ЛОГАН
През следващите две седмици се установяваме в една рутина. Аз поемам ранната сутрешна смяна с Ели в кафенето, а след това помагам на Марти в кухнята, изпълнявайки поръчки, миейки чинии – след като Томи отиде с нея на училище. Това не е благородна работа, но е натоварена, бърза и времето минава бързо. Оставам до вечеря, когато някое от другите момчета – Кори или Лиъм – се появява за нощна смяна.
Харесвам рутината – тя е стабилна, предвидима, лесна за управление. Всичко е едно и също, ден след ден.
С изключение на песните. Тези, които Ели пуска в кухнята в четири сутринта, докато пече. Те винаги са различни, сякаш тя има безкраен плейлист. Няколко от тях сякаш ѝ харесват повече от други и ги повтаря. Днес това е „What a Feeling“ от онзи филм за стриптийзьорки от 80-те години. Вчера беше „The Warrior“, а предишната беше „I Love Rock and Roll“.
И тя винаги танцува. Скача наоколо като слънчева светлина, която искри от огледало.
Веднъж попитах:
– Необходима ли е музиката?
А тя просто се усмихна с онази сладка усмивка и отговори:
– Музиката прави пайовете по-вкусни, глупако.
Тази сутрин обаче Ели изглежда особено уморена, с тъмни кръгове – почти сини – под бебешко-сините си очи. От едната страна на плота са разпръснати книги и бележки, които тя поглежда и си мърмори, докато приготвя блатовете за пай.
– Много учиш – казвам аз.
Тя се засмива.
– Трябва да го правя – в начален етап съм. Остава само аз и Бренда Рейвън да се кандидатираме за доайени. Вече съм приета в Нюйоркския университет през есента, но завършването на първо място в класа ми би било вкусна черешка на академичния ми сладолед.
На пръв поглед Ели Хамънд изглежда малко… глуповата. Сякаш има прекалено много въздух между ушите си. Но нищо не може да бъде по-далеч от истината. Тя не е глупава, а просто… невинна. Доверчива. Радостна. Вероятно най-жизнерадостната млада жена, която някога съм познавал.
– Бил ли си в колеж? – Пита тя.
– Не.
Когато бях на девет години, един съветник ми каза, че имам дислексия. Беше облекчение да знам, че не съм просто глупав човек. Тя ме научи как да се справям, но дори и сега четенето не ми е лесно.
– Никога не съм бил истински талантлив в училище.
Приближавам се до плота и слагам ръка върху дръжката на точилката, която тя използва.
А Ели замръзва като нежна сърна.
– Ще го направя – казвам аз. – За да можеш да учиш. Гледал съм те да правиш достатъчно, за да се справя.
А тя ме поглежда така, сякаш току-що съм ѝ предложила света в чиния.
– Наистина ли?
– Разбира се. – Вдигам рамене, като пренебрегвам преклонението пред героя в очите ѝ. – Аз просто стоя тук.
Не обичам да съм безполезен.
– А… добре. Благодаря. – Тя отваря едно чекмедже и ми подава бяла престилка. – Все пак трябва да облечеш това.
Можеше и да държи хлебарка.
– Приличам ли на човек, който би носил престилка?
Ели свива рамене.
– Както искате, господин Прекалено секси за моята престилка. Но тази черна риза няма да изглежда толкова добре, когато е покрита с брашно.
Подсмърчам. Но оставям кървавата престилка на плота. Няма шанс.
***
В печенето има странно удовлетворение, което никога не бих признала на глас. То ми хрумва, докато плъзгам последния от две дузини пайове върху решетката за охлаждане на централния плот. Изглеждат добре – със златиста, люспеста кафява коричка – и миришат още по-добре. Ели затваря големия си учебник и разбърква документите си с широка бяла усмивка, заемаща половината от лицето ѝ.
– Боже, имах нужда от това. Сега мога да направя този изпит моя кучка.
Тя изпитва облекчение. И аз също изпитвам удовлетворение от това.
– Излизаме в предната трапезария и сваляме столовете, където седят, обърнати с главата надолу върху масите. Погледът ѝ следи всяко мое движение – опитва се да се измъква – отвръща с поглед, когато поглеждам назад, но съм бил проверяван от достатъчно жени, за да знам какво се случва. Интересът на Ели е натоварен с любопитство и очарование, плъзга се по мен като докосване на неопитни, търсещи ръце.
Тя открехва сенника на прозореца, разкривайки тълпата от клиенти, която вече се е събрала на тротоара. Тя е по-малка, отколкото беше преди няколко седмици – сега, когато обществеността знае, че престолонаследникът на Уеско е напуснал сградата, а и страната.
Ели се връща в кухнята… и крещи кърваво убийство.
– Нееее!
Адреналинът се вдига в мен и аз се стрелвам към кухнята, готов да се бия. Докато не виждам причината за нейните крясъци.
– Боско, неееее!
Това е кучето-гризач. Влязъл е в кухнята, някак си е успял да се издигне на плота и е в процес на разрушаване на четвъртия си пай.
Ебати Христе, впечатляващо е колко бързо ги изяде. Че въобще плъх с неговите размери може да изяде толкова много. Стомахът му се издува от злополучните му придобивки – като на змия, погълнала маймуна. Голяма маймуна.
– Крадливо копеле! – Викам.
Ели го сваля от плота, а аз насочвам пръста си в лицето му.
– Лошо куче.
Малкият гадняр само изръмжава в отговор.
Ели захвърля звяра на стъпалата, които водят към апартамента, и затръшва вратата. След това и двамата се обръщаме и оценяваме щетите. Две ябълки и една череша са напълно погълнати, той е отхапал от ръба на праскова и ябълкова троха и е оставил малки отпечатъци от лапи в две лимонови меренгета.
– Ще трябва да изпечем отново всичките седем – казва Ели.
Слагам ръце на гърдите си.
– Изглежда така.
– Това ще отнеме часове – казва тя.
– Да.
– Но трябва да го направим. Нямаме друг избор.
Следва мълчание. Тежка, смислена тишина.
Поглеждам отстрани към Ели, а тя вече ме поглежда.
– Или… има ли? – Пита тя лукаво.
Поглеждам към остатъците от повредените сладкиши, обмисляйки всички възможности.
– Ако отрежем сдъвканите парчета…
– И да изгладим меренг…
– Да сложим облизаните във фурната да изсъхнат…
– Вие двамата не сте ли се сетили?
Обръщам се, за да видя Марти, който стои на вратата на алеята зад нас. Подслушва и се ужасява. Ели се опитва да ни прикрие. Но не ѝ се получава.
– Марти! Кога стигна дотук? Нямаше да направим нищо нередно.
Тайните операции не са в нейното бъдеще.
– Нищо нередно? – Имитира той, като тупва в стаята. – Като например да ни затворят от проклетия здравен отдел? Като това да храниш хората с кучешки пайове – нямаш ли кураж?
– Това беше само една мисъл – кълне се Ели и започва да се смее.
– Моментна грешка в преценката – казвам аз, подкрепяйки я.
– Просто сме много уморени и…
– И ти си била в тази кухня твърде дълго. – Той посочва към вратата. – Излизай.
Когато не помръдваме, той посяга към метлата.
– Върви, вземи!
Ели грабва раницата си и аз я извеждам през задната врата, докато Марти ни помита, сякаш сме паразити.
Назад към част 6 Напред към част 8
