ЕПИЛОГ
ЕДУАРД
Две години по-късно
Седяхме на жълтото карирано одеяло, а наблизо ни чакаше пълна кошница за пикник и бутилка охладено шампанско, любезно предоставено от Кук. Аз съм по бански, а Ленора е с изключителен червен бански на точки, който дразни с проблясъци на всички най-хубави части. Охраната е тук, но е достатъчно далеч, за да не се чувствам така, сякаш наистина са тук.
Усещането е, че сме само ние.
Нашето семейство.
Томас тича покрай брега, гонейки вълните, а бавачката никога не остава по-назад. Въздухът е топъл, но водата е корава – въпреки че на Томас не му пука. Нашият малък принц играе усилено, люлее се високо, смее се силно и плува като риба.
Чувам, че Нани изхвръква и се обръщам точно навреме, за да видя как Томас навлиза в океана. Аз се смея, а Ленора също.
– Той е напълно и изцяло момче – казва тя с възхитително забавление.
После затваря очи, накланя лице към слънцето и диша дълбоко, а на устните ѝ се появява доволна усмивка. Изглежда спокойна. Щастлива. Изключително обичана, а това е фантастичен поглед върху нея. Гърдите ми се стягат от собственото ми душевно щастие и гордост, защото ми харесва да мисля, че имам нещо общо с това.
– Пени за твоите мисли?
Лени обръща усмивката си към мен и тя е ослепителна. След това тя поглежда нагоре по билото към замъка Анторп, към гората, после обратно надолу през плажа, скалите и разбиващите се вълни.
– Това е любимото ми място в целия свят.
Казва го с въздишка, почти благоговейно.
Облягам се на лакътя си до нея. Достатъчно близо, за да усетя топлината на нагорещената ѝ от слънцето кожа и да усетя мириса на люляк в косата ѝ.
– Това старо място? Защо?
– Затвори очи.
Когато не се подчинявам веднага, тя поставя ръцете си върху очите ми – и аз захапвам палеца ѝ със зъби.
– Продължавай – смее се тя гърлено.
И точно там, където е смехът на Томас… това е най-любимият ми звук.
– Затвори очи.
Когато го правя, тя ми казва:
– Сега слушай.
В продължение на няколко секунди правя това, което ми казва, после отварям едното си око и срещам мекия ѝ поглед.
– Не чувам нищо.
– Точно така. Нищо освен вълните, птиците и люлеещите се дървета. Никакви хора или задължения, никакви камери или преса. Нищо в продължение на мили… само пространство. Тук мога да мисля, тук мога да дишам, тук мога да бъда себе си.
Тя вдига ръката си и я притиска нежно към челюстта ми.
– Аз, която не иска да прави нищо друго, освен да бъде с теб и Томас всеки миг, всеки ден, завинаги.
Взимам ръката ѝ и целувам дланта ѝ.
– Обичам това, в теб. Но, от друга страна, обичам всички теб. Не мисля, че някога ще успея да избера любим образ.
– Всички мои?
Целувам я по носа.
– Всеки един.
Ленора се съмнява.
– А какво ще кажеш за мен, която е упорита?
– Възхитителна.
– Властна?
– Завладяващо секси.
– А аз, когато съм ядосана?
– Още по-секси. Кара ме да искам да използвам по-добре тази твоя наказваща уста и да намеря най-близкия диван или стена, за да отработя цялата тази страстна ярост.
Тя отново се засмива – и аз я придърпвам по-близо, така че и двамата сме на двете си страни един срещу друг, само на сантиметри един от друг. Гласът ми е груб и топъл като пясъка под нас.
– А когато си щастлива…, по дяволите… Не мога да откъсна очи от теб.
Тя накланя глава и ме гледа нагоре.
– Аз също обичам всички твои „ти“, Едуард. Моят авантюрист, моя защитник, моя прекрасен, покварен красив принц.
– Радвам се да го чуя.
Ръката ми се движи по външната страна на бедрото ѝ, по бедрото ѝ, плъзгайки се нагоре към кожата на гръдния ѝ кош. Палецът ми гали напред-назад, бавно, точно под гърдите ѝ. И съм на път да я целуна – когато върху одеялото между нас се нахвърля мокро, двегодишно пясъчно чудовище.
