***
На следващия ден стъклено-златната карета си проправя път по главната улица на града. Тя е прекрасна на външен вид – и ужасна за возене. Гореща като кози чувал, казваше баща ми, макар че нямам представа как е стигнал до тази информация.
Но това е традиция. Част от летните празненства и чествания, които обществеността очаква с нетърпение. Паважът е пълен с хора – веселящи се, смеещи се и държащи знамена. Обикновено сезона завършва с огромна галавечер в двореца – Летния юбилеен бал. Тази година обаче бал няма да има.
Вместо това ще има кралска сватба.
Двете с Мириам седим една до друга в каретата и махаме през прозорците на тълпата.
– Едуард все още е в командировка? – Пита тя.
Това казахме и на пресата, за да обясним превантивно отсъствието му.
– Да.
– Той сякаш е заминал завинаги – хленчи тя. – Кога ще се върне?
– Не съм сигурна. Може би още няколко седмици.
Тогава сменям темата.
– Аз се разтапям. Ако тръгна по пътя на Злата вещица от Запада и се разпадна на локва, трона е изцяло твой, Мири.
Това са нещата, за които се шегуваме в нашето семейство.
– Не, благодаря много – отговаря тя с певчески глас – усмивката ѝ никога не помръдва, като професионалистите, които сме. – Ако някога се опитат да ме залепят за този трон, ще напусна кораба по-бързо, отколкото можеш да кажеш абдикация. По-добре ти и Едуард да се сдобиете с кралски бебета бързо, след като се ожените.
Споменаването на Едуард и бебетата кара вътрешностите ми да пулсират със смесица от колеблива надежда и предпазлива радост, както и с почти постоянната болка, че ми липсва.
Но аз се усмихвам и продължавам. Защото кралиците правят много неща, но мисля, че правим това най-често от всички.
– Как изобщо сме свързани? – Дразня сестра си.
– Това е въпрос, който съм си задавала повече пъти, отколкото ти искаш да знаеш.
Започвам да се смея, но звука е прекъснат от рязкото счупване на стъкло. И аз се взирам в прозореца – гледам през идеално кръглата дупка, която сега е там. Която преди не беше там.
Камъче. Сигурно е било камъче – това е единственото, което си мисля…
Докато не се чува още един трясък.
И още един.
И конете изпищяват. И стъклото се взривява навсякъде около нас, а блестящите парчета падат като заострени капки дъжд. А каретата се клати и тряска, сякаш е загубила колело.
И изведнъж Уинстън е тук. В каретата и дърпа мен и Мириам към земята. Покрива ни – разпростира се върху нас, притиска ни в пода толкова силно, че не мога да си поема дъх.
Той вдига глава и аз поглеждам лицето му. Устните му се движат, казва ми нещо, крещи – но сякаш целия свят е потънал под вода и не мога да разбера думите.
Напрягам се толкова много, за да чуя… и после… всичко почернява.
Назад към част 29 Напред към част 31
