ЛОГАН
– Къде беше?
Оливия, херцогинята на Феърстоун, моята лейди и много повече, ме гледа с изпепелено лице, а очите ѝ са като два сапфира, оставени на дъжда – твърди и влажни.
Не знам дали иска да звучи обвинително, но чувам вината в гласа ѝ.
Къде беше? Защо не беше там? Какво правеше, безполезна кучко?
А може би… може би това е само собствената ми вина, която ме изгаря жив.
Отварям уста, за да отговоря, но думите засядат зад буцата в гърлото ми. Трябва да я изчистя, за да говоря.
– Тя беше с Томи. Аз си тръгнах рано.
Намираме се в предния салон на Гътри Хаус. Там, където сме се събрали – аз, Оливия, Николас, Хенри и Сара, за да чакаме новини, докато пожарникарите разследват, а Уинстън и армията му от тъмни костюми преследват следи. Еван Макалистър, собственикът на „Козела“, е в болница и се лекува от вдишване на дим. Томи е един етаж под него, в безсъзнание със сътресение на мозъка от падаща греда. И двамата са измъкнати от горящата сграда; всички останали посетители са се измъкнали сами.
С изключение на Ели.
– Защо? – Пита Оливия.
Разтривам очи.
– Не знам… – Задръж. Не се пречупвай, сега. – Не си спомням…
Когато бях на седемнайсет, в армията, гледах как един човек умира до мен. Изстрел на снайперист го улучи право в сърцето. Спомням си, че видях дупката в якето му, а плата беше изпепелен по краищата. Той не кървеше, не веднага. И отначало не падна, а остана да стои.
Мъртвец, който стоеше – гледаше надолу към раната в гърдите си. В очакване да изкърви.
Това съм аз сега.
Болката е там – изтънчена, силна агония, каквато никога не съм познавал. Но аз не я усещам. Усещам я, сякаш е подпряна от другата страна на стената, като надигащ се прилив.
И трябва да издържа, още малко.
Не мога да мисля за нея. Не мога да си представям лицето ѝ в съзнанието си. Тези призрачни сини очи – най-красивите, които някога съм виждал. Звукът на гласа ѝ… смехът ѝ. Една грешна дума, една мисъл и мъката ще се излее през стената. Ще ме изпрати на колене и не мисля, че… Не виждам как ще се изправя отново.
Принц Николас влиза в стаята, изражението му е нарисувано и колебливо. Оливия също го вижда.
– Какво има? – Тя поглежда покрай рамото му, изчаквайки да види дали някой не върви след него. – Казали са ти нещо – виждам го по лицето ти. Какво е, Николас? – Гласът на Оливия се изостря, граничещ с истерия, и звукът отеква във вените ми. – Трябва да ми кажеш!
Той я хваща за ръката, гали я по косата, после опира дланта си на заобления ѝ корем.
– Спокойно, любов. Бъди спокойна.
След това Николас поглежда надолу към земята.
– Намериха нещо – телефон, за който смятат, че може да е на Ели. Искат да видят дали можеш да го идентифицираш.
Оливия кимва, а съпругът ѝ прави жест към мъжа точно пред вратата. Той влиза и подава прозрачен найлонов плик. Вътре има овъглена, осакатена купчина. Когато я обръща, виждам следи от бледорозовия калъф на телефона – и остатъци от това, което е било Е, гравирано с кристали.
Купи го в неделя, на една от масите за занаяти на пролетния пазар, само няколко дни след като пристигнахме в Уеско. На мен ми се струваше обикновена дреболия, но за Ели тя беше съкровище. Ръчно изработена – няма друга такава на света, каза тя. И се усмихна толкова светло. Толкова щастливо.
Оливия се взира в него за няколко мига, а после лицето ѝ се смалява. Прикрива устата си с ръце и от гърлото ѝ излиза звук – ужасен, хриптящ, ридаещ звук, какъвто издава кучето-майка, когато му отнемат малките.
Николас я придърпва в прегръдките си, но тя се бори, хваща и усуква с пръсти предната част на ризата му, а по лицето ѝ се стичат сълзи.
– Бих знаела, Николас. Слушай ме. Щях да го почувствам. Щях да знам дали тя е…
Оливия стиска очи и поклаща глава.
А стената ми отслабва и се пропуква.
– Не вярвам в това. – Прошепва тя като молитва или желание. – Не вярвам в това.
– Шшшш… – Николас държи лицето ѝ, избърсва сълзите ѝ с палеца си и се заклева: – Тогава и аз няма да повярвам.
Двамата се вглеждат в очите си за миг, след което Оливия поема дълбоко хлипащ дъх и се опитва да се съвземе. С едната си ръка разтрива влажните си бузи, а с другата притиска стомаха си.
– Баща ми… Трябва да му се обадя. Не искам да чуе за това по новините…
Хенри се надига, но продължава да държи ръката на лейди Сара, която е седнала до камината.
– Баба вече е говорила с баща ти. Самолетът е на път за Ню Йорк. За да го доведе тук.
Реалността на това, което означава това, ме притиска – че самата кралица не вярва, че това в крайна сметка ще приключи с телефонно обаждане от Ели, в което ще се обясни глупаво недоразумение или нещастен случай.
Тя смята, че всичко ще приключи по друг начин. Начин, който изисква Ерик Хамънд да бъде тук с единствената си останала дъщеря, защото тя ще има нужда от него. Те ще имат нужда един от друг.
А приливът се покачва.
Изправям се, бързо и твърдо, като добър оловен войник.
– Трябва да тръгвам.
Трябва да се махна оттук.
– Ще отида в болницата, ще видя дали Томи още е буден. Ще докладвам, ако каже нещо.
Веднага щом принц Николас ми кимва с глава, излизам през вратата. Почти тичам.
Но в коридора един глас ме спира.
– Логан.
Това е лейди Сара. Бавно се обръщам към нея, а големите ѝ кафяви очи плуват в състрадание.
– Аз просто… Искам само да знаеш, че каквото и да се случи, това не е твоя вина. Знам, че може да ти се струва така – тя поклаща глава – но не е така.
Тя е мило момиче. Нежна. Излъчва се от нея и обгръща всеки, който е наблизо, като успокояващо одеяло. Ето защо Хенри е толкова покровителствен към нея – защо я пази толкова внимателно.
Но в този момент тази утеха може да ме съкруши.
Затова, без да казвам нито дума, кимам с напрегнато, твърдо – вероятно гневно – лице. След това се покланям бързо и си тръгвам, колкото се може по-бързо.
Назад към част 35 Напред към част 37
