***
Спираме до бордюра на голям ограден парцел в края на тиха улица. Лунната светлина огрява двуетажна тухлена къща с широка увиваща се веранда и бяла люлка за трима души. Над нея свети една-единствена лампа. А от едната страна има кръгла стая със заострен покрив, като кула на замък. Има къса алея, само от пръст, със строителни материали, стълба и кофи, подредени прилежно до нея.
Стоя пред колата и се взирам. Удивена.
„Уау.“
А Логан ме гледа. Наблюдава лицето ми, всяка моя реакция.
– Кога си го купил? – Питам.
– Преди няколко години. Баща ми ми остави някакви пари, когато почина – оказа се, че са законно спечелени, което беше изненадващо.
– Баща ти е починал в затвора? – Логан ми беше разказал някои неща за баща си, когато разговаряхме по време на учебните ми почивки, докато аз дърпах цяла нощ в библиотеката на Нюйоркския университет, а той беше дежурен. – Съжалявам.
– Не се извинявай. Не беше голяма загуба. Най-полезното нещо, което гадината някога е правила за мен, беше да умре. – Той сви рамене. – Както и да е, помниш ли, когато отидох в Уеско за онази една седмица?
Помня. Спомням си, че ми се стори като месец.
– Погрижих се за документите тогава, за погребението му. И един следобед беше слънчев и аз просто си карах наоколо, прочиствах си главата, нямаше къде да отида… така че извадих една монета и започнах да я хвърлям за посока.
Смея се.
– Моят GPS! Имаш го от мен.
Очите му се плъзгат по лицето ми.
– Да, така е.
В мен избухват малки горещи изблици – възбуда, гордост – вълнуващо усещане, че Логан мисли за мен, дори когато е толкова далеч.
– И това ме доведе тук. Продаваше се в този си вид, дори не беше наполовина завършено, когато попаднах на него – само основите и първият етаж. Но беше добра основа – солидна. Нещо, върху което мога да градя. Нещо, което ще издържи.
Той вдига поглед към къщата, а аз разглеждам профила му. Тази силна, права челюст, пълната, пищна извивка на устата му, когато говори с онзи акцент, който обожавам.
– Наех строител, който да довърши работата, сложих ѝ покрив, използвах оригиналните планове – те дойдоха с къщата. И имах уредник, който поддържаше имота, докато бяхме в Ню Йорк, и се грижеше самонастанилите се да не влизат и паразитите да не се нанасят. Но откакто сме си у дома, работя по вътрешността. Довършвам я, за да е годна за живеене.
Поглеждам към къщата – тя е здрава, сигурна, а земята около нея е тиха и спокойна. Когато бъде завършена, ще бъде топло място… сигурно, щастливо, прекрасно място, където да се връщам в края на всеки ден.
Дом.
И сякаш под краката ми се отваря дупка и аз пропадам.
– Ще останеш ли в Уеско? Когато всички се приберем в Ню Йорк, след като се родят бебетата, ти… няма да дойдеш с нас?
Той примигва за миг, сякаш не разбира въпроса. После поклаща глава:
– Разбира се, че ще се върна с вас. Ти си … Искам да кажа, че работата ми с принца – поглежда ме в очите – означава всичко за мен.
Логан вдига ръка към дома си.
– Това ще е за по-късно, място, където евентуално да се установя. Или може би ще бъде инвестиция.
И краката ми отново стъпват на твърда земя.
– Искаш ли да видиш вътрешността?
Кимвам толкова силно, че подскачам.
– Да, с удоволствие.
Изкачваме се по пътеката заедно, един до друг. Логан поставя голямата си ръка върху долната част на гърба ми и кожата ми изтръпва, изгаря.
– Внимавай, има някакви отломки – не искам да паднеш.
Но той ще ме хване, ако падна.
