***
Три дни по-късно кралицата ме извиква в кабинета си. Рано е, небето е все още скучно, пепеляво сиво. Но наоколо има стражи и слуги, защото макар двореца да изглежда като най-самотното място на земята, никога не си наистина сам.
Докато стоя пред кралския кабинет, краката ми натежават, сякаш искат да остана точно тук, вкоренен в това място и време. Защото отвъд тази позлатена врата се крие нещо ужасно.
Но тогава вече е твърде късно. Секретарят отваря вратата и аз нямам друг избор, освен да вляза вътре.
Баба стои зад бюрото си, с гръб към мен, загледана през прозореца, със скръстени отзад малки ръчички. Дядо ми седи на дивана, с наведена глава, с очи, вперени в пода.
И това толкова не прилича на него – не мога да не се вгледам. Искам да ме погледне нагоре. Безмълвно го моля да ми докаже, че греша.
– Седни, моля те, Николас.
Кралицата никога не казва „моля“. Не защото е груба, а защото монарсите не молят – те заповядват.
Така че тази малка, проста дума ми казва всичко, което трябва да знам. И всяка нишка надежда, за която се бях хванал, се разпада на прах.
Баба се обръща, погледът ѝ не е съвсем насочен към мен, но в някаква точка е близо до мен. Гласът ѝ е треперещ и мек.
– Баща ти и майка ти…
Тя прекъсва за няколко секунди, после опитва отново.
– Самолетът на родителите ти… – И отново думите не ѝ достигат.
Мълчанието се разтяга, докато не се превръща в собствено задушаващо, непоносимо нещо.
– Просто го кажи – прошепвам аз. – Аз вече знам. Просто го кажи.
В крайна сметка дядо ми говори вместо нея.
– Самолетът е открит, Николас.
Няма да разбера до десетилетия по-късно – когато самия аз ще съм съпруг и баща – колко мъчителни са следващите думи за него. И за двамата.
– Няма оцелели.
И за миг няма въздух, няма светлина, аз падам надолу и надолу – стените се затварят, притискат ме. Взирам се силно в ръцете си. Съсредоточавам се върху линиите на кокалчетата на пръстите си, малката рана в основата на показалеца, полупрозрачните бели легла на ноктите ми. Защото не искам да мисля за тях; не искам да виждам лицата им в съзнанието си.
Усмихнати и красиви, дразнещи, нежни и живи.
Отново чувам думите на баща ми… Последните думи, които някога ще го чуя да казва.
– „Грижи се за брат си. Той има нужда от теб.“
Гърлото ми пулсира. Опитвам се да го прочистя, но то само ме боли още повече.
– Ще кажа на Хенри.
– Не е нужно да го правиш – казва дядо и ме кара да се обърна към него. Бръчките по лицето му са се превърнали в пукнатини; очите му, които винаги блестят с жизненост и остроумие, сега са скучни. – Това не е твоя отговорност.
„Погрижи се за брат си. Той има нужда от теб.“
– Искам да му кажа. Това трябва да разбере от мен.
Защото Хенри не може да разбере по този начин – не и в тази стая с тези заекващи старци и спирания и думи, които баба не може да понесе да изрече на глас. Това вече ще го съкруши, но може би… може би, ако успея да го кажа точно както трябва, това няма да го унищожи напълно.
Дядо се изправя, челюстта му е стегната, а гърбът изправен.
– Тогава ще дойда с теб.
***
Пътят до къщата Гътри е тежък и тих. Пред вратата на брат ми дядо слага ръка на рамото ми.
– Сигурен ли си, Николас? Мога да бъда този, който ще му каже.
Стискам зъби и го поглеждам.
– Сигурен съм.
Той кимва мрачно.
– Веднага ще изляза.
Във всекидневната Хенри е избутал мебелите и килима до едната стена и рита червена гумена топка срещу тристагодишната мазилка от противоположната страна. Тя отскача обратно към него и когато ме вижда, я взема и я пъха под мишницата си.
– Можем ли вече да излезем навън?
Откакто се върнахме, двореца е напълно затворен – затвор от злато и мрамор. Никой не напуска и не влиза на територията на двореца и никой член на кралското семейство не може да излиза навън за по-дълъг период от време.
