ЛЕНОРА
– Трябва да замина – казва той.
Поглеждам към Едуард, който стои красив и прав пред бюрото ми, лицето му е сериозно и мрачно. И сърцето ми рязко се свива. Защото Едуард почти никога не е сериозен или мрачен.
– Извинявай?
Той прокарва ръка през гъстата си коса, като я подръпва леко.
– Имам предварителен ангажимент, който трябва да изпълня. Отпреди.
Преди да се върне у дома. Преди Томас да умре… преди мен. От живота, който обичаше, когато можеше да отиде където си поиска, да прави каквото си поиска и нямаше камери, интервюта, публика или преса.
– Човекът, с когото съм работил – Иън Кинкейд – е най-добрия човек. Мислех, че може да ме замести, но не може. Той не може да се справи без мен, Ленора. И… Дадох думата си.
Думата на Едуард е много важна за него. Той се прави на безгрижен скитник и в много отношения е такъв, но същността му, характера му, онази част от мъжа, който казва това, което мисли, и прави това, което казва – това е дълбоко. И е непоклатимо.
Преглъщам.
– Къде… отиваш?
– В Индонезия.
– Индонезия? – Повтарям като глупав папагал.
– Там има златна мина…
– Златна мина в Индонезия?
Ъгълчето на устата му се свива.
– Не всяко съкровище е в сандък, Лени.
Кимвам.
– Не, не, разбира се, че не.
Можех да си сложа крака. Да поискам да не си тръгва – да му заповядам да спазва ангажиментите си към Короната преди всички останали. Но няма да му го причиня. Няма да го хвана в капан или да го оковавам във вериги – той ще бъде достатъчно окован след сватбата.
Някаква част от съпруга ти винаги ще негодува срещу теб.
Аз също няма да направя това със себе си.
Оправям документите на бюрото си и високите стоманени стени се издигат и издигат навсякъде около мен. Затварят ме в себе си, запечатват ме. Чувствам как маската се спуска върху чертите ми. Безразличие и незаинтересованост. Нереакцията. Изглежда, че не чувствам нищо. Това е моето оръжие, моят костюм… само ако беше истина.
– Ами… – Изправям се. – Приятно пътуване.
Понякога си мисля, че Едуард може да види зад маската.
– Ела с мен, Ленора.
– Ела – какво?
Той опира ръцете си на бюрото ми, очите и гласът му са напрегнати и решителни. И напълно сериозен.
– Ще ти покажа всичко. Как да изследваш джунглата, как да добиваш злато – това е мръсна работа, но се обзалагам, че ще имаш талант и за нея. Това ще бъде приключение. Нашето приключение.
Идеята за това ме привлича с почти болезнена сладост. Представям си как отивам с Едуард, как оставям всичко зад гърба си и изследвам света, държейки го за ръка.
Това е прекрасна фантазия. Вълнуваща мисъл.
И напълно неосъществима.
– Едуард… това не е възможно за мен. Изобщо.
Челюстта му се стяга, той поглежда към прозореца и кимва. Защото знае, че съм права. И сякаш ръка се е увила около сърцето ми, стискайки и притискайки.
– На мястото няма телефони – казва той. – Няма да мога да се обадя.
Аз само кимам.
– Секретарката ми е коригирала графика ми. Ще отсъствам няколко седмици… но ще се върна навреме за сватбата. И за събитията, които предстоят след нея.
Гласът ми е мек, пепеляв.
– Това е добре. Хората ще бъдат много разочаровани, ако не си тук за всичко това.
Той заобикаля бюрото ми, докато застава толкова близо, че трябва да наклоня глава, за да го погледна в очите.
– Ще се върна, Ленора. – Казва го с глас, който е силен и ясен, като обет. – Знаеш това, нали?
Поемам си дъх и издишвам с малка усмивка.
– Разбира се, че знам.
Но се чудя дали ще се върне целия той. Или някаква част от душата му винаги ще търси, ще гледа през прозореца и ще мечтае за всички приключения, които е пропуснал, защото се е оженил за мен.
Поставям ръката си върху неговата и я стискам бързо, преди да се отдръпна от него.
– Трябва да тръгвам. Имам среща. Безопасни пътувания, Едуард.
И си тръгвам.
***
Изминаха три седмици, откакто Едуард замина, и аз много се опитвам да не мисля за него. Разбира се, това да не мисля за него изисква известни усилия. Което ме кара да мисля за него още повече. Откакто го няма, света сякаш е изгубил блясъка си. Стените и стаите, небето и слънцето изглеждат по-тъмни, по-скучни, малко потъмнели.
Продължаваме напред със законодателството, което ще представим в парламента веднага след сватбата, и аз оставам много ангажирана. Затова прекарвам дълги часове и много дни в работа в кабинета си. За страната и короната.
Не го правя, за да съм заета. Поне така си казвам.
Не съм много убедителна.
Затварям папката на бюрото си и поглеждам през прозореца към безлунното черно небе. Стомахът ми се кара, че съм пропуснала обяда. Излизам в коридора и виждам, че Кора не е на бюрото си, но някой друг я търси там.
– Добър вечер, Алфи.
Той навежда глава.
– Как си тази вечер, Пиле?
– Ммм… Всъщност съм гладна. – Поглеждам надолу към брошката с диамант и сапфир, която блести върху корсажа на бледосинята ми рокля. – Толкова съм гладна, че мога да изям скъпоценностите на короната.
– Звучи, сякаш е трудно да ги преглътнеш. – Намига ми той.
– Искаш ли да вечеряш с мен тази вечер? Новият готвач в личните покои е фантастичен.
Преди той да успее да отговори, Кора се втурва по коридора с красиво подредена червена коса и чанта в ръка.
