ЕДУАРД
Тази нощ Томас лежи в центъра на леглото ни, размахвайки ръчички и ритайки с крачетата си. Не мога да спра усмивката, която се появява на устните ми, докато го гледам. Нито пък прилива на притежателна нежност, който избива в гърдите ми, докато гледам Ленора, седнала на леглото с него.
Тя се усмихва на нашето сладко момче и се радва на всяко негово движение.
– Понякога не мога да повярвам, че той е наш.
Косата ѝ е пусната, дълга; и двамата сме готови за лягане. Ленора е дала на Томас последното му хранене и нощната сестра скоро ще дойде да го вземе, за да го прибере за през нощта. Но тези спокойни, тихи часове преди това, това е част от времето ни с него.
Нашето време заедно.
– Мисля, че сега разбирам баща си повече – казва Лени, вдига Томас и го гушка в нежните си ръце. – Защо беше такъв, какъвто беше с мен.
Сядам до нея на леглото и нежно масажирам тила ѝ.
– Какво искаш да кажеш?
– Той е бил по-възрастен, когато съм се родила. Знаел е, че има само десет, може би двадесет години с мен, за да ме научи на всички неща, които ще трябва да знам. Мисля, че затова се отнасяше към мен по-скоро като към протеже, отколкото като към дъщеря. – Тя прокарва върха на пръста си по кръглата буза на Томас. – Ако знаех, че времето ми с него ще бъде толкова кратко, може би щях да бъда строга и към него. Защото щях да искам да е силен, като стомана, за да не може никой да го нарани. За да не могат да го огънат или счупят. Този живот, Едуард – толкова е лесно да бъдеш сломен от него.
Малката уста на Томас се разтяга в прозявка. Лени го целува по бузата, след което обляга глава на рамото ми, гледайки го, а гласа ѝ е изпълнен с копнеж.
– Но ние сме млади. Ще имаме години, години и години с Томас. Ще бъдем силни за него и ще го защитаваме. И той ще ходи на училище и ще има приятели. И ще тича, ще играе и ще се смее…
– И ще се люлее – довършвам аз вместо нея.
Когато тя ме поглежда, аз я галя по бузата с палеца си.
– Ще окача люлки във всеки ъгъл на градините, така че ти и нашето момче ще можете да се люлеете, когато пожелаете.
Тя се усмихва нежно.
– Мисля, че дните ми за люлеене са минали, Едуард.
– Не и ако имам какво да кажа по въпроса. – Целувам красивите ѝ устни и я обгръщам с ръка. – Тепърва започват, Лени.
Назад към част 56 Напред към част 58
