***
След като показва личната си карта на контролния пункт, Логан минава през задната порта на двореца. Той спира до двора от западната страна, до външния вход на апартаментите на Николас и Оливия. Пред вратата има униформен охранител, но ние сме паркирали достатъчно далеч, под едно дърво, за да се чувстваме уединени. Интимно. Въздухът в колата е наситен и аз вдишвам аромата му – дърво, свеж въздух и мъж. Наблюдавам пулса на врата му, бавен и стабилен, и искам да се наведа и да го целуна нежно точно на това място.
И това е то. Време е за тръгване. Да правиш или да умреш. Сега … или никога.
– Трябва да ти кажа нещо, Логан.
– Късно е, Ел. Трябва да…
– Но…
– Трябва да влезеш, сега.
Думите идват по-лесно, отколкото си мислех. По-лесно. Защото са просто истина.
– Харесвам те, Логан.
Очите му се притварят, но той не е шокиран.
– Ели…
– Винаги съм те харесвала. Винаги си бил ти. Винаги.
– Не искаш да…
– И повече от това…
– Не…
– Искам те. Искам те толкова много, че някои нощи имам чувството, че кожата ми гори. Костите ми горят от желание.
– По дяволите…
– Не мога да мисля, не мога да ям… Когато спя, виждам само теб. – Разтривам шията си и всичко вътре е жадно и стегнато. – Когато се докосвам…
– Господи, Ели… – Той звучи така, сякаш се дави.
– … ти си всичко, което чувствам. Ти, Логан.
И тогава той спира да говори. Но знам, че ме чува.
– Искаш ли ме, Логан? Чувстваш ли го и ти?
Гърлото му пулсира, когато преглъща, а аз искам да го оближа там. Да го смуча с устни – точно в центъра на гърлото му, в тази дебела, мъжка адамова ябълка.
Когато говори, зъбите му са стиснати.
– Не, не искам това. Това не е… това не е за мен.
Думите му са съкрушителни. Ребрата ми се свиват, а гърдите ми се стягат твърде силно, за да си поема дъх. И ме боли… боли толкова много. Надявах се и исках… и ми се струваше, че съм усетила нещо от Логан тази вечер, нещо, което чувствах, че той чувства към мен…
Но тогава не просто си поемам дъх, а се задъхвам.
Защото го гледам – наистина го гледам – може би за първи път. С нови, отворени очи. Гледам в лицето на човека, който ми показа как да разпознавам лъжеца.
Изражението му е празно и твърдо. Кафявите му очи са плоски. Скучни.
– Погледът им ще изглежда неестествен… – беше казал той. – Всеки път, когато някой трябва да положи усилия в думите си, можеш да се обзаложиш, че това, което казва, е пълна глупост – беше ми казал той.
И бавно се усмихнах.
– Лъжеш.
Назад към част 32 Напред към част 34
