(23 години след „Свои по кралски“)
„Баща му гледаше майка му по същия начин – като че ли тя беше осмото чудо на света.“
~Кралица Ленора, „Прецакан по кралски“
ЛЕНОРА
Седя в банята, проверявайки отражението си в огледалото. Косата, червилото, изправям изумрудената висулка на ревера на снежнобялото ми кашмирено палто.
– Добре ли си? – Пита Едуард от другия край на стаята, опрял ръка на камината от дебело дърво. – Изглеждаш неспокойна.
Поемам си дълбоко дъх.
– Мисля, че съм нервна.
Той се усмихва подигравателно.
– Ти? Предполагам, че наистина всичко се случва за първи път.
Завъртам се на меката пейка.
– Мислиш ли, че… мислиш ли, че ще ме хареса, Едуард?
Едуард проверява часа на джобния си часовник.
– Ако историята е показателна, мисля, че тя ще се страхува от теб.
Обръщам очи и обръщам гръб на невъзможния мъж. Но той се приближава, застава до мен и бавно прокарва кокалчето си по бузата ми и по шията ми в кадифена ласка.
– Ти си толкова красиво внушителна.
В стомаха ми разцъфва топлина. Защото дори след двайсет и шест години брак точно това прави с мен – моят сприхав, мръсен, опустошително красив съпруг все още превръща вътрешностите ми в желе.
– А щом те опознае, ще те обикне, Лени.
– Да – съгласявам се аз, срещайки очите на Едуард в отражението на огледалото. – Тя е перфектна на хартия, знаеш. Безупречен външен вид, образована, талантлива, отлично родословие.
– Наложи се охраната да направи пълна проверка на миналото ѝ, нали?
– Разбира се, че проверих. Тя е първото момиче, към което Томас се е отнасял наистина сериозно. Коя майка не би го направила?
Притиска целувка към слепоочието ми.
– Предполагам, че такава, която няма армия от агенти на тайните служби на разположение.
– За щастие, аз не съм от тях.
Въздухът се пронизва от пронизителния звън на телефона на масичката до дивана. Едуард вдига слушалката, изслушва я и отговаря:
– Скоро ще бъдем долу.
В стомаха ми се появяват мехурчета очакване, когато той ме поглежда.
– Пристигнаха.
***
Родена съм в замъка Лъдлоу, след това съм го посещавала често през детството си – и все пак красотата на имението по време на Коледа все още е чудно вълшебна. От кухните се носи аромат на канела и ванилия, а аромат на бор пронизва въздуха във всяка от общите стаи, където огромни ръчно изрязани дървета, украсени със светещи лампички и искрящи орнаменти в червено и зелено, златно и сребърно, чакат да зарадват всички, които влизат. Вратата е украсена със свежа висяща зеленина, червени и слонова костни поансетии украсяват всеки плот, а всички прозорци са украсени с пищни венци и големи, пухкави сатенени панделки. От гълъбовосивото небе постоянно се спускат снежинки, които покриват покривите и короните на дърветата със захарен прах от блестящо бяло.
Едуард и аз излизаме в предния тухлен двор точно когато лъскавата черна кола спира. Шофьорът отваря задната врата и сина ни излиза пръв.
Да го видя след време никога не спира да ми спира дъха. Той е нашата радост – притежателя на сърцата ни и най-доброто от душите на двама ни.
Томас е висок, красив и широк като баща си, с моята гъста тъмна коса и има перфектната комбинация от сиво-зелени очи, които в един момент могат да бъдат ученолюбиви и сериозни, а в следващия да блестят от смях.
Той протяга ръка, помагайки на госта си да слезе от колата. Миг по-късно тя застава до него – и снимките от докладите на охраната не я представят подобаващо.
Тя е само с няколко сантиметра по-ниска от сина ми, но с деликатни кости, стройна и грациозна, с естествена грация. Косата ѝ е медено руса, погледът ѝ е широко отворен и синьозелен. Носи елегантно черно палто, от чието дъно наднича червена рокля с дължина до коляното, разумни, но стилни черни обувки на нисък ток и очарователна черна вълнена ведра шапка на върха на главата си.
Тя изглежда… ами… като принцеса. А двамата заедно са направо като от приказка.
Вървят към нас, усмихнати – Томас прегръща Едуард, а съпругът ми го тупа по гърба.
– Изглеждаш добре, сине.
– Ти също, татко.
След това той се навежда и ме целува топло по бузата.
– Майко.
– Добре дошъл у дома, скъпи.
След това синът ми прави крачка назад, а момичето – една напред. Със смесица от гордост и нежно обожание Томас казва:
– Позволете ми да представя лейди Калиста Еърхарт.
Тя навежда глава и прави реверанс, бавен и елегантен, и изобщо съвършен.
– Ваше Величество. Принц Едуард.
– Приятно ми е да се запозная с вас, Калиста – казва Едуард и дава знак, че е приемливо тя да се изправи.
Тя сгъва ръцете си пред себе си, очите ѝ искрят от искреност.
– За мен е чест да се запозная с вас двамата. Толкова ми е приятно да съм тук – знам, че не е обичайно. Че обикновено прекарвате празника с най-близките си роднини.
Това е вярно. Дори сестра ми, Мириам, знае, че за Коледа води вкъщи само официални годеници или съпрузи – колкото и изобилни да са те обикновено за нея.
– Да, ама… Томас настояваше. – Повдигам рамене.
Не искам да звуча студено или лекомислено… просто изглежда, че излиза така.
– Сигурно си уморена от пътуването – казва Едуард.
– Има освежителни напитки – казвам им аз. – Заповядайте.
С ръка на гърба ѝ Томас повежда Калиста нагоре по стъпалата и я държи за ръка, докато минаваме през замъка.
Назад към част 1 Напред към част 3
