***
Планът ми е да оставя Ленора да се успокои, а след това в частните покои да ѝ обясня някои неща – да изложа всичко. И този път да се опитам да не го прецакам яко.
Не очаквам тя да приключи със задълженията си за известно време; слънцето тъкмо залязва и небето е меко, гълъбово сиво. Затова излизам покрай градините, за да посетя гроба на Томас.
Но когато пристигам, някой друг вече ме е изпреварил там.
– Ако ти беше тук, щях да те ударя! – Ленора крачи пред надгробния камък и размахва юмрук. – И нямаше да е някакъв шамар на деликатно момиче. О, не – щеше да е удар право в топките! Честно казано, Томас, какво си мислеше? Какво си направил?
Тя се свлича на пейката до гроба, а възмущението ѝ се изчерпва.
– Той ще ме намрази – шепне тя съкрушено. – Ще съсипя живота му, а той дори още не го знае. Той оставя зад себе си живот, който е обичал, а аз нямам какво да му предложа в замяна. Нищо, което той да цени. Един ден той ще ме намрази за това и когато го направи, това ще ме съкруши.
Излизам от сянката.
– Няма да те намразя.
Ленора скача от пейката, като избърсва бузите си.
– Не бива да слушаш лични разговори! Това е грубо.
– Знам. Аз съм много груб човек. – Приближавам се с една крачка. – Но се кълна, че няма да те намразя.
Правя жест към пейката.
– Мога ли да седна с теб?
Тя поглежда към празната пейка, после към мен и кимва неуверено. Сядам, навеждам се напред и опирам лакти на коленете си. Лени предпазливо сяда до мен.
– Бях ядосан, когато Томас умря – казвам ѝ тихо. – На Бог, на света и на цялата шибана вселена. Но най-вече се ядосвах на себе си. Защото трябваше да бъда тук.
Поглеждам към надгробния му камък, а той все още е суров, все още е грешен. Очите ми горят, а гърлото ми е свито.
– И щях да изтръгна дробовете си и да му ги дам, за да го спася. Но нямаше какво да направя. Освен да му обещая, че ще се грижа за теб, ще те защитавам… да се омъжа за теб.
Ленора се взира в ръцете си в скута.
– Не искам да съм ти задължение. Обещание, което трябва да спазваш. Мисълта за това обръща стомаха ми – казва тя.
Поклащам глава.
– Но ти не си. Ето защо: вече бях на път да се върна при теб, когато дойде телеграмата. Защото не можех да издържам да бъда далеч повече. Сега ти си нещо повече за мен.
Очите ѝ са две кръгли сребристи езерца в избледняващата светлина на деня.
– Как можеш да си сигурен?
– Трябва да ми се довериш, дори само малко. Трябва да опиташ. Аз съм човек, който познава ума си. Знам, че те искам – че съм те искал от самото начало. И ако това означава да приема живота, който идва с теб… тогава си заслужава.
Деликатните ѝ вежди се събират.
– Няма ли да ти липсва? Няма ли да ти липсва свободата, приключението?
Смея се и поклащам глава, защото тя все още не разбира. Поставям ръката си върху нейната.
– Да живея с теб ще бъде най-голямото ми приключение, Ленора.
Дъхът ѝ застива в гърлото.
– О… о, Боже.
– Искам да започнем отначало – казвам и. – Да започнем отначало, по-добре. Без парламенти, титли, корони и брачни споразумения. Да бъдем просто ти и аз – Едуард и Ленора – двама души, които са се срещнали в гората. Можем ли да направим това?
Думите ѝ са изречени с тон, който никога не съм чувал от нея преди. Несигурен и уязвим.
– Искам; искам това с теб. Просто не съм сигурна как да го направим.
– Тогава аз ще опитам първи. – Изправям се и протягам ръка към нея. – Здравейте, аз съм Едуард Лангдън Ричард Дориан Рурк. Бил съм на всички континенти на земното кълбо. Докосвал съм се до дъното на океаните и до върховете на планините и по мое експертно мнение най-доброто място в целия свят… е точно тук.
Ленора се взира в ръката ми и все така бавно протяга ръка и поставя малката си длан в моята, играейки си.
– Приятно ми е да се запознаем, Едуард.
Навеждам глава.
– Удоволствието е изцяло мое.
Сядам на пейката и ѝ правя жест да стане.
– А сега ти.
– О, да, точно така. – Тя се изправя, заиграва се с ръцете си, а розовият ѝ език се изстрелва навън и облизва устните ѝ. Кралицата е очарователна, когато е нервна.
– Аз съм Ленора Селесте Беатрис Арабела Пембрук. Но можеш да ме наричаш Лени… стига да няма никой наоколо, който да те чуе да го казваш. Аз съм кралица, така че, знаеш, през повечето дни… аз управлявам.
Искам да ѝ ръкопляскам. Браво, сладко, забавно момиче.
– Вероятно сега трябва да кажем нещо хубаво един за друг – комплимент. Така правят хората, когато се срещат за първи път, нали?
Ленора кимва.
Гледам лицето ѝ и се опитвам да измисля нещо, което не е чувала хиляди пъти досега. Нещо толкова вярно, колкото е дълъг денят.
– Ти си най-красивото момиче, което съм виждал. Когато те видях за пръв път, се почувствах така, сякаш аз съм бил този, който се е хвърлил от коня – ти ме повали на задника ми. Ти си яростна и забавна и изборите, които трябваше да направиш, не бяха лесни, но ти продължи. Възхищавам се на това. Възхищавам ти се.
Срамежлива усмивка целува устните ѝ, когато идва неин ред.
Очите ѝ се плъзгат по лицето ми, по бузите, носа, устата.
– Няма да ти казвам, че си зверски красив, дори и да е вярно. Мисля, че вече го знаеш. Ти си смел и дързък и по-честен, отколкото допускаш. Очароваш ме, дори когато просто седиш и дишаш. Винаги си бил такъв. Искам да те опозная, Едуард. Искам да знам всяка част и детайл, който те прави.
Това е най-добрият комплимент, който някога съм получавал. Точка.
Изправям се и ѝ предлагам ръката си – като джентълмен.
– Ще се разходиш ли с мен в градината?
Ленора прокарва ръката си през моята.
– Би било чудесно.
Небето вече е тъмно. Повеждам я по осветената от фенери пътека, а въздуха е натежал от жасмин и рози.
– Коя е любимата ти храна? – Питам я.
– Овчарски пай. А на теб?
– Ще ям всичко. – Вдигам рамене.
След малко Ленора пита:
– Кое е любимото ти време от годината?
– Лятото. А на теб?
Тя се усмихва мило.
– Зима.
Разхождаме се мълчаливо още малко, докато не попитам:
– Любим цвят?
– Жълто. – Тя накланя глава към мен. – А на теб?
– Аз съм пристрастен към сивото.
Лени спира на място. И издърпва ръката си от моята.
– О, не, взимам си думите обратно – това никога няма да се получи. Определено не.
Смея се.
– Какво ти е направил сивия цвят?
Усмивката ѝ е малка и потайна – красива ключалка, която нямам търпение да отворя.
– Това е дълга история.
Приближавам се и отмятам косата, която се е отделила от кока ѝ.
– Искам да я чуя. Ще ми я разкажеш ли?
Очите ни се срещат и ми се струва, че земята, въздухът и звездите около нас се променят. Превръщаме се в нещо различно. Нещо ново.
– Добре. – Кимва Ленора.
И аз също кимам.
– Добре.
Назад към част 31 Напред към част 33
