ЕДУАРД
През първите четири часа не се притеснявам изобщо. Нито през осемте часа, нито дори през дванайсетте. Знам достатъчно за раждането, за да разбера, че някои раждания – особено първите раждания – могат да отнемат време. Слугите ми носят храна и напитки. Мириам, Алфи, Майкъл и Кора често проверяват, надявайки се на новини. Премиерът се отбива при нас, някои членове на парламента, както и Шефилд и братята Туидъл – с надежда за новини.
След шестнайсет часа започвам да се притеснявам.
На двадесетия часа съм загрижен.
На двадесет и четири започвам да се притеснявам. Но медицинските сестри влизат и излизат от тези двойни врати – кимат с глава и се усмихват, че кралицата е добре, бебето е добре, всичко е наред и нещата вървят добре.
След това минават двадесет и осем часа.
И тридесет и два.
Тридесет и шест. И медицинските сестри спират да излизат.
Тридесет и осем часа след като моята Лени влезе в тази стая, най-накрая се появява една. И аз отприщвам отвратителния страх, който ме разяжда като киселина.
– Какво, по дяволите, се случва там?
Изражението ѝ е стегнато, тръпчиво.
– Това е тежък труд, принц Едуард.
– Какво означава това?
– Лекарят прави всичко, което може.
Ръцете ми се свиват в юмруци и ми се иска да съборя стените.
– Но какво означава това?
И тогава целия свят спира – когато през затворените двойни врати долита пронизителен, болезнен писък. Такъв, който стига до вътрешността ти и изкривява стомаха ти… впива се в червата ти и драска с нокти в душата ти.
– Едуард!
Краката ми политат към вратите.
– Ваше височество, не би трябвало…
И се втурвам през тях.
– Господи.
Тя не прилича на стая в дворец – сега всичко е строго бяло и метално. Стените са покрити със стерилни чаршафи; сестрите и лекарят са облечени в бяло, лицата им са закрити зад маски и шапки. Има остра ярка светлина, сърдечен монитор, машини, стоманен шкаф и подноси с остри инструменти от неръждаема стомана. Пенигроув стои в ъгъла, покрит с бяло – чака, наблюдава и мълчи като камък.
Ленора лежи плоска на масата в центъра, краката ѝ са вдигнати и заключени в стремена в глезените. Отдолу и отгоре ѝ има бял чаршаф, а през кръста ѝ – завеса, която скрива гледката към лекаря и долната половина на собственото ѝ тяло. Въздухът е задушлив – задушаващ с медния аромат на кръв и тежкото смазване от страх.
– Едуард – изхлипва Ленора и се протяга към мен.
И аз отивам при нея, хващам ръката ѝ, присядам близо до нея. Докосвам лицето ѝ и заглаждам косата ѝ.
– Аз съм тук, аз съм тук, аз съм точно тук. Аз съм тук, с теб.
Устните ѝ са покрити със засъхнала кръв, където ги е прехапала. И тази малка, незначителна рана ме съсипва. Лицето ѝ е объркано от болка и сълзи – очите ѝ са пълни с тях, бузите ѝ текат, дъхът ѝ идва и си отива на разтреперани, заекващи вдишвания.
– Искат… искат да ме приспят… а аз не исках да бъда сама.
Зрението ми изгаря и се замъглява, защото я боли толкова много. И се страхува толкова много.
– Ти не си сама, Ленора. Аз съм тук, тук с теб. – Не мога да спра да я докосвам. Искам да я защитя с тялото си, да изпълзя на масата и да я държа, докато се успокои. Искам да я вдигна и да напусна това място – да я отведа далеч, където нищо от това не може да я докосне или нарани никога повече.
– Всичко ще бъде много по-лесно, когато заспите, Ваше Величество. По-приятно. – Безформеният глас на доктора идва иззад завесата.
– Бебето, Едуард. – Ленора стиска силно ръката ми. – Обещай ми, че ще го обичаш.
Галя я по лицето.
– Разбира се, че ще го направя. Обещавам. Вече го правя.
– И трябва да му го кажеш. – Гласът ѝ се прекъсва. – Трябва да му казваш всеки ден. Това е много важно. Той ще бъде толкова тъжен отвътре, ако не знае.
Буца чакъл запушва гърлото ми, задушава ме.
– Ще му кажа, кълна се – ще му казвам всеки ден. – Целувам ръката ѝ, кокалчетата ѝ. – Ще му го казваме заедно.
След това тя затваря очи, дишайки дълбоко, бавно разширявайки дробовете си. Мокротата полепва по миглите ѝ като набъбнали дъждовни капки, но когато ги отваря отново, тя се успокоява.
Примирена.
