(11 години преди „Прецакан по кралски“)
„Тя е бойна брадва с парче бетон на мястото, където би трябвало да е сърцето ѝ.“
~Принц Николас, „Прецакан по кралски“
НИКОЛАС
Три дни след отпразнуването на шестнадесетия ми рожден ден се намирам в жълтия салон, където Нейно Величество кралицата ми изнася лекция.
– Тези картички ще бъдат запазени от гостите ти като скъп спомен завинаги. Един ден те може би ще бъдат изложени в музеите по целия свят.
Защото в наши дни, ако устата ѝ се движи в моята посока – тя ми изнася лекция.
– И те не могат да изглеждат така, сякаш глутница пилета са стъпили с мастило и са се разходили по тях. Честно казано, Николас – казва тя. – Ще ги напишеш отново.
Последните ми два рождени дни бяха по-скоро политически събития, отколкото партита. Възможност за интриги и стратегически планове, за тромави бюрократи, които да се включат във вековната традиция на кралското целуване на задници, и за поддръжници, които да предложат своите десятъци за лоялност.
Все още не съм получил първородно потомство… но винаги има и следващата година.
Защото това е моя живот сега.
– Кои от тях да препиша? – Въздъхвам.
– Всички.
– Всички? Тук има триста карти!
– Недей да хленчиш – това ми се натрапва в ушите. И ако ги беше направил правилно още първия път, нямаше да се налага да ги пишеш отново. В това има урок, ако си направиш труда да го признаеш.
Приспособявам гласа си към съвършено спокоен, логичен тон, който съвсем не е хленчене.
– Отне ми два дни да ги напиша. Предвидено е да се върна в училище утре следобед.
А на нея не ѝ пукаше.
– Тогава ти предлагам да започнеш веднага.
Фрустрацията ме пронизва, като ми се иска да си изтръгна косата и да обявя всяко бъдещо празнуване на рождения ми ден за престъпление, наказуемо със смърт. Искам да стана и да си тръгна. Искам да се изправя и да кажа на кралицата къде точно да си пъха проклетите благодарствени картички и лекциите.
Бях свикнал да държа на всяка нейна дума, да изпълнявам всяка нейна заповед без въпроси. Защото когато си хвърлен в дълбокото и не знаеш как да плуваш, ще се хванеш за всичко, което може да те задържи на повърхността. Мислех, че мъдростта ѝ ще ме изведе на повърхността.
Но сега си мисля, че тя просто обича да ме командва. Дори и в този момент не може да се въздържи да не завърти ножа.
– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, принц Николас?
Буквално си прехапвам езика. Той ще се разкървави, докато се върна в училище.
– Не, Ваше Величество.
Придвижвам стола си по-близо до бюрото… и вземам писалката.
– Добре – казва тя и излиза от стаята.
Започвам да пиша първата картичка, но когато поглеждам назад към списъка, осъзнавам, че съм изписал погрешно името на получателя. Найджъл Алтрингам – все пак е глупаво име.
– По дяволите! – Удрям ръката си по бюрото.
– Бих могъл да се разходя.
Гласът на дядо идва откъм гърба ми – от дивана в задната част на стаята. Той така мълчаливо наблюдаваше размяната на мнения с баба, че бях забравил, че е там.
– Какво ще кажеш за една разходка, Николас?
– Имам карти за преписване.
Той застава до мен.
– Картите няма да отидат никъде. Те ще бъдат тук, когато се върнеш. Хайде.
***
Въздухът е хладен и ветровит, докато вървим през градините и покрай езерцето, към гористата част на територията, където листата са променили пълните си есенни цветове. По пътя дядо вдига дебел клон и го използва като бастун.
– Имаше време, когато баща ти беше почти на твоята възраст, когато и той се нагърбваше със задълженията си.
– Баща ми?
– Точно така.
Рядко говорим за родителите ми. Все още е твърде прясно, твърде болезнено, липсата им е твърде остра.