Вътрешността на къщата на Логан изглежда във викториански стил – голямо стълбище с дебел квадратен парапет във фоайето, отворена планировка с големи стаи, високи тавани, дървени подове, които са шлифовани, но още не са лакирани. Логан се протяга нагоре и дръпва един кабел, като запалва голата крушка, която виси на дълъг кабел, където един ден ще има полилей. Стените са недовършени, отворени, разкриващи масивните дървени греди, тухлите и електрическите проводници.
С приглушени стъпки, защото усещането е странно, сякаш се разхождам на свещено място, следвам Логан от стая в стая. В това, което ще бъде дневната, има само матрак на пода, покрит с чист чаршаф и сгънато одеяло. Това е мястото, където Логан спи – там, където всяка нощ полага главата и тялото си. Може би голото му тяло.
То ме зове – кара ме да искам да легна на него, да притисна голата си кожа към същата материя, която той е докосвал, и да се търкалям, къпейки тялото си в аромата му.
И не ми пука колко налудничаво звучи това.
Въпреки липсата на уреди – има само празни пространства и стърчащи кабели, където ще бъдат печката и хладилника – кухнята е привлекателна. Приглушени, сиви мраморни плотове, черешови шкафове, плочки на гърба от едносантиметрови бели и прозрачни стъклени квадратчета. Над мивката от неръждаема стомана има прозорец с гледка към задния двор, която би направила дори миенето на чиниите нещо, което се очаква с нетърпение.
– Трябват ти завеси – казвам аз.
– Нямам стени.
Смея се.
– Пердетата правят къщата дом, Логан. Те са веждите на една къща. Виждал ли си някога колко странно изглежда човек без вежди? Не искаш да направиш това с това място – всички други къщи ще му се подиграват.
И той се смее – дълбок, наситен тътен в гърдите му, който искам да усетя по бузата си.
Пръстите му се плъзгат по ръката ми.
– Хайде, най-хубавата част е горе. Искам да ти го покажа.
Логан взема фенерче от плота, за да освети пътя ни нагоре по стълбите, надолу по коридора в заоблената стая на кулата. Това е помещението, което един ден ще бъде основната спалня. Огромна е, голяма колкото целия ни апартамент над кафенето в Ню Йорк.
Но това не е най-хубавата част.
Тази чест се пада на тавана. Той е покривен прозорец – целия – показващ тъмния простор на нощта и стотици блещукащи звезди, сякаш небето е тавана.
– В стъклото са вградени сенници – обяснява Логан. – Те се затварят с натискането на един бутон, за да не се окажа изгорял от слънцето в съня си.
– Логан… – Задъхвам се. – Това е вълшебно.
Той стои близо до мен, ръката му е само на един дъх разстояние от моята. Усмивката му е лесна и непринудена.
– Радвам се, че ти харесва, Ели.
Гласът ми става задъхан, думите се изплъзват от устните ми, без да се притеснявам или замислям.
– Точно когато си мисля, че не можеш да ме изумиш повече, ми показваш това.
Той се обръща с лице към мен, а брадичката му се потапя.
– Аз те изумявам?
– През цялото време. Винаги си го правил.
И тук, в тази мрачна стая, със светлината, насочена надолу, се чувствам тайна и в безопасност. Очарователна и съвършена. Друг свят – друго измерение, където не съществува нищо и никой друг. Само Логан и аз, заедно, в този момент, под звездите.
– Логан?
– Да?
– Ти. … мислиш ли някога за мен?
Той не мига и не се обръща. Тъмните му очи блестят в сенките и задържат погледа ми.
– Дали …?
Пронизителният звук от звъненето на телефона му прекъсва думите му. Логан измъква телефона от джоба си и го поставя до ухото си.
– Да? – Челото му се набръчква и той покрива другото си ухо с ръка, опитвайки се да чуе. – Какво? Къде си? Добре, добре – идвам сега.
Той натиска бутона за изключване.
– Трябва да тръгваме.
Назад към част 30 Напред към част 32
