Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Тъмна фея – книга 1 – част 21

ГАРЕТ

Седемнайсет месеца преди метеоритния дъжд Солариди…

Лунното братство организира парти в Желязната гора в покрайнините на академията, на което са поканени и всички необвързани ученици. Леон каза, че го използват като възможност да увеличат редиците си, но също така каза, че правят шибано добро парти, така че си струва да отидеш, дори и да не искаш да се присъединиш към бандата им.
– Последният път, когато имаха парти преди няколко седмици, повечето от тях се напиха и все пак забравиха да се опитат да вербуват хора – каза Леон, докато вървяхме през Емпиричните полета към гората под светлината на луната. – А и определено трябва да присъстваш и на партито на клана Оскура следващата седмица, защото не искаш да си мислят, че си избрал страна. Освен ако наистина не решиш да се присъединиш към Братството тази вечер. – Той ме стрелна с усмивка и аз поклатих глава.
– По дяволите, не. Отивам само защото Синди отива. – И защото имах план да получа следващата си вноска за този месец. И, надявам се, всеки следващ месец. Кристалът беше осигурил първата ми вноска, но се нуждаех от постоянен доход, за да финансирам дълга на Стария Сал, така че щях да изляза на партито тази вечер и да помоля Райдър Драконис за работа. И определено нямаше да се уплаша за това.
– Да, секси е – каза Леон с усмивка, пъхна ръка в разпуснатата си коса и размърда бицепса си.
– Ако тази вечер и натякваш твоите глупости за Лъва, ще те нокаутирам. В стила на Пегас.
Леон се ухили и преметна ръка през раменете ми.
– Не бих ти го направил, пич. А и не е нужно да го правя така или иначе, имаш ли представа колко Минди ще има тази вечер? Ще бъде шибана оргия.
– Замислял ли си се някога, че можеш да искаш момиче, което не пада в краката ти в момента, в който я погледнеш? – Попитах, искрено любопитен. Тази глупост бързо щеше да ми омръзне.
Леон се замисли за миг, като потърка наболата брада на челюстта си.
– Искаш да кажеш, че трябва да работя за някоя… за да прави неща за мен?
– Не, човече – изпуснах се в смях. – Имам предвид мацка, която не прави нищо за теб, освен ако ти не направиш нещо за нея.
– Това звучи като много работа – каза той замислено.
– Най-сладкият плод е този, който сам си откъснеш – казах аз и той повдигна вежда към мен.
– Написа тази поезия само за мен ли, бейби?
Измъкнах се от прегръдката му, блъснах рамото си в неговото и двамата се засмяхме.
– Замълчи.
– Само отбелязвам. – Той се усмихна.
Насочихме се към Желязната гора, където мракът беше по-гъст, а въздухът – по-спокоен. Звукът на партито се носеше отдалеч и аз вдигнах ръка, за да създам кълбо от синя светлина, което хвърли блясък върху калния път под краката ни. Бяхме закъснели, като се има предвид, че Леон се беше преоблякъл четири пъти, преди да тръгнем, и се кълна, че беше дремнал и под душа. Човекът беше вбесяващ всеки път, когато исках да стигна бързо до някъде.
Звучеше, сякаш партито е в разгара си, шумът на ударен бас пронизваше земята. Стигнахме до едно Т-образно кръстовище, където пътеката се разделяше на ляво и дясно, и вратът ми настръхна, когато сенките се притиснаха около нас. За секунда можех да се закълна, че видях бели маски, които надничаха от дърветата отвъд пътеката, и сърдечният ми ритъм се ускори. Щом посегнах към Леон, за да ги посоча, те изчезнаха и аз си поех дъх, като мислено извъртях очи към себе си. Това място беше страховито като дявол, така че го отдавах на буйното си въображение.
– Вдясно е до Призрака на Оскура, а вляво – до Лунната яма – каза Леон и аз трябваше да се чудя откъде знае това. Беше в това училище само от месец, но изглежда беше приятел с всички и знаеше всичко.
