***
Всичко.
Всичко се обърква.
Към десет и трийсет трапезарията на кафенето е от стена до стена от хора, застанали рамо до рамо. И аз не познавам нито един от тях. По масите има празни бутилки от бира и алкохол, а кухнята мирише на диспансер за трева.
Как се озовах в такива ситуации? Защо ми се случва това? И къде, по дяволите, е Марлоу?
Един моряк се промъква покрай мен.
Да, истински шибан моряк – като Попай – в пълно бяло облекло. И дори не е Седмица на флота!
– Виждаш ли го и ти? – Заеквам към Логан, който така се е залепил до мен, че лицето му може би наистина е замръзнало на място. И пак е адски секси.
– Казах ти, че това е лоша идея – изръмжава Логан.
Тупвам с крак.
Защото съм възрастна. Почти.
– Не трябваше да казваш това! Не бива да казваш: „Аз ти казах“ – това е грубо!
– Не ми пука какво е грубо; трябва да ме слушаш. От този момент нататък прави каквото ти кажа, разбираш ли?
На върха на езика ми е да попитам какво ще направи, ако не го направя. Да ме напляска? Да ме върже? Да ме закопчае с белезници? Ако това са последствията от неподчинението на специален агент „Секси-лице“, съм на път да се превърна в много непослушно момиче.
Преди да успея да задам въпроса, трясък от кухнята ме изтръгва от знойната ми фантазия, изпълнена с извращения, и ме връща в гадната ми реалност.
Музиката е толкова силна, че дървените столове вибрират и е само въпрос на време някой съсед да се обади на полицията. Уморена съм и – сине на кучката – те ядат пайовете! Забелязвам трима – не, четирима души да стоят, да говорят и да пъхат с ръце в устата си утрешните пайове. Пичове!
– Прав си. Наричам го. Да издърпаме тапата.
Тъмнокафявите очи на Логан се присвиват към тавана.
– Най-накрая.
Свивам ръцете си, като преценявам всичко в главата си.
– Значи, може би можеш да направиш онова свирене с пръстите си, за да привлечеш вниманието на всички? А аз ще застана на един стол и ще кажа: „Благодаря на всички, че дойдохте. Това беше страхотно. Надявам се, че…“
В този момент осъзнавам, че Логан не ме слуша. Защото той вече не стои до мен. Той е до озвучителната уредба – прекъсва музиката, след което притиска устата си с ръце.
– Махайте се!
Изтънченост, името ти не е Логан Сейнт Джеймс.
***
– Можеш да помогнеш, знаеш ли.
След като партито се разтури, Логан изпрати Томи вкъщи – каза, че той ще поеме нощната смяна, а някое от другите момчета ще го смени на сутринта. Каза, че иска да се увери, че всичко е „наред“.
Имам чувството, че Логан не е много добър в делегирането.
– Защо да го правя? – Пита той, облегнат на стената, като плъзга палец по екрана на телефона си. – Казах ти да не правиш парти.
Благодаря на Зевс, че си написах домашното веднага след училище, между изпълнението на поръчките в кухнята. Утре имам изпит в четвърти час, но мога да уча по време на обяда. В момента съм на колене, стържейки и метейки лепкавите, смачкани парчета пай, които са залепнали по пода. Кошчетата за боклук са пълни догоре, кухнята е чиста, а масите са избърсани. Подът е последното нещо, което остава.
– Това би било джентълменско.
– Аз не съм джентълмен и не чистя шибани подове.
– Хубаво.
Той извива глава настрани, сякаш иска да каже нещо друго, но преди да успее, баща ми влиза през вратата.
След цели два дни.
Влиза, не съвсем зашеметен, но несигурен на краката си, гледайки право напред.
Подобно на Логан, баща ми е висок – широк – и е красив по един груб начин, като на работник. От тези, които си взимат душ след работа, а не преди нея. Или поне преди беше такъв.
