***
Балът за рождения ми ден се оказва огромно подобрение в сравнение с обяда. Чувствам се сияйна в сребърната си рокля с коса, натрупана на лъскави къдрици на главата ми, обгърната от безупречна диамантена тиара. И нито веднъж не съм чула думата брадавици.
Това е екстравагантно събитие – дълги маси, отрупани с хайвер и пенливо шампанско в кристални високи чаши. Позлатените огледала по стените на балната зала отразяват дъговата мъглявина от танцуващи рокли, бляскави бижута, шапки и фракове, а приспивната музика на двадесетчленен оркестър е в прекрасна форма. Сред гостите са бивш американски президент, кралски особи от всички страни в Европа и всички благороднически семейства на Уеско.
Заставам отстрани, покрай стената, до една мраморна колона – краката ми потропват в такт с музиката, на която няма да танцувам.
От време на време някой доброжелател се спира, за да поговорим – като г-н Елвин Бъзи, предприемач на средна възраст с добри връзки, който искаше да ми разкаже всичко за новия си бизнес с тапицерии, в случай че искам да инвестирам. От време на време минава и момче от висшата класа – син на херцог, граф или на един от няколкото чуждестранни принца – всеки с изражение на алчна похот или сприхаво безпокойство на лицето, когато ме погледне.
– Тази рокля е върха, Ленора! – Братовчедка ми Калиопа ми вдига два пръста, докато минава покрай мен със свитата си.
Хобито на Калиопа е да пише подробни истории на ужасите за ужасяващата смърт на всеки член на кралското семейство, който стои между нея и трона. Включително и мен.
Тези взаимодействия не са истински. Те не са истински или искрени.
Останалите гости са склонни да ме наблюдават от другия край на стаята, като се опитват да изглеждат така, сякаш не са. Но вниманието е осезаемо и претеглено – нещо, което можеш да усетиш. Сякаш по рефлекс, аз заставам по-стегнато, по-изправено, а чертите ми се приплъзват в онази нечетлива маска на безразличие.
– Добре ли си прекарваш, скъпа? – Пита майка ми.
Тази вечер тя изглежда като бижу. Роклята ѝ е от червено кадифе, а по тъмната ѝ коса са закачени намигващи рубини.
– Да, забавлявам се.
По същия начин, по който яйцето на Фаберже трябва да се наслаждава на себе си, докато му се възхищават, в охраняваната му стъкленица в музея.
От групата млади благородници зад нас долитат смях и разговори. Майка ми също го чува.
Тя обвива ръката си около долната част на гърба ми, стискайки с нежна сила.
– Твоето време ще дойде, Ленора.
– Знам. – Вдигам рамене.
– Нямам предвид, когато станеш кралица. Имам предвид времето ти за смях… за любов. Радостта и вълнението – те също ще дойдат за теб. Сигурна съм в това.
– Откъде си сигурна?
Има стари, премълчавани истории за пралелята на майка ми Порша. Казват, че била странна птица, която понякога сънувала сънища, които по странен начин се сбъдвали.
Тя притиска челюстта ми в ръцете си.
– Защото ти, скъпо момиче, си необикновена във всяко едно отношение. Съвсем логично е всяка част от живота ти също да бъде необикновена. – Тя ме целува по челото. – Толкова се гордея с теб… толкова съм горда, че съм твоя майка.
Не прекарвам много време с майка си, не толкова, колкото ми се иска. Но когато го правя, тя винаги е в състояние да направи това – да прогони меланхолията с лекота като фея, която размахва пръчицата си.
– Благодаря, мамо.
Тя поглежда през рамото ми и усмивката ѝ пада като бомба.
– О, по дяволите… Маркизът от Мюнстер е притиснал в ъгъла испанската кралица майка. Ако той проблясва с този проклет брадавичест крак, ще се озовем в кървава война.
Докато майка ми се измъква, за да предотврати международен инцидент, аз отново забелязвам младия херцог на Анторп. Той е две колони по-надолу, облегнат на стената, позицията му е почти огледален образ на моята. И тъй като най-вероятно усеща, че го гледам, главата му се обръща в моя посока – и той примигва, сякаш все още не ме вижда добре, въпреки дебелите очила на лицето си.
А после се разхожда насам, сключил ръце зад гърба си. Когато стига до мен, той се обляга на стената до мен, навежда глава, давайки начало на усмивката си.
