Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Тъмна фея – книга 1 – част 33

ГАРЕТ

Шестнайсет месеца преди метеоритния дъжд Солариди…

Гейбриъл Нокс:

Ще разбера кой си. Ако си мислиш, че мога да бъда заплашен, много се лъжеш.
Ще изтръгна проклетия ти гръбнак през задната част на врата ти, когато те хвана. Но не и преди да те пребия в рамките на един сантиметър от безполезния ти живот. Пиши ми отново и няма да има милост, когато дойде моментът.

Ами ето че шибаните ми топки се изнизаха от проклетата врата. По звездите, кой психопатичен задник казва, че ще изтръгне гръбнака на някого?
Поех си равномерно дъх, прибрах телефона с код обратно в чантата си, докато излизах от кафенето и се насочвах към общежитията. Бях си взел късна вечеря, така че нощта вече беше настъпила, докато прекосявах кампуса и определено не поглеждах многократно към небето, живо представяйки си как Гейбриъл се спуска върху мен и изпълнява обещанието, което беше дал в онова съобщение.
Макар че това ме ужаси до дъното на душата ми и накара сърцето ми да се почувства така, сякаш е на път да изгори, трябваше да потърся положителните страни. Ако Гейбриъл ме заплашваше, това означаваше, че се страхува. А ако се страхуваше, може би това беше просто опит да ме накара да се отдръпна. Може би всичко, което трябваше да направя, беше да отида, да издиря топките си и да му хвърля още едно съобщение, за да го накарам да се пропука.
Отново извадих телефона, но страхът не ми позволяваше да го използвам. Но после си представих Ела на онази сцена, която сваляше дрехите си, и набрах отговор, преди да успея да се уплаша.

Фейкър:

Цената на мълчанието ми е цялото съдържание на банковата ти сметка. Знаеш коя имам предвид.
Заплаши ме още веднъж и тези фалшиви документи за самоличност ще ударят здраво!

Фейкър.