– Не, още не.
Той се намръщи и се връща на дивана.
– Толкова ми е скучно, Николас.
Стомахът ми се свива от гадене, защото повече от всичко не искам да правя това. Бих дал живота си, за да не се налага да го правя.
– Трябва да ти кажа нещо, Хенри… нещо ужасно.
Той седи, държи топката в скута си, а зелените му очи са широко отворени от невинност.
– Какво е то?
Сядам на противоположния край на дивана, а коленете ми треперят.
– Намерили са самолета.
– Къде? Мама и татко ще се приберат ли сега?
Стомахът ми се свива по-силно.
– Не. Няма да се приберат.
Той примигва, а малката му вежда се набръчква.
– Защо не?
Гърлото ми изгаря от сълзите, които не искам да пролея, а думите излизат с пепеляв глас.
– Те умряха, Хенри. Самолетът се е разбил и мама и татко са загинали.
Червената гумена топка се изплъзва от ръцете му и отскача по пода.
– Това не е вярно.
Искам да затворя очи, но не го правя. Гледам брат си в измъченото му лице и го моля:
– Хенри, моля те…
Той се изправя, а ръцете му са свити в юмруци.
– Ще кажа на татко.
– Хенри, опитай се да…
– Ще кажа на татко, че си казал това, и той ще ти се разсърди толкова много!
– Хенри, моля те, не ме карай да го казвам отново! Моля те.
В продължение на няколко мъчителни мига той мълчи. Долната му устна трепери, но той не плаче. Гледа ме така, сякаш ме мрази… сякаш мрази целия свят.
– Излизай.
Посягам към него. Но той се отдръпва.
– Искам да съм сам – и гласът му вече се къса. – Просто… моля те, остави ме на мира.
Поглеждам към пода, защото ще се разпадна, ако го гледам още малко.
„Погрижи се за брат си. Той има нужда от теб.“
Оставям братчето си да стои там и излизам обратно в коридора, като затварям вратата след себе си.
– Свършено е – казвам на дядо. – Той знае.
– Скоро ще го проверя. Хайде сега да се разходим с теб.
– Не трябва да излизаме навън.
– Аз отменям тази заповед.
Поклащам глава.
– Нямам нужда от разходка.
Тежестта на неговата топла, голяма ръка лежи на гърба ми.
– Искам.
***
Въпреки настояването ми, че нямам нужда от разходка, щом излезем навън и се отдалечим от двореца, темпото ми се ускорява. Сякаш бягам от дома… бягам от нещо.
Дядо не изостава, а стъпките му съвпадат с моите. Докато не спираме на малка поляна към задната част на имението, забулена с храсти и засенчена от дъбови дървета. От тази гледна точка бихме могли да бъдем навсякъде, на хиляди километри оттук – не виждаме двореца и никой от двореца не може да ни види.
– Не е страшно да си тъжен – нежно казва дядо. – Знаеш това, нали?
Аз продължавам да гледам напред и не отговарям.
– Не е страшно да плачеш, Николас. Няма да мисля за теб по-малко, кълна се.
Поглеждам в лицето му – очите му са тези, които ме развързват. Не мъката, която се върти в дълбините им, а непреодолимата грижа и загриженост… и любов.
– Това не трябваше да се случва – казвам му.
– Не.
– Те трябваше да са още тук.
– Да.
Обръщам се, навеждам се в кръста, давя се и се отдръпвам, въпреки че стомахът ми е празен. И си спомням една история от Библията, историята за Исус, който се поти с кръв в Гетсиманската градина.
Нека тази чаша ме отмине…
– Не е честно – изпъшквам нелепо.
Детски.
Защото не мога да се сетя за други думи, с които да опиша тази болка.
Неразбираемата им загуба.
Дядо ми коленичи до мен и ме придърпва в прегръдките си, като ме държи здраво. Вкопчвам се в него, плача срещу рамото му с огромни надигащи се ридания, както никога през живота си.
И никога повече няма да го направя.
– Не е честно. Не е честно, не е честно, не е честно.
Усещам как ръката му гали косата ми. Чувам суровия скреж на гласа му и знам, че и той плаче.
– Не. Не, момчето ми… изобщо не е справедливо.
Назад към част 6 Напред към част 8
