ЛЕНОРА
Авердин, 1945 г.
– Трябваше да я видиш, Алфи. Тя беше толкова впечатляваща. По-голямо достойнство, отколкото който и да е от онези боклуци в парламента може да си мечтае да има.
Баща ми, Реджиналд Уилям Константин Пембрук, кралят на Уеско, често говори за мен така, сякаш ме няма в стаята. Майка ми го нарича жалък навик. Но аз нямам нищо против, особено когато той се гордее с мен.
– И моите съветници – казва той, като изплюва думата като проклятие. – Те изобщо не разбират хората. Проклети глупаци, всички те.
Съветниците на баща му също говорят за мен, сякаш не съм в стаята.
– Осем години са твърде малко – бяха казали те. – Тя ще се унижи – предупреждаваха те. – Престолонаследницата все пак е само едно момиче.
Когато миналия месец войната най-накрая приключи, имахме парад през града. Имаше музика и сладкиши, знамена и балони, а златни конфети се носеха навсякъде, където погледнеш. Тълпите ръкомахаха и се радваха и приветстваха мъжете у дома, докато те маршируваха по улицата в красивите си униформи.
Тази сутрин останалите момчета се прибраха у дома, но никой не се радваше.
Свиреха гайди и море от тъжни лица – плачещи майки и бащи, малки братчета и сестричета – наблюдаваха как покритите със знамена ковчези се разтоварват от самолетите в парад, който сякаш продължаваше и продължава, и продължава.
Искаше ми се и аз да плача. Сърцето ми беше като оловна топка, а стомахът ми се свиваше от ужаса на всичко това.
Но не позволих да се покаже. Запазих очите си сухи и лицето си тържествено. Кимнах с глава и им казах, че никога, ама никога няма да забравим техните смели момчета. И мисля, че присъствието ми там, думите ми, направиха нещата по-добри… малко по-малко ужасни за тях.
Точно както бащата ми беше казал, че ще стане.
– Радвам се, че се получи така, както искаше, Реджи – отвърна Алфи Баристър от коженото кресло до камината.
Алфи е най-добрия приятел на баща ми. Много го харесвам. Той е едър, закръглен и щастлив – като червенокосия Дядо Коледа.
– Има обаждане за вас, ваше Величество – казва един слуга зад мен.
– Ще го приема в кабинета.
Чувам как вратата на библиотеката се затваря зад баща ми, когато той излиза от стаята, но аз продължавам да гледам през прозореца. През килима от зелена трева към задната част на огряния от слънцето двор, където въжена люлка виси от дебелия черен клон на дърво, което е голямо като чудовище.
Веселото чудовище.
Това е любимата ми част от посещенията при Алфи. Защото макар двореца ни да има стотици стаи и безкрайни коридори, фонтани и градини с цветя във всички цветове, които можете да си представите… в цялото проклето място няма нито една люлка, която да виси от клон на някое дърво.
Не бива да казвам „проклет“ на глас, но понякога ми е приятно да го казвам в главата си.
Алфи се приближава до мен и също поглежда през прозореца.
– Искаш ли да отидем да се люлееш, пиле?
Усмихвам се нагоре към него и кимам.
След един скок Алфи ме бута на люлката и аз сякаш летя – като птица, която може да отиде навсякъде – със слънцето по лицето ми и вятъра в косата ми. Тъмносинята ми рокля е прибрана под краката ми, за да не се развява.
– Ти ли си закачи тази люлка за себе си, Алфи? – Попитах. Дървената дъска, от която е направена седалката, би му паснала.
Той се засмива.
– Не. Тя е за децата ми.
Завъртам се на седалката, за да го погледна.
– Ти имаш деца?
– Точно така. Две момчета и едно момиченце.
Обръщам се обратно в люлката и съзерцавам това неочаквано развитие на нещата.
– Не мисля, че харесвам децата. Струват ми се объркани и зле възпитани.
Всъщност не познавам никакви деца – не и официално. Мириам ходи на училище, а аз съм наставник в двореца.
– Но съм сигурна, че ще ми харесат твоите, Алфи. – Поглеждам нагоре, сканирайки двора. – Те тук ли са? Защо не съм ги срещала, когато сме били на гости?
– Те живеят в Шотландия с майка си – обяснява Алфи.
– Защо майка им живее в Шотландия, а не тук при вас?
Алфи се замисля за момент и въздъхва.
– Ами… Не бях много добър съпруг. Женен за магазина и всичко останало.
Магазинът на Алфи, „Баристър“, е най-големия в Уеско – в него има играчки, дрехи и всякакви невероятни неща. Чух го да казва на баща ми, че скоро ще отвори още един в Лондон и след като приключи с превземането на света, ще бъде мил и ще остави баща ми да запази Уеско.
– Липсват ли ти? – Попитах го.
– Да. – Кимна Алфи. – Но жена ми е по-щастлива в Шотландия със семейството си. А децата принадлежат на майките си.
Майка ми е красива, с мек глас, с дълга тъмнокафява коса като моята и с очи, които са точно с цвета на небето в слънчев ден.
– Почти никога не съм с мама – казвам тихо.
Когато не съм с възпитателите си, съм с баща си. Понякога, когато си мислят, че не ги чувам, персонала ме нарича НКС – Неговата кралска сянка.
– Да, знам – казва Алфи, като звучи малко тъжно за мен. – Но ти си специална, пиленце.
Аз съм специална, защото един ден ще стана кралица. Баща ми ми го е казал.
Преди мен е имало две бебета – и едното е било момче. Но те се появили твърде рано, родили се твърде малки и не оцелели. След като се родила по-малката ми сестра Мириам, майка ми се разболя много и лекарите казали на баща ми, че няма да има повече бебета.
А това означава, че аз ще бъда първата кралица регент на Уеско, която някога е имало.
Важно е да съм добра в това.
– Защо ме наричаш Пиле, Алфи? – Чудя се на глас.
– Защото те видях в нощта, когато се роди в замъка Лъдлоу. Бях там, когато баща ти те държа за първи път – и точно така изглеждаше. Бледо, крякащо пиле без пера.
Описанието е обезпокоително. Мръщя се.
– Надявам се вече да не приличам на пиле.
Алфи се приближава до предната част на люлката и ме наблюдава. После поклаща глава от една страна на друга, а сините му очи блестят.
– Ех… зависи от деня.
Устата ми се отваря.
– Всичко е наред!
А коремът му се разклаща в такт с дълбокия му кикот.
– Това е галено обръщение, Ленора. Умалително. Всяко дете трябва да има такова. – Той ме избутва още веднъж от страната на люлката. – И вярваш или не, Ваше Височество, вие всъщност сте дете.
Алфи се обръща към главната къща и поклаща глава. Чувам го да казва тихо:
– Бог знае, че някой трябва да се отнася с теб като с дете.
Назад към част 2 Напред към част 4