Прибрах телефона, без да харесвам това, в което се превръщах при тези обстоятелства. Но щях да продам всяка частица морал, която имах, ако това спаси семейството ми. Просто се надявах да не се стигне дотам.
Хайде, Гейбриъл, стигни докрай.
Отидох в общежитието на „Вега“, като побързах да се кача на последния етаж и планирах да гледам “ Фаефликс“ до края на нощта. Спрях, когато открих, че Данте чака пред вратата, сключил ръце и отпуснал единия си крак на стената. Той се усмихна, когато ме забеляза, и изглеждаше истински приветлив, докато вървеше към мен. Беше облечен с панталон и хубава риза, а златният му медальон висеше на врата му. Беше петък вечер и както повечето студенти в кампуса, той вероятно трябваше да бъде някъде.
– Хей, Гарет, имам работа за теб.
Стомахът ми се сви, но кимнах и се усмихнах.
– Каква е тя?
– Не е тук. – Той се отправи към стаята си, оставяйки вратата отворена за мен и аз влязох след него. Той се извърна, като огледа гърдите ми.
– Не си ми на размера, но някои от ризите на Гейбриъл може да ти паснат.
– Гейбриъл Нокс? – Поппитах, като поклатих глава. – Не, човече. Имам риза, която мога да облека, ще отида да се преоблека. – Нямаше да дам на този човек никаква причина да ми се сърди.
– Ами ако си сигурен, че имаш нещо достатъчно хубаво, кабайо.
– Кабайо? – Намръщих се.
– Кон. – Той се усмихна, след което провери часовника си. – Побързай. Тръгваме след три минути. Ако не си готов, ще ти наритам задника.
Изстрелях се от стаята, втурнах се в стаята си и свалих дрехите си, докато вървях.
– Поръчах стриптийз и забравих ли? – Изхлипа Леон, докато хвърлях тениската си на леглото. – Забави, пич, нямам време да му се наслаждавам. – Той се беше облегнал на койката си, а ръката му беше преметната отстрани, докато Ейми му правеше масаж.
– Излизам – казах аз, насочих се към гардероба и извадих най-добрата риза, която притежавах. Беше бяла и чиста, така че това беше нещо. Оставих училищните си панталони и обувки с нея, като прецених, че това е най-доброто, което мога да направя.
– И аз. Веднага щом Минди свърши тук. Къде отиваш?
Погледнах го с недоверие. Беше наполовина облечен и по сънливия поглед на очите му усетих, че му се доспива. Ако трябваше да излиза, щеше да закъснее адски много.
– Отивам в града.
– Може би ще те видя по-късно?
Оставих чантата си на леглото, като незабележимо изключих телефона и го прибрах в калъфката на възглавницата си, преди да направя заклинание за прикриване върху нея. Пъхнах атласа си в джоба, след което се отправих към вратата.
– Да, може би. – Излязох, тичайки по коридора. Данте вече се насочваше към стълбите и аз се засилих към него, когато той ме погледна.
– Не върви с мен, задник, ще ти напиша къде да отидеш. – Той тръгна надолу по стълбището, а аз забавих темпото си, главата ми се въртеше, докато се влачех след него, очаквайки съобщението му.
Когато стигнах до дъното и той все още не ми беше изпратил съобщение, се задържах в атриума, облегнах се на стената и се престорих, че проверявам канала си във FaeBook. Очите ми замъгляваха всичко, тъй като блъскащото ми се сърце и страшните ми мисли отнемаха цялото ми внимание.
Какво ще ме накара да направя?
Ами ако е незаконно?
Ами ако е опасно?
Въздъхнах, знаейки, че няма значение дали е някое от тези неща. Щях да го направя. Защото да не го направя и да изгубя парите, които Данте щеше да ми плати, не беше вариант.
Вратата се отвори и аз осъзнах грешката си, че стоях тук, когато Райдър влезе през нея. Придвижих се напред в опит да скрия факта, че се шляех в лунната част на общежитието на „Вега“, но леденият му поглед се спря върху мен. Той ме хвана за ръката и ме издърпа, за да спра.
Гърлото ми се стегна и формата на Ордена се надигна под кожата ми.
– Имам работа за теб – изръмжа той и сърцето ми се удари в гръдния кош.
– Какво? Ти каза…
– Знам какво съм казал, глупако. Способен съм да си създавам функциониращи спомени. Промених си мнението.
– Точно така – казах аз. – Ама въпросът е…
Видението ме връхлетя и се озовах с пачка пари в ръка. Можех да почувствам хрупкавите банкноти, да усетя мириса на парите почти толкова силно, че да е истински.
Райдър ме освободи от видението, съскайки между зъбите си като змия.
– Ти поиска работа. Давам ти я. Влизаш ли или не?
Челюстта му беше стегната, позата му – твърда, сякаш ако му откажа, можеше просто да ми разбие черепа.
Преглътнах буцата, която се надигна в гърлото ми. Не можех да работя и за двете банди, това беше самоубийство. Ако разберат, че помагам на смъртните им врагове, ще бъда мъртъв.
Но от друга страна… ако се справех, щях да мога да изплатя дълга на Стария Сал по-бързо. Гейбриъл все още не се беше хванал на стръвта, която му подхвърлях, и ако не искаше да се предаде, имах нужда от солиден резервен план.
Освен това кой знаеше точно колко работа щеше да ми предложи някой от тях?
– Глупав ли си, Пони Бой? – Изръмжа Райдър. – Нямам нужда от помощ от мъртва тежест. – Той тръгна да си ходи, но аз хванах сакото му. Той се извърна, хвърляйки ми видение как лежа на пода в краката му, напоен с кръв, и си поемам въздух през пробития бял дроб. Той ме изхвърли обратно от него и аз се спънах, дишайки учестено.
Бележка към себе си: не докосвай проклетия му блейзър.
– Ще го направя – казах твърдо, като задържах погледа му.
– Ще ти съобщя. – Той мина през двойните врати от другата страна на коридора и напрежението изтече от раменете ми.
Положителни неща? Сега имах двама работодатели. Негативи? Единият беше психопат, който имаше склонност към кръвопреливане. А другият беше буреносен дракон, който можеше да ме сготви и същевременно да ме изяде жив.
Атласът ми най-сетне изпищя и аз го извадих, като намерих съобщение от самия Дракон.

Данте:

Излез през главната порта.
Насочи се на изток и не спирай да вървиш, докато не стигнеш до ъгъла на улица „Грифин“.

