***
Едва в стерилната, студена болница, пред стаята на Томи, осъзнавам, че приличам на еднодневни кучешки изпражнения. Бузата и ръцете ми са одраскани до кръв от пожарникарите, които ме притискаха към чакъла. Покрит съм с черни сажди и мириша като огнище от ада. Минават непознати хора, които оставят погледите си върху мен с различни изражения на шок, загриженост и предпазливост.
А на мен ми е все едно. Не чувствам нищо.
Някъде дават телевизия – новините за пожара, но аз не ги чувам.
През прозореца на болничната стая очите ми срещат керемидено-зелените очи на Джени Съливан, огненочервената по-голяма сестра на Томи. Без да се колебае, Джени излиза и ме прегръща с дълги, силни ръце.
– Здравей, Ло.
Вдигам брадичка при гледката на Томи, със затворени очи и неестествено неподвижен в болничното легло.
– Как се чувства?
Джени поклаща глава.
– Брат ми винаги е бил твърдоглав – този път това се оказа полезно. Докторът казва, че ще се оправи…
До леглото на Томи господин и госпожа Съливан разговарят, водейки цял разговор със сина си, без той да каже и дума.
– … стига мама и татко да не му говорят до смърт.
Подсмърчам, но просто не мога да събера усмивка. Тогава лицето на Джени изтрезнява и гласът ѝ става по-тих.
– Те казват, че сестрата на херцогиня Оливия е изчезнала.
В гърлото ми се надига топлина, която го запечатва.
Кимвам.
– Томи каза, че двамата сте били близки?
Хиляди спомени ме връхлитат наведнъж и аз затварям очи, за да се съсредоточа да ги отблъсна.
– О, Логан. Толкова съжалявам.
Поклащам глава, разтривам парещите си очи.
– Те все още търсят. Нищо не е официално.
Джени слага ръка на рамото ми и ме стиска.
– Ако имаш нужда от нещо, ние сме тук. Ти също си семейство. В повечето случаи те харесваме дори повече от Томи.
Това предизвиква дръпване на устните ми – не съвсем усмивка, но малко по-добре от намръщване. Както каза Томи – Джейни е яка.
Посочвам към вратата на стаята му.
– Мога ли да го видя?
– Да, разбира се. Хайде – ще завлека родителите си долу да вземат нещо за ядене, за да можеш да поседиш малко с него. Така ушите му ще си починат.
След като Съливан излизат от стаята, сядам на стола до Томи, като обръщам внимание на ужасния му цвят – той е почти толкова бял, колкото чаршафите. На тила му има превръзка, която покрива няколко дузини скоби и шевове, които според тях са необходими за затваряне на раната.
Поглеждам го силно, желаейки най-добрият ми приятел да отвори очи.
– Загубих ума си, Томи. Трябва да се събудиш, приятелю. – Навеждам се напред, като подпирам лактите си на коленете. – Трябва да ми кажеш, че знаеш къде е тя. Захвърлил си я някъде. … или е тръгнала с някакво момче – дори не ме интересува. Стига да е в безопасност. Стига да е добре.
В задната част на очите ми се усеща натиск, който замъглява зрението ми. И гласът ми се пречупва.
– Наистина имам нужда да го направиш. Ти си единствената надежда, която ми е останала.
***
Съжалението е най-острото острие. То пробожда, отрязва парчета от вътрешностите ми, докато шофирам към вкъщи. Вече е тъмно и вали дъжд. Студен, постоянен дъжд, който насища дрехите ти и изтръпва кожата ти.
Но аз не съм изтръпнал.
Защото стената ми се е срутила. Срути се на огромни, стържещи парчета. Не се боря с болката, когато тя ме връхлита, поглъща ме. Седейки в колата на алеята пред къщата ми, потъвам в нея, оставяйки я да ме погълне цялата, хиляди остриета, които режат едновременно.
Когато излизам, дъжда ме мокри. Подпирам ръката си на покрива на колата, стенейки от мъка. Агонията.
– „Харесва ми вратовръзката ти.“
Тя беше тук. Беше красива, ценна и толкова много жива.
– „Един от тези дни… Ще те спася.“
И имах всички тези години, всички тези моменти, в които знаех – знаех какво изпитвам към нея, но просто бях прекалено шибано предпазлив, за да направя нещо по въпроса.
– „Харесвам те, Логан.“
Мъжете не трябва да са нерешителни. Не и мъже като мен. И не по отношение на жени като нея. Но тя не беше просто някакво момиче. Тя никога не е била. Не и от първия момент.
– „Мислиш ли някога за мен?“
Думите ѝ се носят из съзнанието ми, повтаряйки се шепнешком като подигравателна песен, докато вървя по пътеката към стъпалата на къщата ми.
– „Винаги си бил ти. Винаги.“
Толкова много грешки и пропуснати шансове.
– „Чувстваш ли го и ти?“
И съжалявам. Толкова много съжалявам.
Потъвам на колене, защото краката ми отказват да ме държат повече. Гръбнакът ми се прекланя и вдигам лице към небето, оставяйки дъжда да се смеси със съжалението и скръбта, изтичащи от очите ми.
Защото трябваше да ѝ кажа. Трябваше да ѝ кажа тези думи. И бих дал всичко… Бих умрял за възможността да се върна и да ѝ го кажа сега. Да ѝ кажа истината.
Аз също го чувствам, Ели. Винаги съм го чувствал.
Назад към част 36 Напред към част 38
