ЛОГАН
В главата ми се повтаря една мисъл. Едно обещание, едно обещание:
Ще убия този човек.
За това, че я докосна. За това, че я изплаши. За това, че държи оръжие срещу нея.
Той никога няма да излезе жив от тази шибана стая.
– Махни оръжието от нея – изръмжавам, измервайки разстоянието от мен до него – изчислявам секундите, които ще ми трябват, за да стигна до него.
Очите на Ели са разширени от ужас, лицето ѝ е избеляло.
– Каквото и да си мислиш – изсъсква той към мен – колкото и да си бърз, обещавам, че този куршум е по-бърз. Той ще разкъса дупка в главата ѝ, преди да ме докоснеш с пръст.
Той прекъсва думите си, като доближава пистолета до слепоочието на Ели, притискайки го към кожата ѝ.
– Затвори вратата.
Стискам зъби и затварям шибаната врата. Защото не мога да стигна до нея навреме.
Още не.
Той вдига Ели за ръката, забива пистолета между лопатките ѝ и се отдръпва, като я държи пред себе си като щит.
Тя поклаща глава и плаче.
– Защо не си тръгна, Логан? Щеше да си в безопасност.
– Никога няма да те оставя. – Кълна се. – Никога.
– Много мило. – Мъжът се изплюва. Казва ми да седна на стола до камината, да сложа ръцете си зад облегалката. Чувам шумолене на пластмаса, преди да каже на Ели: – Вържи го. Стегнато, иначе ще ви застрелям и двамата.
Чувствам ръцете ѝ върху китките ми, които закрепват… свински опашки. Ебати опашките. Почти невъзможно е да се разтегнат или скъсат, без значение колко адреналин и ярост се изпомпват в мен.
Той издърпва Ели и я избутва към бюрото, където е телефона. Сега и двамата са пред мен – което е по-добре. Ако ги виждам, ще ми е по-лесно да направя своя ход, когато се появи възможност.
– Около стаята на сестра ти има твърде много охрана. Обади ѝ се – кажи ѝ да дойде тук. Сега.
– И какво точно ще направиш? – Питам, като искам да задържа вниманието му върху мен. – Мислиш ли, че просто ще те оставят да си тръгнеш оттук с херцогинята?
– По-добре да го направят. Ако не, ще и сложа два куршума в корема. Може и да не я убият, но ще се погрижат за гадовете, които носи.
– Няма да се доближиш до сестра ми, болен ебач – изсъска Ели.
Той се хвърля да я удари с опакото на ръката си, но Ели вдига предмишницата си и блокира удара, както я научих преди години.
Това е моето момиче.
Той я хваща за косата и извива врата ѝ, за да го погледне.
– Извикай я!
– Не! – Изкрещява Ели, дори когато от окото ѝ изтича сълза.
Ще му откъсна главата от шибаните рамене, кълна се в Бога.
Но после изведнъж той става наистина спокоен. Замислен. Пуска косата на Ели, вдига ръка и насочва пистолета към главата ми.
– Обади ѝ се, или ще му пръсна мозъка по цялата стена. Той не ми е нужен, все още ще имам теб.
От гърлото на Ели се изтръгва задушен хленч, а след това още сълзи.
– Не…
– Имаш десет секунди. Текат.
– Логан… – прошепва Ели. И това е измъчено. Защото тя не може да се обади.
И двамата го знаем.
– Слушай ме, Ели. Всичко е наред. Всичко е наред, любов.
Тя поклаща глава, ридаейки.
– Какво да правя?
Поглеждам в съвършените ѝ сини очи и в съзнанието си я държа, утешавам я, давам ѝ силата си.
– Знаеш какво искам да направиш.
И погледът ми се плъзга по красивото ѝ лице, запомняйки всяка извивка и ъгъл.
– Обичам те, Ели – задушавам се аз. – Трябваше да ти кажа по-рано и повече пъти, но го правя сега. Тези последни седмици бяха най-хубавите в живота ми. Повече, отколкото някога съм мечтал, а толкова често съм мечтал за теб. Благодаря ти, мое мило момиче, за това, че обичаш толкова силно.
