***
По-късно съм сама, отпивам водка с червена боровинка, а сестра ми и Николас са на дансинга и се вглеждат в очите си. Саймън и Франи също са там, вкопчени един в друг, поклащайки се в такт с музиката. Виждам Хенри в другия край на стаята, който говори оживено, заобиколен от група хора, които слушат и се смеят в отговор на всяка негова дума. Сара е на няколко метра от мен и разговаря с русата си сестра Пенелопе. Тя е актриса в Лос Анджелис, гостува само за няколко дни, а след това ще се върне за сватбата.
От групата се чува нова песен – инструментална версия на „Play That Song“ на Train. Гледам как Хенри напуска групата си и отива при Сара – вдига я, държи я около бедрата, над себе си – и двамата се смеят и обичат. Не мога да не се усмихна, когато той ги премества на дансинга и бавно плъзга Сара по тялото си, докато краката ѝ докоснат пода.
Ако успея да намеря някой, който да ме гледа поне наполовина толкова обожаващо, колкото Хенри Пембрук гледа Сара фон Титеботум, ще бъда щастлива до края на живота си.
Въздишам. Защото любовта е навсякъде около мен. А аз съм г-жа Самотна.
И тогава погледът ми се премества… Не ми се налага да сканирам стаята, за да намеря Логан, знам точно къде е той – сякаш мозъка ми има денонощен GPS за него.
Но безумното, страхотно, невероятно нещо, което кара сърцето ми да бие толкова силно, че заглушава звука на музиката? Когато гледам Логан Сейнт Джеймс в другия край на залата, той не търси заплахи в тълпата. Не гледа пред себе си, така че е готов за всичко, което може да се случи.
Вместо това, когато се отдавам на ежедневното си гледане на Логан… той гледа право в мен.
***
Час по-късно отпивам от второто си питие и съм на път към страхотно раздвижване, докато разговарям със Сара за нейната благотворителна дейност. Преди няколко години тя стартира програма за четене и макар че няма да пътува с тях, сега, когато с Хенри са сгодени, все още организира кампании за събиране на книги и средства. Сюрреалистична е мисълта, че един ден тя ще бъде кралица. Лудост. Защото тя е толкова… нормална. Но също така е любезна, интелигентна и искрена – всички качества, които една държава би искала да има за кралица.
Тя се кикоти и ми разказва история за приятеля си Уилард и съпругата му Лора, когато изведнъж спира по средата на изречението. И цвета на лицето ѝ изчезва – дори устните ѝ се превръщат в тебешир.
Слагам ръка на ръката ѝ.
– Сара? Добре ли си?
Тя не отговаря.
Не съм сигурна какво да правя. Знам, че Сара е болезнено срамежлива и не искам да я смущавам. Затова се обръщам и подканям Логан да се приближи. Той идва веднага и се съсредоточава върху Сара, щом стига до мен.
– Лейди Сара? Какво става? – Логан проследява погледа ѝ, който е застинал върху високия сивокос мъж в другия край на стаята. – Той? Мъжът до вратата?
Логан прави една крачка и Сара в паниката си го хваща за ръката.
– Недей! Не се приближавай до него. Той е… опасен.
Хващам другата ръка на Сара в своята – тя е ледено студена.
– Всичко е наред. Той не може да ни нарани. Логан никога не би позволил това да се случи. Ние сме тук с теб. Ти си добре.
Тя не мига, не откъсва очи от мъжа и не съм сигурна дали ме е чула.
– При Хенри – казва ми Логан. – Сега.
Бързо стискам ръката на Сара и я оставям при Логан. След това се промъквам между гостите, докато не намирам русокосия принц да разговаря с малка група приятели до бара. Прокарвам ръката си през неговата, усмихвам се широко и използвам прекалено силен акцент, когато казвам:
– Моля за извинение, господа. Трябва да открадна шефа за малко.
Докато го отвеждам, Хенри пита тихо:
– Какво става?
– Това е Сара. Хайде.
Прекосяваме стаята плавно и уверено, за да не привличаме прекалено много внимание към нас. Хенри се усмихва и кима по пътя, но в чертите на лицето му се усеща напрежение – докато не стига до Сара.
– Господина до вратата – казва му Логан. – Знаеш ли кой е той
Хенри се обръща, за да погледне, и цялото му тяло се сковава.
