***
Провеждат партито за дипломирането на покрива на пентхауса – със сервитьори и шампанско, а в ъгъла свири трио струнни музиканти. Заставам прав покрай далечната стена, със слънчеви очила, гледам, забелязвам цялата група. Тя е сравнително малка – добри приятели, съученици на Ели, баща ѝ и няколко семейни приятели, както и няколко бизнес партньори от благотворителната организация на Николас и Оливия, с които Ели се е запознала през годините.
Марлоу, все още дивата ѝ приятелка от гимназията, се приближава до мен, със сламка, която държи здраво в черешовите си устни, докато пие портокалов коктейл. Очите ѝ се плъзгат по пътя към Ели, после обратно към мен.
Тя размахва пръст.
– Ти си добър, Костнър. Много добър. Но аз те виждам.
Задната част на врата ми се нагорещява, но лицето ми остава безстрастно.
– Махни се, Марлоу.
Тя не е лоша партия, но е гадна – тя и принц Хенри щяха да се разбират добре, ако той все още беше свободен.
Тя се усмихва бавно, като котка със сочна мишка под лапата, и се промъква близо до мен.
– Сигурно те побърква.
И сякаш съм хипнотизиран или прокълнат, погледът ми следва нейния… направо към Ели.
Главата ѝ е отметната назад от смях на нещо, което някой току-що е казал, а очите ѝ са светли като небето над нея. Слънчевата светлина целува косата ѝ, придавайки ѝ златист блясък. Ореол.
– Не че не можеш да я имаш – прошепва тихо Марлоу, точно в ухото ми.
Ели носи малка бяла пола върху гладките си крака – с дразнещ намек за дупе, което наднича, ако тя се движи точно навреме и някой, като мен, се вгледа достатъчно силно. Прелестните ѝ цици дразнят изпод черния блузон – тези, които си мечтая да обгърна с устни, да прокарам език нагоре и нагоре, да смуча, докато зърната ѝ се превърнат в две стегнати, болезнени малки пъпки и тя загуби гласа си от стенанията по името ми.
– Но след всичкото това време, всички тези години – казва Марлоу – най-накрая можеш.
Гърлото ми е покрито с пясък, от който гласът ми дращи.
– Не ѝ казвай.
Това е заповед, а не молба.
Момичето се смее, ниско и знойно.
– Да ѝ кажа? О, Костнър, тя няма да ми повярва, ако се опитам.
***
Към края на партито, когато слънцето се скрива под хоризонта на Ню Йорк, Оливия съобщава голямата новина. Когато баща ѝ подава чаша шампанско за наздравица и тя казва:
– Не мога, татко.
Те знаят за това от два месеца. Тъй като е част от работата да знаеш тези неща и тъй като аз съм този, който ги е закарал на първия им преглед при лекар, аз също съм знаел. Ели все още не знае, но с нетърпение очаквам да видя реакцията ѝ. Сигурен съм, че ще е нещо.
Те бяха планирали да го запазят в тайна, колкото се може по-дълго. Защото щом това не станеше, щеше да се чуе по целия свят. Гръмко.
– Разбира се, че можеш. – Усмихва се Ели. – Това е ден на шампанското – празнувайте хубавите моменти, хайде!
Блестящите очи на Оливия срещат тези на Николас и тя се усмихва толкова широко, че почти се пръска. Ако отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено, то щастливите новини са храна, която е най-добре да се сподели. Принцът кимва нежно.
Оливия поглежда малката си сестра, после нагоре в тъмносините очи на баща си и опира ръка на стомаха си.
– Не… Искам да кажа, че не мога.
Осъзнаването се проявява. И после радост. Сълзи от нея се появяват в очите на възрастния мъж, докато той прегръща дъщеря си. А Ели не ме разочарова – тя пищи, подскача и охка толкова много, че не мога да не се засмея. После протяга ръце и се опитва да прегърне едновременно сестра си и зет си.
Това е красива сцена. Семейна сцена.
***
Три месеца по-късно тя е шибана бъркотия.
Хаос наоколо. Извън сградата на пентхауса, около всяко място, където се намира Амелия – навсякъде, където Николас и Оливия са били или биха могли да отидат – журналисти, папараци и бесни фенове ги следват. Американците нямат кралски особи, но са повече от щастливи да играят ролята на приемно семейство на нашите. Кралското бебе ги е ухапало – и това ги подлудява.
Удвояваме охраната.
След като излиза новината, че Оливия носи близнаци, ние я утрояваме. И все пак всичко е неуправляемо. Извън контрол. Шибано опасно.
Защото, когато един или двама души искат да ти стиснат ръката, това е мил жест. Когато десетки хиляди искат да ти стиснат ръката – това е тълпа. А точно сега целият проклет свят е решен да стисне ръцете на Оливия и Николас – дори и да се окажат смазани в този процес.
Ето защо една късна вечер почуквам на вратата на библиотеката, когато знам, че Николас е там.
– Влез.
Сядам срещу него и за момент просто се гледаме един друг. Защото той знае какво ще кажа – не иска да го чуе, но знае.
– Не мога да я държа в безопасност тук. Не и по начина, по който искам. Не и по начина, по който тя се нуждае. Това е твърде публично, твърде открито. Мога да попреча на хората да се возят с нея в асансьора, но не мога да ги задържа извън фоайето. Няма периметър; няма да ни позволят да блокираме улицата. И колкото повече се увеличава средната ѝ част, толкова по-лошо ще бъде.
Принцът се обляга назад в стола си и въздъхва.
– Какво предлагаш?
– Да се преместим в имение извън града. Имот, който можем да подсигурим. Лейди Оливия да остане на място – никой да не влиза или излиза, освен ако не знаем. Журналистите, фотографите и лудите няма да могат да се доближат до нея на по-малко от километър.
Николас почуква с химикалката по бюрото си, размишлявайки на глас.
– Тя ще бъде изолирана.
– Тя ще бъде в безопасност – възразявам аз.
– И напълно нещастна.
– Тя може да си сложи краката нагоре за няколко месеца. Нетфликс и релакс – и двамата можете.
Николас се смее.
– Което всъщност би било чудесно за няколко дни… а после бавно ще си изгубим ума. Дай ми друг вариант.
Повдигам рамене.
– Ами… има и очевиден. Искам да кажа, че двореца не е построен само за да изглежда красив; той е крепост. Това е вашия дом – там, където кралските особи трябва да живеят и да се размножават. Преди ти да отидеш и да сринеш тази традиция по задник. Охраната е обучена; хората в града са свикнали кралското семейство да е наоколо. Те ще посрещнат теб, лейди Оливия и твоето потомство с отворени обятия.
– Дворецът не е любимото място на Оливия. Отрочетата я направиха по-емоционална от обикновено. Не искам тя да се разстройва.
И аз разбирам това. Дворецът е пълен с някои от най-отвратителните, снобски шибаняци на планетата, а Оливия веднъж нарече портите му златна клетка.
– Не е нужно да е завинаги – казвам му – но засега трябва да е така.
Николас кимва бавно.
– Ще го взема под внимание. Благодаря ти, Логан.
Покланям се.
– Лека нощ, сър.
Отнема му две седмици, за да обмисли, две седмици, за да убеди красивата си, бременна съпруга в това, което е в неин интерес и в интерес на бъдещите им деца.
А после си събираме нещата… и се отправяме към дома в Уеско.
Назад към част 21 Напред към част 23