– Той винаги изглеждаше, че се справя с нещата с такова лекота – казвам аз. – Беше перфектен във всичко – перфектния баща, перфектния син, перфектния принц.
– Веднъж ни каза, че щял да избяга и да се присъедини към цирка. – Усмихва се дядо. – Да бъде укротител на лъвове или жонгльор с огън.
Засмивам се.
– Никой не е съвършен, Николас. И всеки е бил млад някога. Но баща ти вярваше, че кралицата има предвид най-добрите му интереси. Че в нейните изисквания винаги е имало смисъл.
Поклащам глава и се мръщя.
– Просто не разбирам защо тя трябва да се държи като непоносима кучка.
И следващото нещо, което си спомням, е, че съм по гръб. Долу на влажната земя – бастуна на дядо ми е насочен в лицето ми.
– Тя може да е баба ти, но това е моята жена, за която говориш, момче.
Старецът наистина ме спъна. Малко е смущаващо колко лесно успя да го направи.
Но все пак… разбирам смисъла му. Затова срещам очите му и кимам.
А той протяга ръка и ме издърпва на крака.
– Бъдещето ти е най-голямата грижа на баба ти – единствения ѝ приоритет. Може и да не го усещаш така, но това не го прави по-малко факт.
Мисля над думите му – и за неоспоримата истина, която дълбоко в себе си знам, че се крие зад тях.
– И това, как говориш за кралицата, винаги ще се отразява повече на теб, отколкото на нея. Запомни това, ясно?
– Ще го запомня, дядо. Съжалявам.
Той ми прощава, като ме потупва по рамото. Обръщаме се и тръгваме обратно към двореца. Докато вървим, усещам очите му върху себе си и поглеждам, за да открия, че те искрят от палавост.
– Какво? – Питам.
– Тя също ги мрази.
– Имаш предвид благодарствените картички?
Той кимва.
– Ако можеше, щеше да ги забрани. Оплаква се всеки път, когато трябва да ги напише.
– Оплаква се? – Смея се. – Баба? Шегуваш се.
– Не се шегувам. Тя е кралицата на мрънкането. – Гласът му става висок. – „Едуард, ръката ми е възпалена. Защо трябва да са толкова много, Едуард? Никога няма да ги свърша – никога!“
Все още се смеем, докато се връщаме през вратата към всекидневната.
Където кралицата ни чака със скръстени ръце и намръщена физиономия.
– Къде ходиш?
– Просто да подишаме въздух – казва дядо. – Не е добре за момчето да е затворено вкъщи по цял ден.
Не свеждам глава и се плъзгам обратно на стола.
Погледът на баба се стрелка подозрително между нас.
– За какво се усмихвате?
Поглеждам нагоре и свивам рамене.
– Нищо, Ваше Величество.
– Съвсем нищо – съгласява се дядо.
Тя поклаща глава.
– Не ви вярвам.
Дядо ми се премества по-близо до нея, говорейки с тих глас.
– Изглеждаш много красива днес, Ленора. Вярваш ли в това?
Тонът ѝ става малко по-ефирен.
– Ами… благодаря ти.
– Винаги съм харесвал този цвят върху теб – казва ѝ той. – А начинът, по който пада деколтето – абсолютно възхитителен.
– Едуард – казва тя тихо. – Какво, за бога, ти става?
– Не съм сигурен. Нека да отидем в стаите си и да видим дали ще можем да разберем заедно.
Господи, баба ми и дядо ми флиртуват един с друг. Ето какъв трябва да е ада.
Изведнъж тристате благодарствени картички не изглеждат толкова лоши.
– Ще се справиш сам, нали, Николас? – Пита Дядо.
– Да, добре съм. При всички положения тръгвай. Моля те… иди.
Те се изнизват от стаята, шепнейки си думи, които за щастие не чувам.
А аз седя на бюрото … и се смея на себе си.
– Кралицата хленчи.
Някак си това ме кара да се чувствам по-леко, по-добре… и всичко това е малко по-лесно за понасяне.
Назад към част 9 Напред към част 11