Сега, особено когато се е прибрал след купон, той е склонен да се прегърбва, което го прави да изглежда по-извисен и по-възрастен, отколкото е. Фланелената му риза е измачкана и мръсна, а черно-сивата му коса виси в очите му.
– Какво е това, Ели? – Промърморва той.
И най-странното е, че се надявам да ми изкрещи. За да ме изправи. Да ми отнеме телефона. Както би направил един нормален родител, един обикновен баща… който наистина се интересува.
– Аз, хм, имах едни хора. Стана малко лудо. Ще прибера всичко, преди да отворим утре.
Той дори не ме поглежда. Само кимва леко, кратко, което забелязвам само защото го наблюдавам толкова внимателно.
– Отивам да си легна. Ще стана, за да помогна на Марти, когато тръгнеш за училище.
След това се промъква между масите и през люлеещата се кухненска врата към задните стъпала, които водят към апартамента ни на горния етаж.
Покланям глава и се връщам към почистването на пода.
Няколко минути по-късно, без да вдигам поглед, казвам на Логан:
– Не е нужно да правиш това, знаеш ли?
– Какво не трябва да правя?
– Да се притесняваш. Целият си напрегнат, сякаш мислиш, че ще ме нарани или нещо подобно. Той едва успява да излъчи енергия, за да ми говори – никога не би ме ударил.
Логан ме поглежда с тези дълбоки, тъмни очи, сякаш може да вижда направо през мен, да чете мислите ми.
– Не е задължително да са юмруците му. Има всякакви начини да нараняваш хората. Не е ли така?
Обикновено това не ме притеснява. Не му позволявам. Но последните няколко дни не бяха обичайни. И в очите ми се появиха големи, гигантски болезнени сълзи.
– Той ме мрази – казвам просто. Но тогава в гърдите ми се разнася ридание, което разтърсва раменете ми. – Баща ми ме мрази.
Веждите на Логан се свиват и след миг той си поема дълбоко дъх. След това, с изненадваща за човек с неговия ръст грация, се приближава и потъва на пода до мен, свива крака, предмишниците му се опират на коленете, гръб към стената.
Навежда се близо до мен и прошепва толкова нежно:
– Не мисля, че това е вярно.
Поклащам глава и присвивам очи.
– Ти не разбираш. Бях болна. В нощта, когато убиха майка ми, имах болки в гърлото, кашлица. Продължавах да се оплаквам от това. Аптеката долу в квартала беше затворена за ремонт, затова взех метрото.
Когато израстваш в град, родителите ти провеждат разговора за грабежа с теб още в ранна възраст. Този за това, че никакво количество пари или бижута не си струва живота ти. Така че, ако някой иска тези неща, просто ги предай. Те могат да бъдат заменени – ти не можеш.
– Преди няколко години той ни написа писмо от затвора – човека, който го е направил. Казваше, че съжалява, че не е искал да я застреля, че пистолета просто… е гръмнал.
Поглеждам нагоре и виждам, че Логан гледа и слуша внимателно.
– Не знам защо някой си мисли, че подобни неща трябва да накарат хората да се чувстват по-добре. Че е съжалявал. Че не е искал да направи това, което е направил. Не е искал да го направи за нас. Ако не друго, то просто доказа, че е била на грешното място в грешното време. И че… ако аз не съществувах, любовта на живота на баща ми все още щеше да е тук. Не драматизирам – това е просто факт. И затова той дори не може да ме погледне.
Мълчим няколко минути. Аз се облягам на прасците си, а Логан гледа право напред.
След това той разтрива врата си и пита:
– Знаеш ли как казват, че Ню Джърси е подмишницата на Америка?
– Винаги съм смятала, че това е гадно. Харесва ми Джърси.
– Там, където съм израснал – Източен Амбой – е като петното на Уеско.
Бърз смях се изтръгва от гърлото ми.
– Имаше един човек – Вино Уили – всички го наричаха така. Той прекарваше целия ден в просия, обикаляше улиците и търсеше дребни пари в канавките. След това си купуваше най-голямата и най-евтината бутилка алкохол, която можеше да получи.
