ЕДУАРД
След като изядохме сиренето и бутилката с вино е празна, аз ставам, изтупвам панталоните си и протягам ръка на Ленора.
– Хайде, тогава. Хайде да вървим.
Бях я зърнал днес – момичето, за което ми писа брат ми. По време на надпреварата ни очите на Ленора блестяха като две падащи звезди, бузите ѝ бяха зачервени, а смеха ѝ звучеше във въздуха – толкова див, свободен и красив, че ме заболяха гърдите.
И аз съм адски твърдо решен да видя това момиче отново.
Ленора се изправя и се качва на коня си, а аз, след като натъпквам одеялото обратно в чувала, се приближавам и се залюлявам зад нея.
– Какво правиш? – Пита тя изненадано.
Протягам ръка, вземам юздите от ръцете ѝ и обръщам коня.
– Искам да го направиш отново – казвам близо до ухото ѝ.
– Какво да направя отново?
– Затвори очи, изпъни ръце и се опитай да уловиш вятъра. Като онзи ден в гората. Бъди отново онова момиче.
За миг очите ѝ са незащитени. Невинни и желаещи. Жадува да се довери на някого… да се довери на мен.
– Мисля, че последния път си научих урока – казва тя.
В мен се надига яростна, дива защита.
– Но сега съм тук. – Обгръщам кръста ѝ с ръка, достатъчно плътно, за да го усети. – Няма да те оставя да паднеш.
Назад към част 27 Напред към част 29
