(Прецакан по кралски, Глава 25)
„Ще се оженя за Оливия Хамънд… или изобщо няма да се оженя.“
~Принц Николас, „Прецакан по кралски“
ЛЕНОРА
Натискам бутона на дистанционното управление и изключвам телевизора, преди да го сложа внимателно обратно на бюрото. Така или иначе няма смисъл да го гледам сега. Николас произнесе вълнуващата си реч, преобърна целия ни свят с главата надолу… и излетя от кокошарника.
Прекрасно.
Изпуснах дълга, уморена въздишка. Защото внуците са измислили изтощението – сигурна съм в това.
Опитвам се отново да звънна на мобилния телефон на Николас и той отново ме изпраща на гласова поща.
Гласова поща. Наглост!
Странно е, но не съм съвсем изненадана. Не исках да повярвам, че е възможно, но част от мен предвиждаше това още от самото начало.
Едуард също го видя. Както съм сигурна, че ще ми напомни след три… две…
– Не искам да казвам, че съм ти казвал…
Съпругът ми се обляга небрежно на дивана, с ръце, прибрани зад красивата му глава.
– Тогава не го прави – изригвам. – Защото това би било грубо, Едуард.
Той вдига рамене, дявола.
– Аз съм груб човек. Груб мъж… който ти го каза.
Разтривам слепоочията си – защото и внуците са измислили мигрената.
И всичко се стоварва върху мен. Парламентът, пресата, страната, бъдещето. Боже мой – бъдещето. Какво ще стане с момчетата сега?
Притискам длан към гърдите си, докато сърцето ми започва да бие учестено.
– Не мога да дишам. Не мисля, че мога да дишам.
Едуард става от дивана и се приближава към мен, а тона му е ужасно спокоен.
– Ти говориш, Лени. По дефиниция ти дишаш.
– Мисля, че съм хипервентилатор.
– Ти не хипервентилираш.
– Мисля, че току-що започнах.
– Не разбирам защо си толкова разстроена – казва той почти весело. – Все още имаш Хенри.
Хенри.
Покривам лицето си с ръце.
– О, Боже… не Хенри!
Едуард е малко изненадан от избухването.
– Какво не е наред с Хенри?
– Какво не е наред? – Задъхвам се, изправяйки се, а надигащата се паника е потисната от възможността да се обвинявам. Там, където тя е напълно заслужена.
– Той е точно като теб – ето какво не е наред с него!
Едуард ме гледа продължително. После оправя маншетите на сакото си и вдига брадичка.
– Смятам, че съм обиден.
Поклащам глава, заобикаляйки масивното бюро, за да застана пред него. За да бъда рефлекторно по-близо до него, дори сега. Особено сега.
– Хенри е прибързан и импулсивен.
– Той… мисли бързо. – Поправя ме Едуард. – Решителен.
– Той е толкова горещ, колкото и всички останали.
– Момчето е страстно. Страстта е добра.
– Той е безразсъден.
– И смел – гордо контрира Едуард.
– Той не слуша никого. Безнадеждно упорит докрай.
Едуард присвива очи.
– Е, не можеш да обвиняваш за това мен – ти не си точно картината на гъвкавостта, Ленора.
Гласът ми става по-тих, по-тъжен. Огънят на виновността намалява до крехкото пламъче на тревогата.
– Той е добър, Едуард. На това място не е добре да бъдеш любезен.
– Да. – Едуард кимва мрачно. – Това му е останало от майка му. Калиста винаги е била добродушна.
И тогава признавам най-дълбокия си страх – фаталния недостатък на най-малкия ми внук.
– Той усеща нещата. Толкова много. Усеща всичко. И те ще използват това срещу него по начин, по който не биха се осмелили да опитат с Николас. Ще го манипулират, ще смажат духа му, ще се възползват…
– Не, няма да го направят – рязко казва Едуард. – Те няма да имат възможност, защото той има теб. Ти ще му покажеш как да се дистанцира. Да раздели чувствата си. Как да размишлява, преди да действа. Ще го научиш как да бъде крал.
– Ами ако не мога? – Прошепвам.
И може би, само може би… това е най-дълбокият ми страх.
Едуард ме поглежда, като се усмихва нежно. Красиво.
– Ти можеш всичко, Ленора. Не си ли разбрала това досега?
Поглеждам към него, губейки се в изумруденозелените очи на съпруга ми. Позволявам на вярата му да ме утеши, да ме подкрепи; позволявам на безкрайната му увереност да ме изгради и да преизпълни душата ми. Така, както винаги го е правил.
На вратата се чува тропане и аз се обръщам към звука.
– Влез.
Изглеждайки повече от леко разтревожен, секретаря ми Кристофър наднича в стаята.
– Министър-председателя е тук, Ваше Величество.
– Да, разбира се, че е. – Кимвам. – Дайте ми малко време, след което го въведете.
Когато се обръщам, Едуард го няма. Но само засега.
Слагам ръце на кръста си и поемам дълбоко, пречистващо дишане.
– Добре – казвам на себе си. – Хенри е.
Връщам се до бюрото си и сядам.
– Ще бъде интересно.
Назад към част 13 Напред към част 15