Излязох през вратата, насочвайки се към кампуса покрай залите „Алтаир“ и по широката пътека, която водеше към главната порта. Други ученици се отправяха навън, хващайки автобуса на входа, и аз сведох глава, промъквайки се покрай тях, докато завивах на изток.
Изминах половин миля, преди да стигна до улица „Грифин“. По пътя бяха паркирани коли, а високи дървета пресичаха тротоара от двете ми страни. Стана ми студено, докато чаках, проверявайки Атласа си за съобщения, но не се появиха такива. Зачудих се дали да не променя името на Данте в телефона си на кодово име. Ако започнех да работя и за двете банди, не си струваше да рискувам някой от тях да види името на врага си да изскача в Атласа ми. Трябваше да постъпя разумно.
В крайна сметка фаровете се включиха от другата страна на пътя и проблеснаха, за да привлекат вниманието ми. Затичах се към тъмносиния джип, отворих пътническата врата и скочих до Данте.
– Ти си бил тук през цялото време, човече, защо не ми се обади? – Попитах, като треперех от студа в костите си.
– Проверявах дали не те следят, кабайо.
– О, добре – казах аз. Да си в някоя от бандите вероятно означаваше постоянно да се оглеждаш през рамо. Особено ако си неин лидер. Не ми харесваше идеята да водя такъв живот. Звучеше прекалено стресиращо.
Данте тръгна по пътя и нервите ме пронизаха.
– И така, какво искаш да направя тази вечер?
– Просто трябва да направиш точно каквото ти кажа, добре?
– Което е? – Натиснах го.
Той ме плесна по бедрото и ми се усмихна по начин, който някак си звучеше заплашително.
– Ще ми помогнеш да се сдобия с малко обезпечение върху някого, това е всичко.
– Точно така. – Кимнах, загледан през прозореца, докато Данте завиваше към територията на Оскура и се придвижваше по-навътре в южната част на града.
Скоро спряхме на една алея между две тъмни заградени сгради и сърдечният ми ритъм започна да се увеличава.
Той дръпна ръчната спирачка и изскочи, а аз го последвах в сенките отвъд колата. Вратата беше осветена в наситено синьо сияние и до нея стоеше огромен мъж със скръстени ръце.
– Фабио! – Каза Данте весело и човекът се усмихна с усмивка, пълна със сребърни зъби.
Когато заговори, гласът му беше дълбок, ръмжащ тенор.
– Ей, шефе, какво те води в Черната дупка? – Фабио прегърна Данте, целувайки въздуха от двете страни на лицето му, преди да се обърне, за да ме подкани да се приближа.
– Работа. Това е Гарет, той ми помага с една работа тази вечер – каза Данте.
Изведнъж бях притиснат в прегръдка от огромния мъж и ароматът на пикантен афтършейв нападна сетивата ми. Той ме отблъсна назад, стиснал здраво раменете ми, докато целуваше въздуха от двете страни на лицето ми, усмихвайки се широко.
– Бенвенуто, Гарет. Не се напрягай много, а? – Той протегна нещо черно и блестящо и Данте грабна каквото и да беше, като се обърна към мен.
– Сложи това. Не го сваляй, освен ако не ти кажа. – Подаде ми го и веждите ми се извиха, когато разбрах, че това е маска. Тя покриваше горната половина на лицето ми и Данте също си сложи своята, като ми намигна, преди да се обърне.
Фабио ни отвори вратата и Данте влезе вътре. Тръгнах след него в тесен коридор, осветен от неонови светлини.
– Какво е това място?
– Просто един от клубовете, управлявани от клана Оскура – каза той леко.
Тръгнахме надолу по стълбището, а в ушите ми се разнасяше пулсираща музика, когато излязохме в подземен бар. Светлините бяха слаби, а в сърцето на помещението се простираше огромна правоъгълна сцена. Знаех, че сме в стриптийз бар, още преди да забележа танцьорки. Мястото миришеше по същия начин като „Олд Сал“. На пари, секс и мръсни тайни. Само че докато в бара на Стария Сал това се усещаше шепнешком, тук то направо крещеше.
Залата беше обградена от кожени кабини, покрити с червени кадифени завеси, някои от които бяха затворени. Едно момиче заемаше централно място на сцената, носейки само лъскави розови ремъци и конска юзда в тон с тях. Кожата ѝ блестеше от ордена на Пегас и в гърлото ми се образува буца, когато осъзнах, че това не е просто стриптийз клуб. Това беше проклет фетиш клуб.