– Джеймс, отведете лейди Сара в задната стая.
– Той е по-малък, отколкото си спомням – казва Сара с шепнещ, ефирен тон.
– Сара… – Хенри се опитва отново.
– Мислиш ли, че е така, защото последния път, когато го видях, бях дете? – Пита тя. – Или може би съм го изградила в съзнанието си като чудовище, докато всъщност той е просто човек. Ужасен човек. – Сара покрива устата си с ръка. – Майка ми е тук… Пени… те не могат да го видят, те…
Хенри плъзва ръка в косата ѝ и приближава лицето ѝ към своето.
– Отиди отзад с Логан и Ели. Аз ще се погрижа за това.
Сара примигва, дишайки дълбоко. После поклаща глава.
– Не. Не, аз мога да се справя. Мисля, че трябва да го направя. Просто… остани с мен?
Хенри отмята косата ѝ назад.
– Винаги.
С кимване от страна на Сара бъдещите крал и кралица вървят ръка за ръка към мъжа до вратата, а ние с Логан ги следваме. Те спират на няколко метра от нас. Той се покланя на Хенри и оглежда Сара по един дистанциран, безразличен начин.
– Сара. Изглеждаш добре.
Сара стиска ръката на Хенри толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват.
– Не си поканен тук – казва тя с малко повече сила в гласа си.
Мъжът нагласява маншетите си.
– Аз съм бащата на булката. Не се нуждая от покана. Все още имам познати в града, как би изглеждало, ако не присъствам?
Смехът на Сара е рязък.
– Баща? Не. – Тя поклаща глава. – Не, ти загуби тази привилегия в момента, в който сложи ръка на майка ми. И върху мен.
Главата ми се завърта от признанието. О, Сара. Лицето на Логан е неподвижно, а вниманието му към бащата на Сара остава непоклатимо.
– Сега ти си нищо за мен – казва му тя. – Ти не си дори сянка в най-отдалечения ъгъл на съзнанието ми. Оставила съм те зад гърба си. Всички ние сме го направили. И там ще останеш. Бих искала да си тръгнеш сега. Трябва да си тръгнеш.
Лордът се колебае.
– Сега виждате, че тук…
Хенри пристъпва напред, навежда се, гласът му е заплашителен и остър като острие.
– Не си тръгвайте – бягайте. Докато можете. Ако говорите с пресата или с когото и да било – ако шибано прошепнете името ѝ – ще разбера. И се кълна в майка си, че ще ви погреба жив под двореца, за да може Сара да ходи върху гроба ви всеки ден от живота си.
Той се взира в Хенри в продължение на няколко напрегнати удара. А после – без дори да погледне към Сара – се обръща и излиза.
– Мисля, че… – Сара почти хрипти, гласът ѝ е тих и задъхан. – Мисля, че сега искам да отида отзад.
Хенри кимва и я повежда нанякъде. Логан върви пред тях, разчиствайки пътя през гостите, и аз го следвам. Стаята е малка – малък кът за сядане само с една маса и кана с вода, както и с шезлонг. Наричаха го „кушетка за припаднали“ и аз се чудя дали това е стаята, в която водеха дамите за миризливи соли, когато корсетите им бяха прекалено тесни.
Веднага щом Логан затваря вратата зад нас, Сара покрива лицето си с ръце и изхлипва в тях. Хенри сяда и я придърпва в скута си, държи я близо до себе си, люлее я в прегръдките си. Наливам чаша вода от една кана и я поставям в обсега му.
– Дори не знам защо плача – заеква тя. – Просто е… потискащо.
Хенри я гали по челюстта и я целува по нея, шепнейки:
– Справи си се толкова добре, любов моя. Толкова си смела. Толкова се гордея с теб.
– Това е за последен път, Хенри. – Сара го поглежда в очите. – Това е последния път, в който плача заради него.
Хенри кимва и притиска Сара до себе си.
Двамата с Логан дискретно се измъкваме през вратата и я затваряме тихо. Аз оставам с него, докато той пази вратата, за да се увери, че Хенри и Сара не са обезпокоени. Защото, въпреки че партито не е спряло, да стоя до Логан е единственото място, на което искам да бъда.
Назад към част 26 Напред към част 28