Единственият човек, когото не бях виждал да се влюбва в чара на Леон, беше Райдър. Но пък никога не съм виждал Райдър да е особено приятелски настроен към някого. Изглеждаше така, сякаш хората, които се въртяха около него, работеха за него. Не можех да си представя, че ще се отпусне. Но може би тази вечер щях да видя друга негова страна. Спокойно разчитах, че след няколко питиета ще се отпусне, за да мога да се приближа по-лесно до него. Беше доста трудно да си го представя без постоянна намръщена физиономия, изписана на лицето му обаче.
Насочихме се наляво и последвахме криволичещата пътека през дърветата, а в далечината трептеше наситено оранжевото сияние на огъня. Сърдечният ми ритъм се ускори, когато наближихме партито и стигнахме до широка поляна.
В центъра на пространството пламтеше огромен огън в една яма. Около него се въртяха пънове на дървета, а в краищата на поляната също имаше няколко групи с маси между тях. Изглеждаше, че за създаването на това място е използвана някаква мощна земна магия, и се зачудих дали Райдър вече е способен на това, или има старши ученици, които изпълняват заповедите му. Може би и двете.
Потърсих го в тълпата, събрала се около огъня, и очите ми се спряха на една тъмна сянка в края на поляната. Райдър седеше на огромен трон, издълбан от огромен дънер, а във всяко ъгълче на трона беше гравиран символът на Лунното братство – назъбеният полумесец.
Вторият му заместник, Брайс Корвус, седеше вдясно от него на по-малък стол, а около тях седяха група от най-верните му членове на бандата. Група момичета, облечени в оскъдни рокли, тесни къси панталонки, а някои само по бикини, се носеха на ръба на кликата на Райдър и му хвърляха обнадеждаващи погледи. Райдър не им обръщаше никакво внимание, лицето му беше маска, която не можеше да се разчете, докато Брайс говореше на ухото му. Щеше да е почти смешно, ако Райдър не беше шибано ужасяващ. Бях чувал какво се е случило с хората, които са му посягали, и бях виждал кръвта по пода на залите „Алтаир“, за да го докажа.
Погледнах през рамо за Леон, като разбрах, че е изостанал, и се усмихнах, докато разглеждах момичетата, които се скупчваха около него. Те му подадоха бира и му посочиха място до огъня, което явно беше запазено само за него.
Леон си проправи път през тях, като насочи една от обкръжението си да ми подаде и на мен бира. Той ме поведе към мястото, което го чакаше, и момичето скочи от следващото по ред, като веднага ми го предложи.
– Не е нужно да ставаш – казах изненадано, но тя поклати глава, а очите ѝ бяха насочени към Леон, докато се отдалечаваше, за да се присъедини към групата момичета отвъд него.
Леон се прозя широко, завъртя капачката на бирата си и отпи глътка. Наслаждавах се на топлината на огъня, изпих малко от собствената си бира, докато търсих Синди Лу из партито. Забелязах я да разговаря с няколко приятели и отпих още една глътка от питието си, а топлината на алкохола се разпространи в гърдите ми, докато черпех от смелостта, която ми даваше. Тя приличаше на селско момиче в карирана червено-бяла рокля със скромно деколте. Беше по-сладка от захар и аз исках да я опитам.
Погледнах към Леон, за да му кажа, че ще се върна след малко, но открих русо момиче, свито в скута му, което го целуваше и галеше гърдите му.
Изхвръкнах от смях, когато друго момиче масажираше раменете му, стана и подигравателно го поздрави, докато аз се бавех.
Запътих се към Синди, а сърцето ми тиктакаше по-бързо, докато се опитвах да измисля прилично изказване.
Хей, помниш ли ме? – Но какво, ако тя не помнеше?
О, хей, Синди, не те видях там (наистина едва доловимо се блъсна в нея) – неубедително.
Как се чувстваш, момиче? – По дяволите, бях прецакан.
Поех си дъх, притиснах раменете си назад и тръгнах към нея с нагласата да я заговоря.
– Здравей, Синди. – Потупах я по рамото и тя се обърна, гарвановата ѝ коса падаше на едното рамо, а меките ѝ лешникови очи ме попиваха. Устните ѝ се изпънаха в широка усмивка и възелът в гърдите ми се отпусна.
