(Десет години преди „Прецакан по кралски“)
„Почти никога не казвам това, което наистина мисля.“
~Принц Николас, „Прецакан по кралски“
НИКОЛАС
Лежа на леглото си, с ръце, зад главата ми, загледан в тавана, все още облечен в тъмните дрехи, които носех през целия ден.
За да погреба дядо си.
Трудно ми е да повярвам, че той наистина си е отишъл. Той ще ми липсва повече, отколкото мога да изразя с думи. Едуард Рурк, принца на Уеско, херцога на Анторп, беше най-добрия от мъжете – почтен и честен, забавен и добър. Но дори повече от това, той ни обичаше безрезервно и по начин, който беше уникален за него.
Тъжно ми е. Тъжно ми беше, когато ми съобщиха в училище какво се е случило, тъжно ми беше, когато минахме през столицата, тъжно ми беше, когато свещеника даде последната благословия на гроба му.
Но не съм плакал. Дори не почувствах заплахата от сълзи – дори в уединението на собствените си стаи. Плаках, когато родителите ми починаха. В гората се разплаках като дете в ръцете на дядо ми.
Но не и днес. Днес няма сълзи.
Това е обезпокоително.
Притеснявам се, че нещо не е наред с мен… нещо, което се превръща в грешка с мен. Че се калцирам отвътре. Че един ден ще гледам как заравят в земята някого, когото обичам, и не само няма да плача… а няма да чувствам нищо.
И мисля, че тя би се гордяла с мен за това. И това все пак е по-притеснително.
На вратата на спалнята ми се чука. На света има само двама души, които биха ме притеснили в този час – и единият от тях не би се принизил да почука.
– Отиди си, Хенри. Уморен съм – викам аз.
Вратата се отваря и четиринайсетгодишния ми брат влиза – защото, разбира се, го прави.
Той идва до леглото ми и застава над мен, все още облечен в погребалното си облекло. Той се е променил за повече от три години от последното ни погребение. Гласът му е по-дълбок и е станал само малко по-нисък от мен. Но отвътре Хенри все още е момче – див и незрял, егоистичен и импулсивен. Не знам дали някога ще порасне. Част от мен не го иска и се радва, че може да бъде млад. Друга част почти го мрази за това.
– Тя не е в стаите си – казва той.
– Кой?
Той присвива зелените си очи.
– Баба.
Проверявам часовника на китката си и си мисля за джобния часовник на дядо – този, който винаги носеше със себе си – този, който никога повече няма да докосне.
И тъгата ми се надига по-силно.
– Почти полунощ е.
Хенри ме поглежда, сякаш съм идиот.
– Точно това казвам. Не мисля, че тя още е влязла в стаите си.
Надигам се от леглото, взимам жилетката от облегалката на стола на бюрото си и промушвам ръцете си през ръкавите. Хенри ме следва по стълбите и излиза през вратата на Гътри Хаус, вървим по криволичещата, осветена от фенери пътека към двореца и нагоре към апартаментите на кралицата.
Пред вратата ѝ има охрана. Лицето му е безизразно и безстрастно, но в него се усеща тежест. Защото загубата на принц Едуард е надвиснала над двореца като тежък черен саван.
– Къде е кралицата? – Питам.
Той се покланя.
– Кралицата все още не е влязла, Ваше Височество. Тя все още е на гроба.
– Казах ти – казва ми Хенри.
Кимвам и без повече думи излизаме от двореца. Защото дядо ми яростно защитаваше баба ни. Той я пазеше, сякаш беше нещо крехко – най-деликатното въртяно стъкло.
На мен винаги ми е изглеждала по-скоро като тухлена стена, но знам, че той би искал да се грижа за нея. И ако не мога да плача за него… мога да направя поне това.
Минаваме през богато украсената градина със статуи, около езерото, покрай черешовите дървета и по дългата пътека към задната част на имота. Огромни вихрени порти от ковано желязо известяват входа към семейния парцел. Тук са погребани родителите ми, леля ми, която е починала в детска възраст, прадядо ми, братовчедите ми и всички предци на Пембрук в техните древни гробници.
Болезнено е да знам, че един ден и аз ще бъда тук – точно в собствения ни двор.
Гробището е тихо и спокойно – дори щурците не свирят. Флагът на дядо и покрития с цветя ковчег все още лежат на платформата, а дупката под тях зее. В очакване. В слабата светлина на стълбовете на лампите забелязвам кралицата на първия ред под навеса – точно там, където я оставихме преди часове.