– Добре, татко. Готова съм да тръгвам.
Алфи нежно целува Кора по бузата. И като ги гледам, усмивката ми бавно изчезва против волята ми. Защото никога не съм имала това – тази безпроблемна, лесна близост и обич. Тя винаги е била от другата страна на огледалото. И в мен има една празнота, която ме кара да се страхувам, че винаги ще бъде така.
– Кора и аз тъкмо отивахме на вечеря в новото заведение в Уинчестър, за което всички разказват. Искаш ли да се присъединиш към нас? – Пита Алфи.
Поглеждам надолу към лъскавите си обувки.
– Благодаря ти, но не. – Не обръщам внимание на паренето в гърлото ми и свитото сърце.
– Ходенето на ресторант винаги предизвиква твърде много суматоха. – Махам с ръка. – Не можеш да ме заведеш никъде.
Алфи ме поглежда внимателно.
– Сигурна ли си, Ленора? Ще се радваме да те изведем.
– Не, не. Ще се справя. Върви сега…
Кора прави бърз реверанс.
– Лека нощ, Ваше Величество.
– Лека нощ. – Усмихвам се плътно и се обръщам, за да си тръгна първа.
Разходката до личните покои изглежда по-дълга от обикновено, коридорите са по-празни, ехото от стъпките – по-силно. Уинстън отваря вратата и една прислужница ме посреща във фоайето. Тя казва, че Кук скоро ще сервира вечерята.
– Само лека храна, моля – казвам ѝ. – Не съм много гладна.
Насочвам се към празния салон и включвам телевизора, просто за да има някакъв шум. И не мисля повече за Едуард. Не се чудя къде е или какво прави. Не мисля за това какво би било, ако той беше тук – как бихме пили по едно питие преди вечеря и бихме говорили за събитията от деня, може би бихме гледали онова глупаво предаване „Младоженци“, което изобщо не е смешно.
Премествам се до страничната масичка и си взимам едно шери. И усещам как Уинстън ме наблюдава. Странно – обикновено забравям, че изобщо е в стаята, но тази вечер го забелязвам.
– Добре ли сте, кралица Ленора?
Той заговаря. Това също е необичайно.
– Добре съм.
След миг той отново заговаря. Нежно настойчив.
– Моята работа е да те предпазвам от неща, които могат да те наранят. Ако нещото е такова, бих искал да знам, за да мога да се справя с него.
Поглеждам към чашата в ръката си.
– Би ли пил нещо с мен, Уинстън?
Би трябвало да се унижавам, че съм си помислила този въпрос, камо ли да го задам на глас. Баба ми Едуина се върти в гроба си като върхът на пепелта. Но какъв е смисъла да си кралица, ако не можеш да определяш собствените си правила поне от време на време?
– За мен ще бъде чест.
Подавам му пълна чаша и го карам да седне на дивана, а аз заемам стола до камината.
– Разкажи ми за себе си.
– Опасявам се, че няма много за разказване, госпожо. Аз съм човек, който се наслаждава на работата си.
Отпивам от шерито и течността сгрява корема ми.
– А какво ще кажеш за живота си? Семейството ти?
– Не съм женен. Бях сирак, преди да се присъединя към армията.
– Сигурно има някой? Може би любима?
За пръв път той поглежда надолу и очите му блестят от спомени.
– Имаше едно момиче, когато бях млад. Казваше се Мелинда, а баща ѝ беше рибар. Влязох в армията заради нея, за да направя нещо за себе си… за нас. Докато бях на обучение, тя се качи на лодката с баща си, за да помага. В морето станал инцидент и тя се е удавила.
Покривам устата си.
– Колко трагично – много съжалявам.
– Беше много отдавна.
Тези блестящи очи се връщат към мен и той казва тихо:
– Напомняш ми на нея.
– Дали?
Той кимва.
– Тя беше като природна сила. Силна, непоколебима… красива.
Очите ми се стрелкат нагоре при комплимента. Като някое жалко цвете след дълга суша – жадно за всяка капка дъжд.
– Мислиш, че съм всичко това? – Питам.
Уинстън издиша грубо.
– Мисля, че си… великолепна.
Казва го със свещено благоговение, както се шепне името на светец в молитва.
Припомням си думите на Томас от толкова отдавна – когато нещата бяха глупави и прости.
Мисля, че Уинстън си те представя.
И поглеждам към мъжа срещу мен, човека, който би дал живота си за мен – не знам дали някога съм го гледала истински. Той е красив, силен, интелигентен, отдаден. Желан във всяко отношение, в което един мъж трябва да бъде…
Но не и за мен.
Пулсът ми не пулсира, когато го гледам.
Очите му са с грешен цвят. Сиво-сини… а аз мечтая за тъмно изумрудени, като трева след гръмотевична буря. Усмивката му е права и приятна, а не дяволска и яростна. Звукът на гласа му не ме сгрява и не кара главата ми да светне. Той не казва неща, които да откраднат дъха ми или да ме накарат да се смея едновременно.
Само един мъж прави това. Само един някога е правил това. И той е този, който си тръгна.
И аз съм тази, която го остави да си отиде.
Поставям празната си чаша на масата и ставам.
– Благодаря ти за компанията и разговора, Уинстън. Нека Кук да знае, че няма да ям; отивам директно да си легна. Утре ни очаква важен ден. Лека нощ.
Той ме поглежда за миг, а после кимва.
– Спете добре, кралице моя.
Докато вървя сама със самотата си към стаите си, думите на Алфи отекват в съзнанието ми.
„Любовта е ужасна, пиле.“
Да. Увлечението също не е пикник.
Назад към част 28 Напред към част 30