– Мамо, татко – вижте!
В пухкавата си ръчичка държи малка коралова черупка, а ние с Ленора реагираме, сякаш е намерил злато.
– Добра находка, момче!
– Чудесно е, скъпи!
Гъстите сиво-зелени очи на Томас с дълги мигли подскачат между нас.
– Плуване? Елате да плувате!
Кимвам и го вдигам с едната си ръка, а с другата издърпвам Лени от одеялото. И тримата се плискаме, плуваме и намираме съкровищница от мидички, докато слънцето не залезе.
***
Късно през нощта ме събужда едно разместване в леглото. Отварям очи и виждам моята Ленора да се измъква изпод завивките и да се носи към прозореца. За миг просто я гледам – косата ѝ се спуска свободно по гърба на тъмни, лъскави спирали. Тя е окъпана в ореол от сребърна лунна светлина – тя блести по нощницата ѝ и целува бледата ѝ, съвършена кожа с преливащо сияние. Тя е неземна – небесно създание и изкушаващ греха дух в едно – и спира дъха ми.
Ставам от леглото и се натискам зад нея до прозореца, обгръщам с ръце кръста ѝ и притискам нежна целувка към рамото ѝ.
– Добре ли си, любов?
Тя се обляга на голите ми гърди.
– Имах сън.
– Ммм… беше от онези, в които сме голи?
Вибрацията на нейния смях преминава между нас.
– Не, не такъв сън.
– Жалко. – Опирам устни в слепоочието ѝ. – Все пак ми разкажи за него.
Гласът на Ленора е въздушен, далечен, сякаш все още сънува.
– Бях в една градина и пиех чай, а около мен имаше смях, любов и щастие. Усещах го във въздуха, като топлината на слънцето. Имаше и деца… толкова много от тях. Имаше едно сладко момиченце с красиви тъмносини очи, което наричаха Анна, за майка. Имаше и едно красиво момченце на име Лангдън и още едно на име Едуард… и то имаше твоята коса.
– Това са добри имена за добри момчета.
– Имаше и още едно момиче – дребно, но беше отчаяно. Тя копираше всяко мое движение. – Ленора се засмива. – Дори начина, по който държах чашата си.
Тя поклаща леко глава, гласът ѝ е мек.
– И се чувствах, не точно като че ли бяха наши, но все пак… сякаш ни принадлежаха. На теб и на мен, Едуард.
Ленора се обръща в ръцете ми, а очите ѝ са кръгли и сребристи на лунната светлина, докато ме гледа нагоре.
– Мислиш ли, че това е глупаво?
Прокарвам обратната страна на ръката си по бузата ѝ, само за да усетя мекотата ѝ.
– Не, не мисля, че е глупаво, мило момиче. Мисля, че това е красив сън. Красива съдба. Мисля, че смеха и щастието и всички тези прекрасни малки тийнове ще бъдат нашата династия. Те ще бъдат радостите, които ще оставим след себе си.
Навеждам глава и притискам устни към копринената ѝ шия, изричайки думите срещу кожата ѝ.
– Мое и твое, завинаги и винаги.
Ръцете ѝ се плъзгат нагоре по ръцете ми, към раменете ми, после около врата ми.
– Мое и твое, завинаги – прошепва тя, притискайки тялото си към моето, накланяйки се към докосването ми.
Моята съпруга, моята любов, моята кралица… моят живот. Целувам я дълбоко – езиците ни танцуват, а стоновете ни се смесват. И след това я вдигам в прегръдките си.
– Да започнем с тях, веднага.
Лени отмята глава назад и се смее, докато я нося към леглото.
– Каква прекрасна идея…
Тя обсипва челюстта ми с целувки и си проправя път към устата ми. След това притиска устните си към моите с цялата сладост, страст и нежност, която може да даде.
Животът може да бъде непредсказуем, жесток звяр, но аз знам до мозъка на костите си, че каквото и да ни се случи, каквото и щастие или разбито сърце да ни очакват, ние ще ги посрещнем заедно. Рамо до рамо, сърце до сърце, ръка за ръка, Ленора и Едуард.
И когато телата ни се превърнат в прах в земята, а душите ни се съединят в който и да е живот след този, легендата за нашата история и ехото на нашата любов ще живеят вечно.
Краят
