***
Кралиците не чакат в чакалните за родилки. Нито пък престолонаследниците или техните новоизлюпени принцеси, нито която и да е кралска особа. Това би предизвикало хаос. Това не е традиция.
Сестрата чака в чакалните, заедно с приятеля си и с баща си. Обадих се на баща ми от колата, по пътя към болницата. Имаше купчина охрана – специални значки, пазачи на всяка врата. Тази болница е доставяла всяко кралско дете от времето на бащата на Николас, така че знаят какво става.
През следващите единадесет часа пием лошо кафе, ядем студени сандвичи… и чакаме. В един момент заспивам на гърдите на Логан и сънувам, че той иска разрешение от баща ми да се ожени за мен.
Искам да кажа на Логан за това, когато се събудя. Но преди да го направя, Николас е там – минава през вратите на болницата от родилното отделение и изобщо не прилича на принц. Изглежда млад и изтощен, с разрошена коса и десетчасова сянка на брадичката.
Изглежда като нов баща – екстатичен и удивен – с еднорози и дъги, които на практика танцуват в очите му.
– Първото е момче! – Казва той на трима ни – ние сме първите, които научаваме. – И момиче!
Логан стиска ръката му и го удря по гърба, а аз и баща ми го прегръщаме.
Предимството на това да си на първа линия в чакалнята на родилното отделение е, че получаваш възможност пръв да видиш бебетата. Виждаш ги, държиш ги, знаеш имената им преди всички останали.
Първа държа Лиляна Амелия Калиста Ернстил Пембрук. И тя е перфектна. Логан застава до мен и заедно се вглеждаме в малкото ѝ кръгло личице, в черната ѝ коса, в очите, оформени точно като тези на сестра ми, макар че все още е рано да се каже какъв цвят ще бъдат – сивозелени или тъмносини.
Тогава баща ми и аз се разменяме.
И аз се влюбвам в Лангдън Хенри Ерик Томас Пембрук. Той е също толкова съвършен, колкото и пет минути по-младата му сестра. Косата му е също толкова черна, но мисля, че виждам повече от Николас в него около очите.
Оливия е сънена, но толкова щастлива. Тя не може да спре да ги гледа и аз не мога да я виня.
Докато аз и баща ми седим до Оливия от едната страна на леглото, Логан и Николас се преместват до прозореца и започват да говорят за това къде ще застане пресата, когато напуснат болницата след няколко дни. Снимките, които ще бъдат направени, забранената за полети зона над болницата. Защото колкото и съвършени, красиви и невинни да са близнаците, това не са просто бебета.
Те никога няма да бъдат.
Вече всеки иска да получи част от тях.
– Не ми харесва. – Логан кръстосва ръце и поклаща глава. – Твърде трудно е да разбереш кой е там, кой може да се приближи.
Той и преди беше защитник, но пробива в сигурността на Кейн Галахър го накара още по-яростно да ни пази, въпреки че технически това вече не е негова работа.
– Винаги става така – оплаква се Николас. – Излизането от болницата е публично събитие. Това е традиция.
– Започни нова традиция. Ти имаш талант за това.
Зет ми сяда на стола до леглото на Оливия и държи ръката ѝ.
– Покани ги в двореца – предлага Логан. – Охранителите могат да проверят документите им, да ги потупат на портите и те да се снимат как извеждате бебетата от колата, в новия им дом. Така ще е по-безопасно.
Николас и Оливия се поглеждат, след което Николас целува ръката ѝ.
– Изглежда, че имаме нова традиция.
***
Кралица Ленора не обича да прегръща. Тя дори не е въздушна целувачка. Тя е по-скоро потупваща главата, потупваща рамото.
Но бебетата са… ами, те са шибани бебета.
Те са красиви. Възхитителни. Толкова са сладки, че е почти болезнено да ги гледаш. Те са като котенца… но човешки.
Но кралица Ленора наистина не обича да прегръща. Оливия обаче смята, че е държаща.
Ето защо две седмици по-късно, когато новите принц и принцеса са представени за първи път на тяхната кралска прабаба – кралица Ленора, в двореца сестра ми поставя Лиляна право в нищо неподозиращите ѝ кралски ръце.
– О, добре… ами… добре. – Кралицата се държи с Лили така, сякаш тя е бомба, която може да избухне всеки момент. Строго и дистанцирано. След това Нейно Величество се усмихва леко надолу към бебето. – Много ми е приятно да се запознаем, принцесо Лиляна.
И бебето се разплаква.
Силно и сърцераздирателно. И силно.
Когато Оливия се премества, за да я вземе, кралица Ленора вдига брадичката си.
– Остави я.
И тя поглежда надолу към снопчето в ръцете си, говорейки ѝ… сякаш е куче. Куче от висшата класа.
– Не. Не-не, това изобщо няма да стане. – Тя слага Лили на дивана до себе си и плясва с ръце два пъти – бързо и рязко. И като по чудо, след още едно малко крякане, Лиляна спира да плаче и примигва към кралицата.
– Благодаря ти, много по-добре.
Тя е като една по-страшна и по-зла Мери Попинз.
– Сега, след като си се успокоила, с брат ти ще се разходим заедно в градините.
Тя прави знак на медицинската сестра, която завива бебето и го слага в количката.
– Малко е студено за разходка, не мислиш ли? – Пита Николас.
– Глупости. Свежият въздух е полезен за бебетата. Аз ходех с теб и Хенри всеки ден и вижте колко добре сте се развили и двамата.
– Не знаех, че си правила това – казва тихо Николас.
– Да, ами аз съм пълна с изненади. – Кралицата нахлузва чифт светлокафяви кожени ръкавици. – Ще се погрижим да са опаковани подобаващо. Всяка сутрин ще се разхождам с тях по терена. Кристофър – отбележете го в графика. Това ще бъде моето време с тях.
Охраната отваря двойните френски врати и кралица Ленора избутва близнаците в количката им в хладния, облачен ден. Тя им говори, докато се разхождат, а гласът ѝ се носи вътре, за да го чуят всички.
– Родена съм в замъка Ландлоу, по време на снежна буря. Акушерката не успя да стигне до нас, защото пътищата бяха непроходими. Затова ме изроди баба ми. А тя беше ужасна жена, много строга и взискателна. Не беше топла и възхитителна като мен…
Логан ме обгръща с ръка и прошепва.
– Официално е. Вече съм видял всичко, което е шибано.
Назад към част 56 Напред към част 58