Данте вървеше пред мен и се обърна назад, когато разбра, че не го следвам. Дръпна главата си, за да ме накара да се движа, и аз се затичах след него към бара. Той ни поръча две бири, а аз се загледах във вампирската сервитьорка, която ни обслужваше и която беше размазала кръв по лицето си и по голите си гърди. Не можех да не се запитам какво ли би казала Ела за това място. Сигурно щеше да приеме всичко това на драго сърце и да прекара нощта, аплодирайки актьорите на сцената.
По дяволите, липсва ми. Трябва да не забравя да ѝ се обадя скоро.
Данте ми подаде бирата и аз отпих дълга глътка от нея. Той побърза да извади златна чаша от вътрешността на сакото си, преди да излее цялото съдържание в нея.
– Какво е това? – Подсмръкнах, а той се усмихна.
– Чаша против отрови. Спира шибаняците, които се опитват да ме убият.
– Наистина ли ти трябва? – Въздъхнах, знаейки, че това е вярно в момента, в който думите излязоха от устата ми.
– Аз съм номер едно в списъка на Братството за убийства, кабайо. Ако не разполагах с това, щях да съм мъртъв петдесет пъти досега.
По звездите…
Погледът ми бе привлечен от маскирано момиче на токчета, което водеше в кабината якичък върколак и затваряше завесата.
Това място е прецакано.
Данте се облегна на бара, загледан в стаята, и имах чувството, че търси някого. Отново се разсеях, когато момичето на сцената се преобрази в ярко розов Пегас, а юздите и ремъците ѝ все още бяха на мястото си.
Тълпата ликуваше, а едно момче по-специално побесня, като хвърляше на сцената пачки с аура по копитата ѝ. Тя тръскаше нагоре-надолу и аз осъзнах, че бирата ми е спряла на половината път до устните ми, докато я гледах. Това беше прекалено странно.
Всички клиенти носеха същите маски като нашите, за да скрият самоличността си, така че не знаех как Данте щеше да разпознае някого. Очевидно обаче го правеше, защото ме бутна с лакът и деликатно ми кимна към една кабина в далечната част на помещението.
– Виждаш ли този човек?
Кимнах.
– Той идва тук всяка седмица. В един и същи ден, в един и същи час, в една и съща кабина. И искаш ли да знаеш какво е най-хубавото в това?
– Какво?
– Това е Принципал Грейшайн.
– Няма как – издишах, а усмивката се дръпна от устата ми. Той носеше риза и панталон и се беше облегнал назад на стола си, пиейки коктейл. Не изглеждаше твърде заинтересуван от Пегаса на сцената и аз смръщих нос, без да искам да разбера какъв е фетишът му.
Данте удари ръката си в рамото ми и се обърна към мен с маниакална усмивка.
– Трябва скоро да отидеш там и да му предложиш нещо от мен.
– Защо ти трябвам за това? – Свих очи.
– Защото съм твърде разпознаваем дори с тази маска. Особено ако носех плътна ликра.
– Чакай – какво? – Замълчах.
Усмивката му се разшири и той се отдръпна от бара.
– Хайде, кабайо. Сега няма да се откажеш от мен, нали? – Той повдигна вежди и аз въздъхнах, поклащайки глава.
Той продължи да се усмихва, докато ме водеше през бара към блестяща завеса в задната част на помещението. Последвах го през нея и когато минахме покрай редица врати, откъм тях се чуха силни стонове. Данте ме въведе в частна съблекалня и аз бутнах вратата, която се затвори зад мен.
По протежение на едната стена се простираше дълго огледало, подчертано от розови феерични светлини, а отсреща висеше стелаж с костюми. Данте се приближи до него и извади яркозелен костюм от ликра и перука, пълна със змии.
– Ще бъдеш най-красивата Медуза в клуба. – Данте започна да се смее, докато ми ги подаваше, а аз се намръщих, докато ги вземах. Но, по дяволите, вече си бях постлал леглото. Беше време да легна в него.
Съблякох ризата и панталоните си, като ги сгънах на стола с атласа си. Данте изглеждаше леко впечатлен от готовността ми, веждите му се вдигнаха, когато ми подаде костюма. Задърпах го и той се пресегна да ми закопчае ципа на гърба с още едно захилване. Свалих маската си и сложих перуката на Медуза, така че пластмасовите змии паднаха около раменете ми. Данте се приближи до мен с някакъв яркозелен грим, който блестеше.
– Пич. – Намръщих се. – Това наистина ли е необходимо?