Красивото ѝ лице се смалява.
– Обичам те, Логан. Моля те, не ме оставяй… моля те…
– Шшшш… всичко е наред. Всичко ще се оправи, кълна се, Ели. Обещавам ти.
И аз вярвам в това, наистина. Защото трябва да има Бог – жена като Ели Хамънд не се появява случайно. Моето момиче е създадено по замисъл. И ако има Бог, той ще се погрижи за нея, ще я защити.
Мразя, че това няма да съм аз. Искам да бъда мъжа, който я държи и пази. Но дори и да не ми се отдаде тази чест, когато това свърши, както и да е… тя ще излезе от другата страна невредима.
Вярвам в това с цялото си сърце – онова, което винаги е принадлежало само на нея.
Тя се протяга към мен.
– Логан.
– Затвори очи сега. Затвори очите си, Ели, и знай, че те обичам.
Тя не затваря очи. Ели пада на земята и се разплаква.
Миг по-късно се хвърля към мен. Покрива тялото ми със своето, обгръща с ръце стола и ме прегръща.
– Ели, спри! – Кръвта ми се смразява от ужаса, че той може да я застреля.
Но той не стреля. И тя не спира.
Не и докато не притисне студената, стоманена тежест на ножа, който преди години закачих на крака ѝ, в ръката ми, зад стола – там, където шибаняка не може да види. Когато ме поглежда в лицето, зениците ѝ са по-тесни и съсредоточени; сега е по-спокойна, почти облекчена.
Обръща глава, взирайки се в пистолета, който е насочен към главата ѝ.
– Ще се обадя. Ще се обадя на сестра ми сега.
– Ставай! – Скоро мъртвия гад изтръгва Ели от мен и я захвърля към бюрото. Тя прави демонстрация, че бърка в телефона и изпуска слушалката, което ми дава време да прережа пластмасовите връзки около китките си.
Изчаквам го да спусне пистолета, само малко встрани, за да не е насочен директно към Ели. И тогава се движа. Изскачам и го хващам.
Изстрел отеква в стаята, взривявайки тъпанчетата ми, после още един…
След това, с твърдо, грубо извиване на ръцете му и звук от пречупен врат – всичко свършва. Мъжът пада мъртъв в краката на Ели.
Поемам я в прегръдките си, слаб и с натежали крайници, със съзнанието, че е в безопасност. Преглеждам тялото ѝ, прокарвам ръка по него, проверявайки за наранявания.
– Уцелена ли си? Нарани ли те?
Тя поклаща глава, после извиква:
– Логан, ти кървиш!
– Това е само драскотина. – Насочвам я към вратата, а рамото ми пулсира.
Ели грабва една риза от леглото, докато излизаме в коридора. Облягам се на стената и се свличам на пода. Тя вика за помощ и настъпва суматоха, тъй като хората се втурват към нас и в стаята.
Ели разкъсва ризата си на две парчета и притиска едното към рамото ми, а другото към ръката ми, а аз стена – защото това шибано щипе.
– Кървиш много.
Хм. И аз го правя. Бялата кърпа бързо става червена.
Повдигам рамене.
– Две драскотини. Не се притеснявай.
Но тя е притеснена. Пълната ѝ малка уста е поставена в стегната линия, а веждите ѝ са смръщени.
Навеждам глава към нея.
– Много ти отива днес, Ели.
Очите ѝ искрят ярко и очите ѝ пламват.
– Сериозно? Ти дрогиран ли си?
Усмихвам се, чувствам се малко дрогиран.
– Целуни ме, любов.
Вместо това тя ми крещи.
– Ти си бил шибан, Логан!
Изкривявам пръст към нея, като я привличам по-близо. И намигвам.
– Това е най-подходящото време за целувки.
След това я придърпвам към себе си със здравата си ръка и покривам устата ѝ с моята, целувайки я дълбоко и дълго.
И тогава… изпадам в безсъзнание.
Назад към част 52 Напред към част 54