Онова примирение, което хората изпитват, когато не знаят какво ги очаква зад ъгъла, но вече са приели каквото и да е то.
Тя притиска ръката си към лицето ми.
– Обичам те, мой Едуард. Обичала съм те през цялото време. Страхувах се… но вече не се страхувам.
Опитах се да покажа на Ленора всичко, което означава за мен – работих върху това, защото действията винаги означават повече от думите. И съм ѝ давал думи – сладки думи, откровени думи, пламенни думи… но никога не съм ѝ давал тези думи. Не знаех, че те имат толкова голямо значение за нея.
– Ленора, аз…
Но медицинската сестра вече е поставила маската на лицето ѝ и Лени е толкова изцедена, че на мига минава под нея.
– Тя е заспала, докторе – казва сестрата.
Гласът му се променя в накъсани, отсечени команди. Спешни заповеди.
– Изсмуквам.
– Стягайте.
– Пинцети.
Не пускам ръката ѝ. И не спирам да я гледам. Цветът ѝ е ужасен… устните ѝ са с цвят на тебешир. Наблюдавам дишането ѝ, защото имам ужасно, пронизващо притеснение, че ако отклоня поглед, може да спре.
Чувам дрезгавината на гласовете им, бръмчащите бързи разговори на сестрите и лекаря. И един плясък на мокра кожа разлюлява въздуха.
И после… бебешки плач. Той е силен, похотлив и абсолютно шибан.
– Уеско има нов принц – казва доктора.
От очите ми, по лицето ми, се стичат мокри ивици, а на мен дори не ми пука да ги избърша. Приближавам се до нея и прошепвам:
– Имаме момче, Лени. Момче е. Имаме син.
Тя не отговаря. Тя не помръдва.
И осъзнавам, че нещо не е наред в тази стая. Във въздуха. Току-що се е родил нов, здрав принц, но няма усещане за радост. Очите на медицинските сестри над маските им са стрелкащи се и бдителни. Има напрежение, опасения… но не и тържество.
Бавно се изправям и поглеждам през завесата надолу под кръста на Ленора.
А костите в гърдите ми се свиват, рухват и се разпадат на прах.
Бил съм на война. Гледал съм как мъжете умират, защото са загубили твърде много кръв, а това, което Ленора губи сега… е твърде, твърде много. Кръвта попива масата под нея и се стича на пода. Лекарят се е сгушил между краката ѝ и работи с бързи движения, а медицинската сестра пъха инструменти в облечената му в ръкавица длан, но нищо от това не я забавя.
– Има кръвоизлив?
– Трябва да напуснете тази стая – отговаря лекаря, без да вдига очи.
Медицинската сестра хваща ръката ми.
– Елате с мен, Ваше Височество. Можете да задържите принца в съседната стая.
Дръпвам ръката си, като желая в гласа си да има сила и авторитет.
– Какво се случва?
– Отидете със сина си, принц Едуард.
– Няма да отида никъде, докато не ми кажете какво се случва с нея!
– Кралицата губи твърде много кръв – изпъшка лекаря, все още съсредоточен върху работата си. – Матката ѝ не се свива; може да има разкъсване. Ако кръвотечението не може да бъде спряно, трябва да оперирам, а това не мога да направя с вас тук – така че излизайте!
– Моля ви, Ваше Височество… – успокоява една медицинска сестра. – Оставете го да ѝ помогне. Хайде сега. Натам.
И аз не се съпротивлявам. Позволявам им да ме изведат от стаята. Защото аз така или иначе не съм там. Аз съм някъде другаде.
В гората около замъка Анторп съм и наблюдавам красиво момиче на кон, което се опитва да улови вятъра.
Аз съм във фоайето, смях в гърлото ми, гледам я как вдига вежди и кръстосва ръце… вече напълно запленена.
Държи ръката ми върху одеялото.
Целувам я в кабинета ѝ.
Не се страхувам.
Коленича пред нея в спалнята ѝ.
Гледам как светкавиците проблясват в очите ѝ на покрива.
Давам ѝ пръстен, чакам пред олтара… обичам я под вълшебно небе.
– Едуард? Какво се е случило?
Притесненият глас на Алфи Баристър ме извиква обратно. Оглеждам тъмните облицовани стени на залата пред апартамента „Капела“, където седя на пейка до Майкъл. Мириам също е тук, застанала до Алфи.
– Едуард? – Подканя ме Майкъл.
– Имаше. … усложнения – казвам аз. – Докторът се занимава с това.
Гледам надолу към ръцете си, но не ги виждам. Виждам само грешките, съжаленията, които се разиграват като беззвучна филмова лента.
– Бях жесток към нея, когато Томас умря. Аз… нещата, които казах… че не ѝ пука. Защо го казах?