– Грейшайн може да те разпознае. Трябва да се направи.
Той започна да го рисува върху лицето ми с повече умение, отколкото очаквах, като завърши визията с няколко змийски контактни лещи. Погледнах се в огледалото и въздъхнах; костюмът показваше всяко шибано парче от боклука и дупката на задника ми.
О, човече, докъде стигам…
– Нима тук нямате истински Медузи? – Попитах, като се намръщих на костюма си.
Данте се раздвижи, за да потърси нещо отвъд стелажа с дрехи.
– Да, има, но някои хора просто харесват илюзията. Предполагам, че те се подготвят за истинската сделка – какъв е размерът на обувките ти?
– Единайсет – обадих се аз.
– Започваме. – Той се появи отново, държейки чифт инкрустирани със скъпоценни камъни високи токчета, очевидно направени за мъже.
Намръщих се и поклатих глава.
– Как, по дяволите, ще ходя с тях? – Той ще ме накара да ги нося, дори и да не мога, просто го знам.
Той сви рамене, като ги подхвърли пред мен. Напъхах краката си в тях, като гордостта ми се разлетя на вятъра. Когато вдигнах глава, открих, че Данте държи масивна синя каишка с пенис.
– Няма как да стане. – Поклатих глава. – Това не е необходимо.
– Разбира се, че е необходимо. – Той се приближи, а очите му танцуваха забавно.
– Данте, кълна се в звездите…
Той се хвърли към мен и аз изкрещях, когато ме завъртя с груба сила, обвивайки този чудовищно масивен член около кръста ми.
Вратата се отвори и двамата се огледахме. Един циклоп с фалшиви въртящи се очи на зърната си и истински в центъра на лицето си ни гледаше разтревожено. Очите ѝ попаднаха на мястото, където ръцете на Данте бяха заключени около ствола на огромния пластмасов член, който сега стърчеше между краката ми, и тя се отдръпна с кикот.
– О, съжалявам!
Разкрачът на Данте беше притиснат към дупето ми и аз изпъшках гневно, докато жената затвори вратата и побърза да се отдалечи.
– Чудесно, сега тя си мисли, че сме се чукали.
– Трябва да се успокоиш, кабайо. На кого му пука какво си мисли някакво момиче? – Засмя се Данте и ме пусна, докато се отдалечаваше, а каишката беше здраво пристегната. Мамка му.
– И какво сега? Няма да се чукам с нашия шибан Директор. – Макар че една ужасна част от мен знаеше, че ще го направя, ако се стигне дотам. Заради парите. Което си беше направо дъно. Или може би вече го бях достигнал с масивния пластмасов член, който висеше между краката ми. А може би беше, когато облякох костюма от ликра…
– Не, ти просто ще го поканиш в някоя от задните стаи.
Сладко облекчение ме изпълни.
Той бръкна в джоба си и извади нещо.
– След това ще влезеш в стаята с него и неговата половинка и ще подхвърлиш тази камера някъде, където ще се вижда добре как го чукат. – Той ми подаде малкото устройство и през мен премина ледена тръпка.
– Защо искаш секс запис на Директора? – Попитах объркано и ужасено.
– Защото е разумно да се сдобиеш с мръсотия за Принципала си, кабайо. Щом разбере, че имам това, ще го омотая около малкия си пръст. Повече няма да има задържания или членове на факултета, които да се ровят в гащите ми. Това ще го държи и на моя страна. Братството няма да може да го използва срещу мен, ако се страхува до смърт, че ще пусна видеото.
– Това е… доста умно – отбелязах аз и гърдите му се издуха. Явно да погалиш егото на Данте беше солиден начин да останеш в добрите му книги и аз си го записах. Ако правеше това с хора, които не са му врагове, не исках да разбера какво прави с хората, които са му врагове.
Въздъхнах, обмисляйки как ще се справя с това, чувствайки се прекалено горещ в този проклет костюм. – Трябва ли да върна камерата?
– Не. Тя ще предава директно към моя Атлас и съм и хвърлил чар, така че да изгори след два часа. – Той се усмихна гордо.
– Точно така. Напомни ми защо съм нужен за това и не си платил просто на някой от служителите си тук?
Данте се усмихна широко, но не отговори на въпроса ми, тъй като продължи:
– Следващото действие на сцената е това, което Грейшайн чака. Когато свърши, се приближи до него и му кажи, че може да получи танцьора за един час, като комплимент от клуба за това, че е добър клиент.