– О, здравей, Гарет, не знаех, че ще дойдеш тази вечер – каза тя, размърда мигли и аз трябваше да се надявам, че това е добър знак.
– Да, мислех да се отбия. – Да се отбиеш? Задник.
– Какво каза? – Обади се тя над надигащите се басове на танцувалната музика, която звучеше. Резултат. Изглеждаше, че звездите са на моя страна тази вечер.
– Нищо. Искаш ли да повървим малко? – Попитах, а тя грейна и сложи ръка на ръката ми.
– Сигурно бих.
– Синди Лу, прибирай си задника тук! – Обади се едно момиче с прекалено много розови сенки за очи от края на гората. Приятелите на Синди се насочиха натам, танцуваха и се смееха, а Синди се поколеба и прехапа устни, докато гледаше към мен.
– Явно някои ученици имат Килблейз – каза тя, като се премести по-близо до мен, а ръката ѝ се стегна около ръката ми.
– Какви ученици? – Намръщих се, но преди тя да отговори, Харви се измъкна от гората до нас висок като шибан змей. Кръвясалите му очи, погледът с качулка и самонадеяната му стойка ми подсказаха, че е пламнал.
Отблъснах го назад с намръщена физиономия.
– Добре ли си, човече? – Попитах.
– Толкова съм наред, че чак ме е яд. Толкова, толкова добре съм. – Той ми се усмихна, поклащайки се наляво-надясно, така че медночервената му коса танцуваше около лицето му. – Искаш ли да пламнеш?
– Ебати не. Не си ли виждал статиите в „Алестрийски вестник“? Тази гадост убива хора всяка седмица в града.
– Ами ние не сме в града, ние сме на училище – измърмори той и се засмя маниакално, след което се вкопчи в Синди. – Искаш да дойдеш, нали, бейби? Имам епруветка с твоето име.
Изблик на раздразнение ме заля и аз хванах яката му, като го издърпах от нея.
Тя сгъна ръцете си, като го гледаше.
– Не си слагай мръсните лапи върху мен, миличък, иначе ще ти запаля панталоните.
Засмях се силно и Харви се присъедини, преди да махне с ръка и да хукне след приятелите на Синди към дърветата.
Синди ме стрелна със странична усмивка.
– И така… искаш ли да се разходим?
Кимнах весело и се насочихме към огъня, грабнахме няколко дървени трупи и седнахме един до друг. Леон беше в пълна целувка с три момичета и аз се възползвах от възможността да открадна още няколко бири от купчината предложения в краката му – която включваше няколко бутилки алкохол, две каси бира и три пици.
Поклатих глава, когато паднах обратно до Синди, а тя се захили.
– Твоят приятел определено знае как да привлича внимание.
– Той е Немейски лъв – казах като обяснение и тя кимна в знак на разбиране, докато ѝ подавах бира. – Какъв е твоят орден?
– Аз съм кентавър. – Тя отвинти капачката и ние се чукнахме с бутилките, преди да се впуснем в разговор, който вървеше толкова лесно, че почти забравих, че говоря с момиче, което ме кефи. Синди беше не само красива, но и имаше мозък в главата си и беше забавна като дявол.
Времето сякаш се размиваше, а вечерта минаваше неусетно. Толкова много се наслаждавах на компанията ѝ, че бях забравил за бирата, която бях оставил на земята. Синди беше сложила ръка на коляното ми и тя продължаваше да се изкачва с няколко сантиметра всеки път, когато се засмееше – и по дяволите, този смях ми харесваше.
Устните ѝ ме караха да огладнявам и начинът, по който очите ѝ продължаваха да се стрелкат към устата ми, ме караше да мисля, че тя иска целувката, която аз желаех. В гърдите ми се надигаше напрежение и бях толкова готов да му се поддам. Но имах ли смелост?
– Толкова ми беше забавно да говоря с теб – каза Синди, а по бузите ѝ се появи руменина, тъй като светлината на огъня танцуваше върху нея. Тя се приближи малко и по тялото ми прехвърчаха искри.
