***
– Какво си мислеше?
Не съм си мислел. Това е проблема да оставиш члена си да управлява нещата – той не мисли. Или, ако мисли, то е само за едно нещо. Тъпо копеле.
– Осъзнаваш ли колко безразсъдно си постъпил?
Разбира се, че осъзнавах. След това.
След като Оливия отведе Ели от тронната зала за собствен разпит, ме доведоха тук, в кабинета на Николас.
Кимвам.
– Беше глупаво.
Толкова шибано глупаво.
Зад Николас Хенри крачи напред-назад с голяма отворена книга в ръце.
– Някога нямахме ли подземие на долния етаж? – Пита русият принц по-големия си брат.
– Мога да се закълна, че го намерих, когато бях на шест или седем години. Една седмица сънувах кошмари. – Той посочва едно изображение в книгата и се усмихва маниакално. – Това устройство изглежда като да боли – ще поръчаме две.
Хах. Мислех, че просто се подигравам на Ели за подземието.
Николас пренебрегва брат си и ме приковава с проклет поглед.
– Всеки можеше да влезе при теб, Логан. Персоналът, посетителите… фотографите.
Стомахът ми се свива при мисълта, че голите достойнства на сладката Ели са снимани без нейно съгласие – разлепени по първите страници, за да ги консумира целият свят. Исусе.
– Все още ли бесим хора? – Пита Хенри философски. Когато не получава отговор, той добавя: – Ако не, ще върна обесването.
Ето как би звучал Джъстин Тимбърлейк, ако беше сериен убиец.
Николас въздъхва, потривайки челото си.
– Откога продължава това?
Вдигам брадичката си.
– Зависи какво имате предвид под „това“, сър.
Хенри затваря книгите.
– Не ми хареса начинът, по който я погледна на сватбата. – Той подпира ръцете си на бюрото до Николас – навежда се и ме поглежда. – Значи, той има предвид колко дълго си се лепнал за момичето, което ни е като по-малка сестра?
Задържам яростния му поглед за няколко секунди, дишайки бавно.
– Това е… доста скорошно развитие.
След това гласът ми се засилва. Защото не се срамувам.
– Но аз я обичам от много, много време.
Не исках да го казвам, не исках дори да го мисля… но това е истината. Просто и ясно.
И възмутения вятър излиза от платната на Хенри.
На вратата се почука.
– Влез – казва Николас.
Влиза лейди Сара, облечена в нощни дрехи под пухкав халат от слонова кост и с наказващо изражение. Зад очилата ѝ очите ѝ се стесняват върху Хенри.
– Значи така ще бъде, а? Омъжена съм само от няколко дни, а вече трябва да претърсвам двореца, за да завлека съпруга си в леглото?
Хенри отива при Сара, сякаш невидимо въже го навива към нея.
– Да ме влачиш до леглото си е нещо, което никога няма да ти се наложи да правиш, любов. Дори можеш да ме вържеш там, когато пожелаеш, а аз с удоволствие ще ти отвърна със същото.
Той целува устата ѝ, докато тя се изчервява дълбоко и ярко.
Тя се обляга назад.
– Тогава защо си тук долу, вместо горе при мен?
– Имаше спешен случай.
– Какъв спешен случай?
– Няма да повярваш.
– Опитай ме.
– Логан и Ели се чукат.
Тя автоматично ме поглежда, а бузите ѝ се задълбочават до малинов нюанс.
– Сигурна съм, че има и по-деликатен начин да го формулираш, Хенри.
Хенри кимва трезво.
– Права си, съжалявам. Позволете ми да опитам отново: Логан и Ели се гърчат, като ненаситни разгонени зайчета, из целия дворец.
Сара поклаща глава.
– Безнадежден си.
Принцът се усмихва широко.
– Това е част от моя чар.
– Какво ще правя с теб?
Хенри отново я целува.
– Вземи ме в леглото. Очевидно.
Той кимва към брат си.
– Ще се справиш ли с това?
– Да. Лека нощ, Хенри, Сара.
И щастливите младоженци излизат от стаята. Оставят принц Николас и мен сами.
Той ме гледа от другата страна на бюрото с проницателно, неразбираемо изражение. Този мъж, когото уважавам и на когото се възхищавам. Който ми е бил по-скоро наставник, по-голям брат, отколкото който и да е друг роднина по кръвна линия.
– Принц Николас…
– Аз не съм глупак, Логан.
Трябваше да му го кажа от самото начало. Да намеря момент, да намеря време. Преди изобщо да съм я докоснал с пръст.
– Не, не си.
– Подозирах… привличане… между теб и Ели от известно време, може би още преди ти да го направиш.
– Да. Осъзнавам… – започвам.
– Ти си всичко, на което съм се надявал за нея. Всичко, което се молех да намери.
Мислите ми спират на място. А гласът ми е слаб от изненада.
– Наистина?
– Разбира се. – Той кимва, усмихвайки се с топлина в очите си. – Ти си добър човек – всеотдаен, трудолюбив, лоялен. Знам, че ще поставиш нейното щастие над всичко останало, че ще я опазиш. Оливия вярва в същото.
И това се усеща като благословия. Най-хубавата.
После чертите на Николас изтрезняват, стават сериозни.
– Но… Логан…
Вдигам ръка, за да го спра, защото вече знам.
– Не е нужно да го казваш. Аз разбирам. Ще поговоря с Уинстън сутринта, първо.
Назад към част 44 Напред към част 46