– Но дали персоналът няма да се усъмни в това?
– Не, аз вече съм платил за танцьора под фалшиво име. Когато го извикаш от сцената, кажи му, че „Шайнер“ е готов за него.
Кимнах, запомняйки всичко, което каза, като се опитвах да не се съсредоточавам върху това колко налудничаво беше това.
Той ме насочи към вратата и се наведе близо до ухото ми, преди да излезем, а дъхът му се разнесе по шията ми.
– А и ако прецакаш това, кабайо, ще ти отрежа блестящите топки на Пегас.
О, по-дяволите.
– Няма да го направя – казах прегракнало, а сърцето ми се разтуптя в гърдите.
– Добре – каза Данте весело, а заплахата изчезна от тона му. – Изчакай тук една минута, преди да се върнеш в бара. Когато поставиш камерата, ще те чакам отпред в колата си.
– Разбрах – казах аз, а устата ми беше прекалено суха, докато протягах ръка, за да прибера камерата под перуката си.
Той ме погледна, като изхърка от смях.
– Хей, ако някога ти трябва работа, имаш такава тук като Медуза. Или може би искаш да изкараш на сцената тази своя блестяща опашка?
– Не – изръмжах, а жестокостта в тона ми накара веждите му да се изкривят. Толкова упорито се борех да спра Елис да не стане жертва на този живот, че просто нямаше да се запиша за него, освен ако не бях изгубил и последната си частица достойнство. Което беше доста трудно да се каже, облечен по начина, по който бях.
Той вдигна рамене и излезе през вратата. Поех си дъх и се упражнявах да ходя на токчета, докато чаках да мине минута. Беше изненадващо лесно, което може би се дължеше на грациозната природа на моя орден.
Когато времето изтече, се измъкнах от вратата, върнах се в бара и се скрих в сенките, докато погледът ми попадна на сцената. Пегасът излизаше от сцената, а от палтото му падаше блясък, докато се отправяше зад сцената и попадаше в ръцете на мускулест мъж, който я галеше по гривата и я водеше към една от кабинките. Тя се преобрази отново във формата си на фея и той я поведе вътре за юздата, а другата му ръка стискаше дупето ѝ.
Преборих се с треперенето, когато той дръпна завесата, и погледнах назад към сцената. Светлините бяха преминали в тъмнозелено сияние, а от отворите в пода на сцената се изсипваше дим под бурни възгласи. Принципал Грейшайн седеше по-изправен, а аз се чудех с какво, по дяволите, се занимава този човек.
Мощен глас изпълни залата:
– Моля, посрешнете с добре дошъл на сцената, един мъж, който обича феи да коленичат в краката му, който хапе толкова силно, колкото и чука, и който ще ви накара да крещите за милост цяла нощ. Това е единственият и неповторим Командир на драконите и най-мръсният Върховен съветник от всички тях. Лайънъл Акрукс!
Хо-ля-ля-ля. На сцената излезе имитатор на Лайънъл Акрукс, който носеше масивен люспест пенис с каишка, който беше ярко шибано зелен. Кожата му беше изрисувана с люспи в същия цвят, които покриваха цялото му тяло, което беше изцяло мускулесто. Носеше високи токчета, които бяха два пъти по-високи от моите, и бодлива опашка, която се влачеше зад него. Тълпата го викаше, хвърляйки пари на сцената, когато той започна да танцува върху стълбовете, хвърляйки огромни дъждове от искри с огнения си елемент.
Сигурно това не беше онова, с което се занимаваше Грейшайн? Но когато погледнах в неговата посока и открих шибаната му ръка в панталоните, се оказа, че жестоко греша.
За негова чест Лайънъл Акрукс беше адски добър танцьор. Бедрата му се движеха в ритъма на музиката, а замахванията му на пениса бяха на най-високо ниво. Когато най-накрая свърши и малките му зелени гащи бяха натъпкани с аура, той започна да събира останалите атрибути от пода.
Направих своя ход, като събрах смелост и се насочих към директора си. Той дори нямаше учтивостта да извади ръката си от панталоните, когато пристигнах пред него. Очите му ме проследиха, след което се наведе настрани, за да се опита да види покрай мен.
– Прави ли още някакви танци тази вечер? – Попита той с надежда.
Наложих най-очарователната си усмивка и изиграх ролята, която бях изиграл в бара на Стария Сал.