– Честит рожден ден, принцесо Ленора.
– Благодаря ви, херцог Анторп.
Той помръдва.
– Моля те, наричай ме Томас. Или Рурк. Всеки път, когато чуя тази титла, се оглеждам за баща си. Беше жалък стар козел, когато беше жив, и не очаквам два месеца мъртъв да са подобрили настроението му, така че мисълта, че е наблизо, е… тревожна.
В гърлото ми се появи кикот. Какво странно честно нещо да кажеш!
Кимвам.
– Как се чувстваш в Парламента, Томас?
– Предизвикателно. Чувал съм, че в политиката няма приятели – има само врагове и мъже, за които още не знаеш, че са ти врагове. Започвам да разбирам колко точно е това. – Той поклаща глава. – Просто трябва да го разбера. Аз съм най-младия член на парламента – важно е да съм добър в това.
– Да, познавам чувството.
В мен се надига вълна от съчувствие към него. Като да забележиш сърна в гората, когато знаеш, че вълците са наблизо.
– Трикът е да пазиш мнението си – казвам му. – Да не позволяваш на никого да разбере какво мислиш. Трябва да поработиш върху покер лицето си. – И понеже изглежда толкова млад и самотен, предлагам: – Мога да ти помогна с това. Да ти покажа въжетата, така да се каже. Да ти дам някои насоки.
И сякаш му предлагам целия свят.
– Би ли направила това за мен? Това е много мило. – Той поглежда към дансинга и гласът му се снишава. – Нямам много приятели – особено тук, в града. Аз съм по-скоро самотен вълк, разбираш ли? Бунтар. – След това свива рамене и ми се усмихва самоиронично. – Ами… странник може би е по-точно. Странно пате.
Усмихвам се.
– И аз познавам това чувство.
Томас наглася очилата си.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се.
– Това е твоето парти – защо не танцуваш?
Подслушващата ми сестра измъква глава иззад колоната като любопитна катерица, изскочила от дървото.
– Не ѝ е позволено.
– Защо не ѝ е позволено? – Пита Томас.
– Дъвчене на дъвка – обяснява Мириам – твърде щастливо.
– Да, разбира се. – Кимва Томас. – Разбирам.
И тогава кимащата му глава се превръща в клатеща се.
– Не, чакай, не виждам. Какво общо има дъвката с това?
Да, това е толкова нелепо, колкото звучи.
– Една дама е като прекрасна дъвка – папагалски казва Мириам. – Сладка и неподправена, но ако не внимаваш, всяко момче наоколо ще я опита.
– Но нито един порядъчен мъж – продължавам аз, имитирайки грохнал стар дръндьо – няма да иска да сложи използвана дъвка в устата си.
Томас изглежда обмисля идеята сериозно.
– Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. Кой го е казал?
– Архиепископът на Дингълбъри – отговарям аз. – Баща ми го взе присърце.
– Дингълбъри, а? Името казва всичко, нали? – Намига Томас.
А аз се смея на глас.
Мириам също се смее, а после хваща Томас за китката.
– Сега, на Ленора може и да не ѝ е позволено да танцува, но на мен е позволено. А тази песен е една от любимите ми. Да танцуваме, Дюк.
Томас изглежда изненадан.
– Добре, добре.
И Мириам го повлича към дансинга.
Два танца по-късно те се връщат.
– Измислихме план! – Шепне сестра ми.
О, не.
Вече поклащам глава.
– Последният път, когато имахте план, накрая седнах до Смрадливия Уинки на вечерята. Но ти благодаря, много.
Томас поглежда напред-назад между нас.
– Смрадливия Уинки?
– Виконтът на Уинкертън обяснява Мириам.
– Човекът мирише на свински задник – добавям аз.
Томас се засмива.
– Но това е съвсем различно! – Мириам подскача на пръсти. – Този план наистина ще проработи! Ще отвлека вниманието – добра съм в това. А ти ще имаш възможност да танцуваш, Ленора.
Меките зелени очи на Томас срещат моите.
– Всеки трябва да може да танцува на рождения си ден – да не би да е прокълната дъвка.
Вълнението шурти в стомаха ми, а непознатата злобна усмивка подръпва устните ми.
– Не би трябвало.
– Точно затова е забавно – настоява Томас.
