(Десет години преди „Прецакан по кралски“)
ЛЕНОРА
Сядам на стола до масата, на която лежи съпруга ми. Гърдите му са голи, с изключение на белия чаршаф, който свършва под билото на ключицата. И чаршафа не се движи.
Просто не съм в състояние да го проумея. Седя тук и чакам. Очаквам той да седне и да се усмихне, да ме придърпа в топлите си, прекрасни ръце и да ми каже, че всичко е било погрешно.
Някакво ужасно недоразумение.
Той е точно тук. … и все пак не е. Този неподвижен мъж върху стоманена плоча прилича на Едуард, но е студен. Толкова много неподвижен.
Моят Едуард никога не е студен – той е слънчева светлина и лято.
Би трябвало вече да разбирам тези неща. Живот и загуба. Тези уроци са ми преподадени добре. Но трагедията винаги идва като шок – опустошение, което разкъсва душата.
– Видях го, момчето, което спаси. Искаше да дойде при мен, да ми каже колко съжалява за глупостта си. Той коленичи пред мен. И в мига, в който го погледнах, разбрах… Знаех какво си мисли.
Взирам се в него с твърд поглед, искайки да се изправи. Моля, моля, моля, моля, стани. Защото живота без него е непостижим – да бъда без любовта му, присъствието му, сигурността на ръцете му, знанието, че дори когато е далеч от мен, той все още е с мен.
– Ти стоеше на носа и виждаше тази тъмна глава и мършави крайници, и си мислеше за брат си… и за нашия син. Видя го да се спуска под водата и си помисли – аз мога да го спася. Този път… Мога да го спася.
Едуард винаги се е обвинявал за загубата на децата ни и за смъртта на брат си. Никакви думи или логика не можеха да отнемат тази вина от него. Предполагам, че това е цената, която мъжете плащат – мъже като него. Мъже, които са защитници и шампиони. Когато трагедията почука, дори и да не е могло да се направи нищо, те носят тежестта ѝ на шията си до края на живота.
– И ти го направи. Гмурна се в ледената вода, луд човек, и го издърпа нагоре, избута го на палубата… и го спаси. Просто не си осъзнавал, че не можеш да спасиш себе си. Че сърцето ти … не е могло да се справи.
Болката от тази истина се надига около мен, обгръща ме – стяга и стиска гърлото ми, докато едва мога да дишам.
И аз го искам. Искам да ме завладее, да ме задуши, да ме убие.
Ще кажат, че съм умряла от разбито сърце. И щяха да са прави.
И щеше да е много по-лесно. Да се отпусна, да се освободя от тази мъка, да изчезна в нищото.
Защо трябва да остана? Защо трябва да търпя и да скърбя, когато всички останали могат да си тръгнат? Смъртта е по-лесна . … толкова трудно е да се живее.
Очите ми горят, замъгляват се, изкривяват зрението ми, докато се взирам в него.
– Искам да ти се разсърдя. Искам да ти крещя и да се бия в гърдите за това, че си бил толкова небрежен към себе си, когато… – гласът ми се пречупва: – …когато си всичко за мен.
Разтърсвам глава, дишам дълбоко, а от задушеното ми гърло се чува стържещ, хриптящ звук.
– Но аз не мога. Не мога да се ядосвам, защото ти си такъв. Такъв си бил винаги. И аз обичам… Обичам всяка частица от това, което си.
От мен се изтръгва ридание. А после се разпилявам по него. Хващам се за него, притискам бузата си към студените му гърди, докато от очите ми се излива изгаряща скръб. А сърцето ми го моли да ме прегърне, както винаги е правил. Защото имам нужда от него. Сега имам нужда от него повече от всякога.
– О, Едуард. Не мисля, че мога да го направя. Толкова е трудно – твърде трудно е. Не мога да го направя без теб.
Не знам колко дълго оставам там, плачейки и треперейки върху него. Може би час, може би ден. Отпускам се, изпускам го, позволявам си да се отдам на ужасното отчаяние.
Но единствената универсална истина в живота е, че след време всички сълзи пресъхват. И не остават такива за проливане.
От много далеч чувам в главата си тихите думи, обещание, което Едуард ми даде преди цял живот. Ставам и докосвам съвършеното му лице, галейки ъглите и линиите на лицето му.
А после изричам думите на глас, обещавайки му ги обратно.
– Никога няма да бъда изгубена. Ти винаги ще бъдеш с мен. Клетвите бяха погрешни – смъртта може да вземе тялото ти, но душата ти ще остане с мен, кълна се в това.
Навеждам се и притискам устните си към неговите – към брадичката, челюстта и бузите му, и към двата затворени клепача. И се връщам на устата му за една дълга, продължителна целувка.
Нашата последна целувка.
Докато не се съберем отново. На някое друго място – по-добро място – място, където тази болка и мъка няма да могат да ни докоснат отново.
Той ще ме чака там.
Изправям се, с рамене назад, с високо вдигната глава, оставяйки маската да се спусне – да ме покрие, да ме скрие, да ме защити като броня. Избърсвам бузите си и потупвам косата си.
И отивам към вратата.
За миг стоя там, загледана в дръжката. Трудно ми е да я отворя. Да оставя Едуард тук, знаейки, че никога повече няма да видя лицето му. Не такъв, какъвто е сега – лицето на човека, до когото съм живяла и когото съм обичала всеки ден през последните петдесет години. Почти целият ми живот – със сигурност най-скъпите части от него.
Жадувам да се обърна отново към него, но знам, че ако го направя дори само още веднъж, няма да имам сили да се отвърна отново.
Затова принуждавам ръката си да се протегне, да хване дръжката и да дръпне.
От другата страна ме посрещат буреносни сиви очи. Уинстън – началника на охраната на двореца и мой пазач още от времето, когато бях момиче. Той е единствената ми връзка с предишния живот, с човека, който бях, но никога повече няма да бъда.
Уинстън се покланя. А когато вдига глава, погледа му се плъзга в стаята към съпруга ми. За един миг виждам болката му. Лицето му се изкривява от скръб и вина, толкова подобна на тази на Едуард, че не е предотвратил непредотвратимото.
– Той беше добър човек – казва Уинстън, едва чут шепот.
И това почти ме разбива отново.
– Да, беше, нали?
Затварям очи и си поемам дъх, дълбок и равномерен.
– Сега трябва да се кача горе – казвам му.
– Да, Ваше Величество. – Той кимва и се отмества настрани, за да мога да го предвождам.
И тогава се придвижвам напред, една по една, бавна, мъчителна стъпка.
За да направя това, което трябва да се направи.