Тя изглежда… малка. Погълната от стола с висока облегалка и черната си рокля. Уинстън, шефа на охраната, стои прав и висок зад последния ред столове – точно като Мрачния жътвар.
– Бабо – казвам нежно.
Сивите ѝ очи примигват, леко изненадани, сякаш не ни е чула да се приближаваме.
Сякаш е някъде другаде.
– Николас, Хенри – какво правите тук? И двамата трябва да сте в леглото – късно е.
– Да – казвам аз. – Би ли… искала да те придружим вътре?
Погледът ѝ се връща към ковчега, а изражението ѝ се изпълва с такъв силен, опустошителен копнеж, че за първи път днес очите ми изгарят.
– Не. Още не съм готова да вляза.
Двамата с Хенри се поглеждаме един друг, след което кимваме, пристъпваме напред и заемаме местата от двете ѝ страни. Няма вятър, но въздуха е свеж и влажен. Свалям жилетката си и я премятам през раменете ѝ.
Тя поглежда надолу към плата, докосва ръкава и се усмихва нежно.
И Хенри прошепва:
– Няма нищо страшно да си тъжна, бабо. Знаеш това, нали?
– Не е страшно да плачеш – добавям аз. Защото дядо ми каза тези думи веднъж, когато имах нужда да ги чуя. И си мисля, че… Мисля, че сега тя има нужда от тях. – Ние няма да мислим за теб по-малко.
Тя си поема дълбоко дъх и поклаща глава.
– Ако започна, се притеснявам, че никога няма да мога да спра.
Тя хваща ръцете ни – и на Хенри, и моята, като ги държи в студена, здрава хватка върху подлакътниците на стола си.
– Вие сте добри момчета. – Гласът ѝ звучи различно. Той е мек и нежен. – Такива много добри момчета… и аз ви обичам с цялото си сърце. И ако никога повече не ви го кажа, знайте, че е истина. Сега и винаги.
След това тя замълча. И така, ние седим. Заедно.
Небето потъмнява още повече и тишината най-накрая се нарушава от трополенето на дъждовните капки. Започва бавно, като разпръснато пляскане по тентата, по земята, но после се разраства, пада по-бързо, превръща се в мокър, барабанен удар.
Баба вдига поглед, едва-едва се усмихва, сякаш дъжда е лична шега, в която е посветена само тя.
– Вали дъжд. Разбира се, че вали.
Когато тя се изправя, ние с Хенри се изправяме заедно с нея и я гледаме как излиза под дъжда, вдигайки лице към небето.
Водните капчици целуват лицето ѝ и се спускат по бузите ѝ като сълзи. За миг бръчките по лицето ѝ се размиват, измиват се и я правят да изглежда по-млада.
Тя поставя дланта си върху тъмното дърво на ковчега, взира се в него, после се навежда и целува мястото, където преди малко е била ръката ѝ.
Чувствам се като воайор – свидетел на личен момент, който не е предназначен за моите очи. Но не мога да отвърна поглед. Защото това е една нейна страна, която никога не виждам, страна, за чието съществуване понякога се съмнявам. Беззащитната страна, уязвимата страна… човешката страна.
Тя се изправя, взирайки се в тъмното дърво още миг, а после кимва.
– Добре, тогава.
Обръща се и избърсва лицето си.
– Уинстън.
Той се появява до нея, държейки голям черен чадър над главата ѝ, докато тя бърше лицето си с кърпа.
– Елате, момчета – казва тя на мен и на Хенри. – Вече е наистина късно – време е за лягане или закуска, не знам какво.
Гласът ѝ се е върнал към ясната си, безсмислена интонация. Раменете ѝ са изправени, брадичката ѝ е високо вдигната, а очите ѝ са остри.
И в това има успокоение. Топла, успокояваща утеха.
Защото планините могат да паднат и моретата да се превърнат в прах, но кралица Ленора от Уеско ще остане… ще надживее всеки от нас.
Взимам чадъра от Уинстън и го държа над нас, докато баба ми прокарва ръката си през тази на Хенри.
– Сега сме само тримата. Но всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа за това.
Излизаме заедно през портите на гробището и влизаме в двореца.
Назад към част 11 Напред към част 13