Кимнах в знак на съгласие, наведох се и отметнах един разпуснат кичур коса зад ухото ѝ. Тя вдиша дълбоко, а аз реших, че няма да се занимавам с това, и се приближих, за да я целуна. Сърцето ми се удари в гърдите, когато прокарах ръка до челюстта ѝ и погалих меката ѝ кожа.
Тя наклони брадичката си нагоре и аз поисках устата ѝ, а очите ми се затвориха. Тя имаше вкус на бира и мед, вкусът се изтърколи на езика ми, когато тя разтвори устни. Пръстите ѝ се свиха около тила ми, плъзнаха се под ръба на ризата ми и докоснаха лопатките ми. Дълбок стон ме напусна, когато това божествено усещане се разпространи навсякъде. Крилатите ордени винаги бяха чувствителни точно на това място и Синди Лу явно го знаеше.
Придърпах я в скута си и тя се движеше с готовност, а ръката ѝ се плъзна по-дълбоко по гърба ми и очерта линии с ноктите си, карайки опияняващ стон да напусне устните ми.
Знаех, че трябва да сложа край на това, ако не исках цялото Братство да стане свидетел на бушуващата ми ерекция, и бях малко благодарен, когато Леон започна да ръкопляска. Няколко други се присъединиха, когато се отдръпнах и Синди прибра глава във врата ми, смеейки се, докато се криеше зад завесата на косата си.
Леон ми намигна, като обгърна с ръце момичетата от двете си страни.
– Ще те хвана по-късно, човече. Надявам се обаче да не е в общежитието ни поне час, нали?
Поклатих глава към него.
– Точно така.
Той тръгна нанякъде с пет чудати момичета, а Синди изпълзя от скута ми, изправяйки се с широка усмивка на лицето си.
– По-добре да отида да проверя дали приятелите ми не се самоубиват с „Килблейз“.
– Пфф, дори не се шегувай за това. Това нещо е смъртоносно. Мога да дойда с теб, ако искаш? – Предложих.
Тя се наведе, като постави целувка на носа ми.
– Ще се справя сама, скъпи. Но може би ще се видим след малко?
– След малко – съгласих се аз и я гледах как се обръща и се отправя към дърветата, а дупето ѝ привличаше цялото ми внимание.
Засмуках долната си устна и откъснах очи от нея, спомняйки си защо всъщност бях дошъл тук тази вечер. Райдър Драконис.
Бандата му танцуваше около него или играеше игри на пиене на една маса, която растеше от земята, създадена от корените на дърветата. Райдър не помръдваше, съсредоточен върху нещо в ръката си, което подозрително приличаше на бръснарско ножче. Погледът му се премести върху едно момиче с разрошена руса коса в тясна черна рокля и аз реших, че е време да направя своя ход. Ако Райдър тръгнеше с нея, никога нямаше да имам възможност да говоря с него. И въпреки че изглеждаше трезвен, може би щях да имам късмет и да разбера, че всъщност е достатъчно пиян, за да обмисли предложението ми.
Изправих се, опитвайки се да пренебрегна бушуващия рояк нерви, който получих, когато се запътих към един от най-страшните маймуни в училището, сякаш бях на самоубийствена мисия.
Когато стигнах до покрайнините на групата му, открих, че пътят ми е преграден от един месест кокал, който създаде стена пред мен с масивните си гърди.
Направих крачка встрани, за да го заобиколя, но той веднага се премести на пътя ми.
– Искам да говоря с Райдър – казах аз.
– Ако искаш да се присъединиш към бандата, тогава можеш да говориш с мен – изръмжа той.
– Не искам да се присъединя – казах просто. – Искам да говоря с Райдър.
– Кралят не разговаря с всеки.
– Ами аз имам предложение за него. – Опитах се да погледна покрай него, но той се наведе на пътя ми.
– Можеш да говориш с мен или с никого. – Човекът сви ръце в юмруци, а аз стиснах челюстта си.
По дяволите, нямаше да бъда спрян на първото препятствие от някакъв задник, който изглеждаше така, сякаш е взимал фероиди от десетгодишен.
Огромна ръка се стовари върху рамото на човека и Райдър, шибаният Драконис, се появи, като откъсна месоядеца от мен. Очите му говореха за убийство, но аз стоях на мястото си, като си напомнях за кого правя това.