– Всъщност, господине, клубът би искал да ви предложи един час с господин Акрукс на място, защото сте толкова лоялен клиент.- Наистина ли тези думи току-що излязоха от устата ми?
Грейшайн седна по-изправен, като най-сетне извади ръката си от панталоните.
– Наистина?
– Да, той е изцяло ваш. С удоволствие ще ви го доведа, ако искате да приемете предложението ни?
Той кимна ентусиазирано, прокара ръка по плешивото си петно и се пресегна нервно.
– О, да, това би било чудесно.
Винаги съм се чудил дали извън училище не се е отказал от фалшивата игра на „готин директор“. И очевидно го правеше. Чудех се защо изобщо си прави труда. Това не му печелеше точки пред никого.
Усмихнах се, обърнах се и се отправих към сцената, където Лайънъл все още събираше бакшиши.
– Хей, господин Шайнер е готов за вас.
Той вдигна поглед и разбрах, че е с рептилоидни контактни лещи. Лицето му се разцепи в усмивка, която разкри набор от фалшиви остри зъби.
– О, да? Е, ще се погрижа да му покажа как да си прекара добре. Знаеш ли, че той ми плати двойно повече от исканата цена?
– Уау, иска ми се да мога да си осигуря една нощ с него. – Престорих се на усмихнат.
– Ще кажа добра дума за теб, сугардик. Заведи го в стая три отзад.
– Разбирам. – Поздравих го, докато той се отправяше към сцената, и се върнах при Грейшайн, като му направих знак да стане от мястото си. Той свърза ръката си с моята и аз го повлякох към задните стаи.
– Развълнуван ли е да ме види? – Попита Грейшайн.
– Да, сър. Той е много радостен. – Казвам. Преведох го през вратата и се насочих към стая три, отворих я и влязох вътре.
Светлините бяха приглушени до червено сияние, а Лайънъл вече се беше разпрострял върху черните чаршафи и мажеше члена на каишката си. Умрях отвътре. Буквално някаква част от мен изсъхна и умря.
– Здравей, Шайнер – мърмореше Лайънъл и аз пуснах Грейшайн.
– Здравей, Лайънъл – каза той срамежливо.
Заобиколих директора, огледах се наоколо в търсене на място, където да поставя тази проклета камера, и да се измъкна оттам. Престорих се, че си играя със змийската си перука, докато издърпвах устройството и го стисках между пръстите си, натискайки малкото копче отстрани, за да го настроя за запис.
– Присъединяваш ли се към нас, змийски очи?
попита Лайънъл, като ме погледна с надежда, а Грейшайн погледна към него, като изглеждаше заинтригуван и от тази идея.
– Не, просто ми падна контактната леща. Не ми обръщай внимание. – Те изобщо не се притесниха от мен, като веднага започнаха да се целуват по лицата, а аз използвах възможността да поставя камерата до една ваза на малката масичка. О, упс, това не е ваза, а още един огромен вибратор.
Тръгнах към вратата и стенанията ме последваха. Искаше ми се да бях излязъл по-бързо от стаята, когато Грейшайн изстена:
– Бях лоооош малък сфинкс, Лайънъл. Ще трябва да ме накажеш за нарушаването на законите на Съвета.
Затворих здраво вратата, борейки се с тръпката, докато се отдалечавах и се връщах към съблекалнята. Вътре изтрих грима от лицето си и бързо се преоблякох, като сложих и маската си.
Адреналинът напираше във вените ми, докато бързах да изляза обратно в бара и да се насоча към изхода. Тръгнах нагоре по стълбите, промуших се през вратата и помахах за довиждане на Фабио, а във вените ми бучеше облекчение.
Скочих в колата на Данте и смехът неочаквано се изтръгна от гърдите ми.
Данте се присъедини, двамата се расмяхме, докато ми показваше екрана на своя атлас.
– Ти го направи.
Вдигнах ръка, за да скрия образа на Принципала ми, който беше набоден в задника от преструващ се Дракон, и се намръщих.
– Накара ме да го направя като тест, нали? – Предположих.
– Да – каза Данте с широка усмивка.
– Наистина ли трябваше да е толкова екстремно?
– Да. – Той започна да се смее.
– Знаеш, че си задник, нали? – Усмихнах се.
– Да. – Данте хвърли „Атласа“ на задната седалка, като включи двигателя на скорост, докато смехът се изтръгваше от гърлото му. – Знаеш ли какво? Мисля, че току-що ми стана нов приятел, кабайо.

Назад към част 32                                                     Напред към част 34

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!