– Не знам…
– О, хайде! – Изсъсква изкусителната ми сестра-змия. – За Бога, поживей малко.
Оглеждам стаята, търсейки любопитните очи, които винаги ме следват, после си поемам бързо дъх и кимам.
– Добре.
– Брилянтно! – Мириам пляска с ръце, после поглежда към Томас. – Изчакай сигнала.
Тя се втурва към баща ми и изкарва краля на дансинга. Крушките на фотоапаратите на дворцовите фотографи проблясват и на практика можеш да чуеш как цялата стая въздиша от скъпоценността да гледа как кралят на Уеско танцува с най-малката си дъщеря.
Томас стои до мен, загледан право напред, а ръката му е само на сантиметри от моята.
– Изчакай го… изчакай…
– О, не! – Изпищява Мириам и ако преди всички погледи не бяха насочени към нея и баща ми, сега вече са.
– Сега! – Прошепва Томас, хваща ме за ръката и ни избутва през вратата зад нас, докато Мириам продължава да разказва, че е загубила любимата си сапфирена обеца, която е била подарък от краля на Бермудите.
Стаята, в която се гмурваме с Томас, е лилаво-златистата всекидневна, използвана в дните на корсетите за всички припаднали дами, които падаха като мухи. Но тази вечер тя е празна.
Томас наднича през пролуката на вратата, ослушва се и след миг се усмихва.
– Брегът е чист.
За повечето хора това би било дребно, глупаво нещо. Но аз не съм като повечето хора.
Никога не съм се ослушвала за баща си – никога не съм се ослушвала за никого.
И се чувствам… жива. Може би най-живата, която някога съм чувствала.
Красивата музика звучи ясно през стените – весела, бърза мелодия.
Томас оправя смокинг сакото си и очилата си. После се покланя и протяга ръка.
– Мога ли да имам честта да танцувам с вас, принцесо Ленора?
И за първи път на човек, който не е мой баща или пряк роднина, отговарям:
– Ще се радвам.
Томас стиска дясната ми ръка, като ни изравнява, а другата си ръка поставя на кръста ми. И под приглушения, златен полилей ние танцуваме. Скачаме и се въртим, въртим се и се премятаме. Веднъж почти падаме, а Томас стъпва на пръстите ми… повече от веднъж.
– Ой!
– Съжалявам.
– Ау!
– Моя грешка – няма да се повтори.
Когато песента свършва, главата ми е лесна, а сърцето ми се разтуптява. Не по някакъв романтичен начин, а по-глупаво-сладко – така, както бих се чувствала, ако танцувам със скъп брат.
– Ти не си много добър в танците, Томас.
Той се усмихва, хриптейки.
– Да, сигурно трябваше да те предупредя. Но реших, че лошите танци са по-добри от никакви.
Той посяга към джоба си и изважда малко метално устройство, което слага в устата си и вдишва дълбоко. Чела съм за тях – нов начин за прилагане на инхалаторни лекарства.
Той изпуска бавно дъха си, после свива рамене и обяснява:
– Астма.
Кимвам, докато той прибира устройството в джоба си. А когато започва нова песен, Томас повдига вежди.
– Искаш ли да излезем?
Кимвам и поставям ръката си обратно в неговата.
Но сме направили само няколко крачки, когато от външната стая се чува остър писък. И музиката прекъсва. И една неподвижна, зловеща тишина ни покрива като одеяло.
Двамата с Томас се поглеждаме един друг, а после тичаме към вратата.
Гостите са се скупчили на дансинга. Проправям си път към центъра и там, на пода, баща ми люлее майка ми в прегръдките си.
– Анна, Анна!
Тя не отговаря.
Очите ѝ са затворени, лицето ѝ е неподвижно, а от носа ѝ се стича струйка червено-черна кръв.
– Анна…
Мириам се свива в мен, скривайки лицето си в ръката ми. В ушите ми нахлува шум, цял океан се разбива в мозъка ми. И сякаш се накланям над ръба на скала, на път да се гмурна в пастта на тъмното, бездънно море.
Но тогава от другата страна на рамото ми се появява ръка – топла и силна.
Откъсвам очи от родителите си и мекият зелен поглед на Томас ме улавя. Той се държи по-силно – привързва ме, закотвя ме, дава ми да разбера, че не съм сама, че той е там.
И няма да ме остави да падна.
Назад към част 5 Напред към част 7