За Ела. За мама. За мен.
Тъмнозеленият поглед на Райдър ме проследи като рентген. Когато стигна до очите ми, в мен се заби видение, което накара сърцето ми да се разтупти силно. Райдър ме беше повалил на земята, а челото му се беше притиснало в моето толкова силно, че истинска болка проби черепа ми. Той ме освободи от хипнозата на „Василиск“ и аз поклатих глава, опитвайки се да се отърся от трайните последици от нея, тъй като в мен се настани страх.
Десният юмрук на Райдър се сви, така че думата болка беше насочена към мен.
– Имаш една минута. Ако не ми хареса това, което кажеш, това видение се сбъдва, Пони Бой.
Изкопах дълбоко смелостта си, кимнах сковано.
– Откъде знаеш какъв орден съм?
– Занимавам се с това да знам кой посещава моите партита – каза той с дрезгав тон, след което ми направи жест да мина покрай него в личния му кръг.
Сърцето ми биеше по-силно, докато се придвижвах напред, а ръката на Райдър лежеше на рамото ми, като заплахата в здравата му хватка беше ясна. Той ме избута на един стол, преди да падне в проклетия си трон и да обърне студените си очи към мен.
– Твоята минута започна преди десет секунди, така че на твое място бих започнал да говоря.
Прочистих гърлото си, осъзнавайки как близките членове на бандата му се приближиха като сенки, готови да ме изкормят, ако разстроя техния крал. Брайс си играеше с острието в ръката си, като хвърляше лед по него, така че то блестеше като диамант. Устата ми беше пустинно суха, когато откъснах поглед от него върху още по-ужасяващия му шеф.
– Трябват ми малко пари – казах честно. – Затова си помислих, че мога да свърша няколко работи за теб. Знаеш ли, нещо под радара. Имам някои връзки в града. Бих могъл да ви бъда полезен на правилната цена.
Не си изпускай нервите, Гарет. Задръж погледа му.
– Не – каза той веднага и седна на мястото си.
– Това е всичко? Не? – Казах невярващо, като в мен се излъчи изблик на разочарование. Имам нужда от това, по дяволите.
– Имам си хора за всичко, защо ще ми трябваш ти? – Попита той пренебрежително.
– Защото не съм от твоята банда. Никой няма да заподозре, че ти помагам.
– Отговорът все още е „не“.
Някой до нас се спъна по средата на танцовото движение и се блъсна в страната на трона на Райдър. Човекът разплиска шот текила по цялото рамо на Райдър и цялото ми тяло се напрегна. Той беше на крака за секунди, хвана първокурсника за гърлото и го блъсна в земята.
Райдър коленичи над него, задушавайки го с двете си ръце, докато хлапето поемаше всичко без никакво усилие да се съпротивлява. Брайс се приближи и се усмихна жестоко, докато гледаше как момчето се бори под василисковия преобръщач.
Райдър изръмжа в лицето на момчето, а слюнката се разлетя, докато той отприщваше гнева си. Страхът се преплете с кръвта ми, но той го пусна, преди момчето да се задави и аз да си поема треперещ дъх.
Райдър се изправи, ръмжейки наоколо към всички, които бяха наблизо, за да ги накара да се отдръпнат.
– Махай се от погледа ми – изплю се той на момчето на земята и то се затъркаля на колене, хленчейки, докато се отдалечаваше.
Райдър се отпусна обратно на мястото си, прекърши врата си и въздъхна доволно. Той сви пръсти, дишането му бе тежко, докато отново поглеждаше към мен.
– Защо си още тук? Казах „не“, копеле.
Той ме изгледа и аз побързах да се изправя на крака, сигурен, че ще ме нападне, ако остана там още секунда. Излязох от кръга, а сърцето ми биеше отчаяна мелодия, докато вървях обратно към огъня, ядосан на себе си, че не съм успял. Но все още ми оставаше друг вариант.
Ако Райдър не ми предложи работа, може би кланът Оскура щеше да го направи. И така, утре имах среща с един буреносен дракон.

Назад към част 20                                                      Напред към част 22

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!