш да ти кажа?
– Нещо за живота ти там. Къде е първото място, на което отиде, когато си тръгна?
Той кимва, докато си го припомня.
– Филипините. Там има едно село на рибари – Бахау – децата им се учат да плуват и да се гмуркат, преди да се научат да ходят. Те са най-добрите гмуркачи в света, могат да задържат дъха си по-дълго от всеки друг човек – научили са се сами, тренирали са телата си години наред. От това зависи поминъкът на семействата им и на тяхното село.
Гледам го, слушам равномерната притегателна сила на гласа му, като най-добрия вид разказвач на приказки за лека нощ.
– Останах с тях… пет месеца.
– Това е по-дълго, отколкото си останал където и да било.
– Точно така, беше. Научиха ме да се гмуркам. Оказа се, че… че имам талант за това. И имам този спомен.
Едуард посяга към предния джоб на ризата си и изважда нещо. После обръща ръката ми и пуска перла в дланта ми. Перфектна, красива, полупрозрачна малка перла.
– Красива е. – Повдигам я на слънчевата светлина и се възхищавам. – И ти я носиш постоянно със себе си? Не се ли притесняваш, че ще я загубиш?
– Нямам много вещи, които да са важни за мен – тази е една от тях. Не губя неща, които са ценни за мен – казва той многозначително.
И аз леко потрепервам – защото си мисля, че би било невероятно да се чувствам скъпоценна за Едуард.
Назад към част 26 Напред към част 28