Стабилното звучене на дълбокия глас на Логан, лигавият акцент, е успокояващо. Успокояващо, като тъмна приспивна песен.
– Но той не винаги е бил Вино Уили. Някога е бил Уилям. А Уилям имаше хубава жена и три малки деца. Бяха бедни, всички бяхме бедни, и живееха в малък едностаен апартамент на четвъртия етаж на сграда, която се разпадаше, но бяха щастливи.
Гласът му спада.
– Уилям работеше нощна смяна в супермаркета, разтоварваше камиони, зареждаше рафтове. И една вечер целуна красивата си съпруга за сбогом, сложи децата си в леглото и отиде на работа. И когато се върна у дома… всичко, което обичаше, всичко, за което живееше, беше само пепел.
Задъхвам се, малка и тиха.
– Имало е пожар, лоши жици, и всички те са се оказали в капана на този малък апартамент и са загинали. Всички, с изключение на един. Най-възрастния, Брейди – беше на същата възраст като мен. Успял е да скочи през прозореца, преди дима да го достигне. Счупил си костите нагоре и надолу по крака, но оцелял. Човек би си помислил, че след като е изгубил всичко останало, Уилям щеше да се хване за това момче с две ръце. Никога не го е пускал, никога не го е изпускал от поглед.
Логан свива рамене.
– Вместо това, веднага щом Брейди излезнал от болницата, Уилям се обадил на социалните служби, отписал правата си и се отказал от единственото си живо дете.
Той поклаща глава, а гласът му омеква, когато си спомня.
– Когато дойдоха да го вземат, това беше най-тъжното нещо, което някога съм виждал. Брейди на тротоара, подскачащ на патерици, плачещ и молещ баща си да го вземе. Уили дори не се обърна. Никога не каза довиждане. Просто си тръгна… и започна да търси дребни.
– Защо? – Питам, ядосана и наранена заради дете, което никога не съм срещала. – Защо би направил това?
Логан ме гледа в очите.
– За да накаже себе си – за това, че не е бил там, когато хората, които е обичал, са имали нужда от него. За това, че ги е провалил, че не ги е защитил – това е най-лошия грях, който един човек може да извърши. Ако един мъж не може да опази най-скъпите си хора… той не ги заслужава.
– Но това не е било негова вина.
– Така, както той го е виждал, беше.
Гласът му е мек по краищата. Нежен.
– Виждал съм лицето на баща ти, когато си наблизо, Ели – той не те мрази. Правилно или не, той мрази себе си. Ти му напомняш за всичко ценно, което не е опазил. Той е потънал толкова дълбоко в собствената си болка, че не може да види твоята или тази на сестра ти, нито как допринася за нея. Той е слаб, тъжен и съсредоточен върху себе си, но това е негова заслуга – знаеш ли? Това няма нищо общо с теб.
Това не поправя нещата. Това не прави нищо по-добро. Но ако чуеш тези думи от някого отвън – който не е въвлечен в играта, няма реална причина да лъже – това не е толкова трудно.
И тогава усещам изтощение. То ме връхлита като прииждащи наводнения – силно и бързо и ме поваля наведнъж. Костите ми са сякаш на седемдесет, а не на седемнадесет години. Е, поне така, както си представям, че ще се чувствам на седемдесет.
Прикривам прозявката си с обратната страна на ръката си.
– Върви в леглото, момиче. – Логан се изправя, избърсва панталоните си и взема метлата от пода. – Аз ще свърша тук.
Повличам се и аз.
– Мислех, че не метеш шибани подове?
Логан ми намига. И точно там, в това мрачно малко кафене, той открадва част от сърцето ми завинаги.
– В твоя случай ще направя шибано изключение.
Той започва да мете, но когато стигам до вратата на кухнята, спирам.
– Благодаря, Логан. За всичко.
Той ме поглежда за миг, после кимва с лекота.
– Няма нужда да ми благодариш – просто си върша работата.
Назад към част 5 Напред към част 7
