***
Не знам колко време седя пред лазарета, докато доктора е при нея, но ми се струва, че са шибани дни. Останалите са тук – съветниците, секретарките и онзи идиот министър-председател, Бъмбълууд.
Не говоря с тях – изобщо не говоря. Седя и се разхождам… и се моля.
Защото си мисля за Томас и за това колко бързо се разболя, колко бързо си отиде. И в съзнанието си продължавам да го виждам в леглото му, с чаршафа, който лежи неподвижно върху лицето му. Не се движи и не диша. Просто си отиде.
Впивам длани в очните си ями, опитвайки се да изтласкам картината от мозъка си. Но тя се държи здраво.
Най-накрая лекаря се появява… и се насочва право към министър-председателя.
Дългите ми крачки стигат първи до него, препречвайки му пътя.
– Кажи му само една дума за състоянието на жена ми, преди да ми кажеш, и ще ти изтръгна езика и ще те удуша с него.
Докторът затваря устата си. И кимва.
Насочвам го към ъгъла, далеч от ятото лешояди.
– Какво и е? Болна ли е? Ще се възстанови ли? От какво има нужда?
Усмивката му е дяволски спокойна.
– Нейно Величество е дехидратирана.
Добре – вода. Не е толкова лошо. Лени трябва да пие повече вода.
– И изтощена – казва доктора.
По дяволите, това е моя грешка. Разбира се, че е изтощена. Има ненаситен гадняр съпруг, който я държи будна по цяла нощ и прави всичко в леглото, освен да спи.
– И е леко анемична – добавя лекаря.
Желязо. Тя се нуждае от желязо – червеното месо има желязо.
– Дадох ѝ няколко добавки и ѝ поръчах да си почива.
Кимам и кимам – докато гледам през прозореца, търсейки най-доброто място за паша на добитъка, който планирам да купя веднага.
– Кралица Ленора е в очакване, принц Едуард.
Мозъкът ми спира за кратко. И целия свят замръзва във времето. За миг не помръдвам; не съм сигурен, че дори дишам.
– Очакване? Имаш предвид бебе? Ще има бебе? – Посочвам себе си. – Нашето бебе?
Старецът се усмихва по-широко, захилва се и кимва.
– Не днес, но да. Поздравления.
По дяволите. Не би трябвало да е шок, не и с начина, по който съм се държал с нея, но все пак е. Смея се – глупаво замаян и шибано кокошкарски горд.
– Благодаря ви, докторе.
Хващам го за ръката и го плесвам по гърба, въпреки че никога не съм харесвал този мръсник. Но сега го харесвам, защото ми е съобщил най-добрата новина, която съм чувал през живота си.
Сега харесвам всички. Но най-много от всички харесвам Лени.
Затова тичам да я видя колкото се може по-бързо. Вдигам я от леглото – слагам я в скута си – и целувам бременната си съпруга до полуда.
Назад към част 48 Напред към част 50