– Едуард…
Гласът ми е далечна сянка.
– И аз си тръгнах. Оставих я за седмици.
– Едуард.
– Цялото това време, всички тези дни, никога няма да си ги върна сега. Никога няма да…
– Едуард! – Мириам стиска ръцете ми, изтръгвайки ме от нея, и насочва очите ми към нейните. – Тя е силна. Нашето момиче е силно. Трябва да се придържаш към това.
Една медицинска сестра се приближава, застава точно зад Мириам и ми говори.
– Искате ли да държите бебето, Ваше Височество?
– Не, още не. Ще… Ще го държа, след кото майка му го държи.
– Аз ще седна с бебето. – Мириам се изправя. – Ленора не би искала той да е сам.
Тя следва медицинската сестра в съседната стая, но вратата е отворена и аз чувам как тя говори със сина ми.
– Здравей, малки принце. Аз съм твоята леля Мириам. Ще се забавляваме много – ще те науча на всички неща, които не трябва да знаеш. – Звукът на влагата се надига в гърлото ѝ, докато гласа ѝ се задъхва и пропуква. – Твоята мама бори дните, за да се запознае с теб. Тя просто… просто се е забавила малко повече. Така че… ние с теб ще седим тук заедно и ще я чакаме.
И ние правим това. Всеки от нас. През следващите няколко часа чакаме.
***
Тя прилича на омагьосана принцеса от приказките. Като Снежанка, след като е отхапала ябълката и е заспала дълбок сън – с тъмната си коса, бледа кожа, гъсти мигли, сребърна нощница и устни, които са възвърнали розовия си оттенък.
Лекарят успя да спре кървенето навреме. Ленора се нуждаеше от три преливания, за да компенсира изгубената кръв, но не се наложи да я оперират. Преместиха я в съседна стая за възстановяване – по-подходяща стая – с кадифени завеси, антични мебели и легло с балдахин, сатенени чаршафи и купчини възглавници. И сега тя спи, от упойката, от загубата на кръв, от травмата на раждането.
Аз седя до леглото ѝ – нейния напълно влюбен принц. Чакам, гледам и искам да я събудя. Разбира се, моето упорито момиче не бърза.
Но в крайна сметка тя въздъхва дълбоко и отваря светлите си очи, мигайки към тавана. Главата ѝ се обръща към мен и преди да издаде и звук, целувам ръката ѝ и ѝ предавам думите.
– Обичам те, Ленора. Обичал съм те през цялото това време и ще те обичам през цялото време след това. И ти ще го знаеш всеки ден. Всеки ден.
Устните ѝ се разтварят в ослепителна усмивка. А гласът ѝ е мек и тържествен.
– Обичам те, Едуард. И обещавам да ти го казвам всеки ден. Всеки ден.
И тогава ръката ѝ се премества върху стомаха ѝ и тя поглежда надолу.
– Бебето?
– То е момче. – Усмихвам се, цялото ми тяло най-накрая потъва във възторга от това.
– Момче? – Тя се смее от радост. – Имаме момченце?
Кимвам.
– Искаш ли да ги накарам да ти го донесат?
– О, да, моля.
Звъня за медицинската сестра и подпирам Лени с дузина възглавници зад нея. И те го внасят, увито в синьо пухено одеяло, и го поставят в ръцете ѝ.
А тя го гледа с такава наслада, с такава чиста, всеотдайна любов, че чак ми е трудно да дишам. Ленора потупва леглото до себе си и аз се плъзгам до нея, обгръщам гърба ѝ с ръка и я притискам.
И заедно гледаме нашето момче – скъпоценното му носле, съвършената мъничка уста, нежните вежди и малката му буза, която е твърде мека, за да повярваш.
– Той има твоите ръце – казва тя.
– Той има твоята брадичка – отбелязвам аз.
Очите на Ленора са блестящи и влажни.
– Погледни го, Едуард. Той е толкова красив.
И той е – бил съм по целия свят и той е най-красивото нещо, което съм виждал.
Тя навежда лицето си към мен.
– И така… как ще наречеш сина си?
– Искаш аз да му дам име?
– Да. Той ще получи титлата си от мен, ще бъде Пембрук, но останалото… трябва да дойде от теб.
Поглеждам към него, а после към Ленора и сърцето ми се свива от цялата преданост, която изпитва към тях.
– Мислех си… Много ми се иска да го нарека Томас.
Очите на Лени се пълнят със сълзи, а аз докосвам бузата ѝ.
– Но не искам да те натъжавам.
Тя поклаща глава и сълзите се стичат дори когато се усмихва.
– Не, не съм тъжна, кълна се. Това е перфектно. Нашият Томас… той е напълно съвършен.
Назад към част 53 Напред към част 55
