***
Топли, стремителни искри от електричество се разпространяват под кожата ми като някакъв неизлечим обрив.
Лени. Това съм аз. Така ме нарича Едуард в писмата си, защото Томас му е казал, че сме приятели. Това е най-нелепото име. Само малко по-малко нелепо от ефекта, който има върху мен.
– Изчервяваш ли се, Ленора? – Пита ме Томас.
Вирвам нос.
– Не се изчервявам. Това е твоето глупаво ирландско уиски, което ми се върти в главата.
Грабвам писмото и се облягам на хладната трева, като го сканирам, за да се уверя, че Томас не е пропуснал нищо. След това поднасям хартията към носа си и вдишвам. Има нотка на бор и прясно отрязано дърво.
– Току-що подуши писмото на брат ми?
Може би все пак не е толкова фино.
Лъжа като звезден политик, за какъвто ме възпитават.
– Нямам представа за какво говориш.
– Но имаш! Ти, подла, подсмърчаща, лъжлива принцеса – ти душиш писмото!
– Ти си луд.
Тонът на Томас се превръща в певчески закачлив.
– Мисля, че си влюбена в брат ми.
– Мисля, че тази лула те прави мек в главата.
– Смяташ, че е първокласен.
Отказвам да отговоря; устните ми са затворени. Известно е, че студеното ми рамо смразява хората до смърт.
– Ще му кажа. – Той ме побутва. – Ще му кажа: „Джеймс Дийн няма нищо общо с теб, Едуард, защото принцеса Ленора е напълно пропаднала за теб“.
Подобно на кобра, който нанася удар, аз протягам ръка и издърпвам няколко кичура от косата му, на тила, където наистина ще го заболи.
– Ау! Ебати ада!
– Ще те убия. Познавам хора. Аз съм принцеса на ръба – не ме подтискай.
– Не можеш да ме убиеш – аз съм единствения приятел, който имаш.
Обръщам се обратно на тревата и свивам рамене.
– Това е жертва, която съм готова да направя.
Томас се ухилва и прибира писмото в джоба си, след което ляга на тревата до мен, като главите ни са на няколко сантиметра една от друга.
– Мисля, че Уинстън те харесва – казва той тихо.
Мадокс Уинстън е най-новото попълнение в екипа ми за лична охрана. Той е загадъчен по един студен, груб начин. Говори се, че е бил известен убиец по време на войната.
Завъртам очи.
– О, глупости.
Томас ме поглежда.
– Не, наистина. Начинът, по който те наблюдава…
– Той е от екипа ми по сигурността – трябва да ме наблюдава.
Томас поклаща глава.
– Но не и по начина, по който го прави.
Пренебрегвам този коментар и поглеждам към небето. Тази вечер няма облаци, а само хиляди сребристобели точки светлина, които блестят ярко. И си мисля за писмото на Едуард.
– Искало ли ти се е някога да размениш мястото си с Едуард? Ти да беше заминал, а той да беше останал тук?
На слабата светлина лицето на Томас е бледо като звездите – прилича на мраморна статуя с петна. Измамен ангел.
– Не, не можех да служа в армията заради астмата, но винаги съм искал да дам своя принос. Нещо повече от това просто да наследя парите на Рурк. Парламентът е моят шанс да го направя. Да направя нещо различно, да оставя следа след себе си. И може би, ако го направя добре, някой някъде ще ме запомни. Мисля, че бих искал това… да ме запомнят.
Обръщам глава към него.
– Ще те запомня.
Той се усмихва нежно.
– Е, това е поне един човек.
– Аз съм наследник на трона, глупако. Моят спомен струва колкото спомена на хиляди обикновени хора.
Томас хърка.
– А ти? Искало ли ти се е някога да бъдеш Мириам?
Мириам малко се побърка след смъртта на майка ни. Ако аз сега съм нарушител на правилата, тя е пълна революционерка. Понякога излиза с панталони… и без сутиен. Вчера я хванаха за втори път този месец с момче в стаята ѝ – син на граф, с когото всъщност сме далечни роднини – четвъртия, който е два пъти по-далеч. Татко е готов да я опакова и да я изпрати в манастир със следващия влак.
– Не, не бих си разменила мястото с Мириам. Този живот може да е задушаващ и глупав, но един ден ще мога да правя невероятни неща, Томас. Чувствам го в костите си. Да бъдеш първото нещо винаги е трудно, но аз ще го направя. И когато го направя, ще променя света.
Накланям глава назад към небето, но в окото на съзнанието ми вместо черно виждам живи вихри от зелено, наситено лилаво и огнено оранжево-червено.
– Все пак … полярно сияние. … трябва да е невероятно. – Чувам копнежа в собствения си глас. Жаждата за частица от нещо извън стените на двореца. Нещо ново, диво и истинско.
– С удоволствие бих го видял.
– Така че, зарежи всичко и отиди да го видиш. – Томас сяда и изтръгва стръкчетата трева от земята. Подобно на Едуард, той има идея в главата си, нещо, което иска да направи – и го прави. Просто като това. Без колебание. Без съмнения.
Поклащам глава.
– Аз съм нужна тук; баща ми никога не би ми позволил. А дори и да го направи, няма да е като Едуард – на склона на хълма с палатка и огън. Ще има преса, охрана и слуги. Всичко това ще бъде… гадно шоу.
Томас се смее, но по един приглушен, съчувствен начин.
Махам с ръка – нямам търпение за самосъжаление, дори когато е моето собствено.
– О, слушай ме как продължавам – бедната принцеса. Ирландското уиски ме кара да ставам все по-жалка.
Томас се изправя, чисти панталоните си и ми подава ръка, като ме издърпва нагоре.
– Тогава е време да се наспиш, жалка принцесо.
– Ще го направя. След като свърша задължителното си четене.
Тъмнокосият шегаджия вдига ръка към небето, сякаш рецитира Шекспир.
– Огледалце, огледалце на стената, кое е най-скучното от всичко?
– Търговското законодателство! – Казваме в един глас.
Онзи ден чух нов термин в едно американско телевизионно предаване – маниаци. Почти съм сигурен, че Томас и аз сме точно такива.
Той ме придружава до вратата.
– Лека нощ, Томас.
– Приятни сънища, Ленора.
Томас се покланя, после пъха ръце в джобовете си и тръгва по пътеката, като си подсвирква бърза, весела мелодия.
Назад към част 8 Напред към част 10
