***
Поддадох се, едва забележимо измъквайки ръката си от нейната, докато тя ме водеше по коридора, съсредоточавайки се върху това, върху което работех, откакто разбрах, че ще имам разпит на циклоп. Спомените можеха да бъдат внимателно реконструирани с течение на времето, части от тях да бъдат пропуснати, като например заблудени мисли и чувства, които изобщо не би трябвало да присъстват в мен. Такива, които разказваха за увлечението ми по Дарси Вега. И от всички хора, които можеха да направят това, може би Франческа беше най-лошата, като се има предвид колко добре ме познаваше. Тя можеше да усети това желание в мен, дори когато работех, за да го предпазя, но аз бях доста добър в това, а и имах известно време да се подготвя.
– Отново го правиш – пропя тя, когато слязохме долу, и ме поведе към една стая в другия край на атриума, която FIB използваше за някои от разпитите си.
– Какво? – Измърморих, а тя се обърна да ме погледне, накланяйки глава на една страна.
– Да си мълчиш пред мен. Какво ти е на ум?
– Как тези нимфи са влезли в кампуса – казах аз, което беше достатъчно вярно. – Някой трябва да им е помогнал.
– Да – съгласи се тя шепнешком. – Ние също вярваме в това. – Тя се премести по-близо, когато влязохме в един от по-малките кабинети, където ни чакаха маса и столове. Тя затвори вратата и хвърли балон за заглушаване около нас, а аз се преместих, за да седна, като исках да поставя малко разстояние между нас. Но когато седнах, тя се премести да седне на масата пред мен и протегна ръка, за да прокара палец по слепоочието ми.
– Какво казват? Откриха ли някакви следи за това кой им е помогнал онази нощ? – Попитах, като се облегнах назад на стола си и прекъснах контакта между нас.
– Имаме няколко насоки на разследване, които да проследим, но досега не сме открили никакви твърди доказателства, на които да се опрем.
– Кои са заподозрените? – Натиснах я, но видях, че няма да ми каже още преди да поклати глава. Не исках да излагам работата и на риск, но нимфите бяха във възход и трябваше да се направи нещо. Не можех просто да седя и да позволя да се случи поредната атака. – Ако ми кажеш едно-две имена, винаги мога да държа ушите си обърнати в тяхна посока. Вампирски слух, помниш ли?
– Не мога, Ланс – въздъхна тя. – Но виж, има и нещо друго, което ме интересува. Вега.
Сърцето ми се разтуптя, но запазих неутрални черти, докато я чаках да продължи.
– Виждала съм много спомени за това, което са направили в битката. И ти си бил с една от тях – Тори, мисля?
– Дарси – изръмжах малко по-твърдо, отколкото възнамерявах. – Да, бях с Дарси Вега през част от битката.
– Значи трябва да си бил точно до нея, когато е хвърлила онзи огън – каза тя с интерес. – Представи си, ако можехме да използваме подобно оръжие срещу нимфите…
– Вега не са оръжия – казах аз. – И колкото по-малко са свързани с нимфите, толкова по-добре. Ако някога силата им бъде отнета…
– Да, но може би техният огън е нещо, което може да се владее отделно от тях. Ако можехме да го задържим в съд, да се въоръжим с него…
– Не – изсъсках аз и устните и се разтвориха от жестокостта, с която изрекох тази единствена дума. Не бях съвсем сигурен откъде се бе взел гневът ми заради това предложение, но сега той пулсираше в мен и не го изпусках.
– Какво означава „не“? – Каза тя, смеейки се, като се опитваше да повдигне настроението ми, но аз не го направих.
– Това е обратното на „да“. Те са първокурснички, да не говорим за принцеси. Не се нуждаем от тяхната сила, за да се справим с тази ситуация.
– С цялото ми уважение, Ланс, това не зависи от теб – възрази тя и аз станах от мястото си, като я погледнах.
– Това е. Защото аз съм едно от тайните ви оръжия срещу нимфите, заедно с Дариус Акрукс. Ние не се нуждаем от помощ от Вега. Ние се справяме с проблема прекрасно. И аз няма да видя необучени феи да бъдат използвани в тази война.
– Предполагам, че това е политическа тема? – Тя извъртя очи към мен. – Предразсъдъците ти срещу Вега означават, че не можеш да приемеш колко полезни могат да ни бъдат в тази битка. Не предлагам те да излязат на огневата линия, всъщност бих отказала подобно нещо, но ако успеем да се сдобием с този огън от тях…
– Не – отново казах аз. Двамата рядко спорехме и не исках това да прерасне в тотална битка, но нямаше да се оставя да ме убедят в това.
– Защо не? Ти си свързващия учител на Тори, нали? Можеш просто да видиш дали можеш да я впрегнеш…
– На Дарси – изплюх, а гръбнакът ми настръхна от топлина.
– Както и да е – каза тя с раздразнение. – Всичко, което трябва да направиш, е да и кажеш, че искаш да изучиш огъня и, за да разбереш нейния Орден, и да я помолиш да хвърли малко в различни съдове, за да видиш какво може да го задържи.
– И така, да я измамя? – Подиграх се.
– Защо се разстройваш толкова? – Тонът и се смекчи. – Мразиш Вега, а това не е точно по-сенчесто от това да ходиш на лов за нимфи с Наследника на огъня.
– Не ги мразя, просто съм противник на кралството – казах, не знаейки защо съм решил да изясня това.
– Същата работа – каза тя с усмивка, като се опитваше да изкара от мен някаква мекота, но по някаква причина не можех да и отстъпя.
– Не искам това да продължава, Франческа – казах, като я погледнах директно в очите. – Обещай ми, че няма да го направиш.
Тя сдъвка вътрешната страна на бузата си, сякаш искаше да настоява, но когато се приближих до нея и погледът и се насочи към устата ми и обратно към очите ми, тя кимна, подчинявайки ми се.
– Добре – каза задъхано и вдигна ръка, а пръстите и се вкопчиха в ризата ми, докато ме привличаше.
Можех да видя похотта в погледа ѝ и жаждата и за целувка, която не исках да и дам. Устата ми все още се чувстваше белязана, откакто бях целунал Дарси в онзи басейн, сякаш беше оставила изгаряща следа върху мен, която не можех да измия.
Франческа затвори очи и се наведе, докато дърпаше настойчиво ризата ми.
– Не бива да правим това тук – промълвих аз, изправяйки се, а тя отвори очи, гледайки ме объркано. Но аз не знаех какво е объркващо в нея. Винаги се връщахме към това да бъдем приятели извън спалнята, никога не е било нещо повече от това.
– Да, разбира се – каза тя, прочиствайки гърлото си, а аз се отдръпнах, опитвайки се да не се замислям прекалено много в действията си. Дали бях направил това от лоялност към момиче, което по никакъв начин не беше мое?
– Трябва да продължим с разпита – казах аз. – Уошър сигурно точно сега има ученик, който пробва една от неговите каишки.
Франческа се засмя, а аз се усмихнах, доволен, че напрежението между нас най-накрая е прекъснато, и отново заех мястото си, като и позволих да протегне ръка и да притисне пръсти към слепоочията ми.
– Просто се отпусни. – Двете и очи се плъзнаха плавно в едно голямо очно кълбо в центъра на лицето ѝ и усетих как даровете и се притискат към менталните ми щитове. Позволих и да премине през тях и мракът ме обгърна, когато тя пое контрол над съзнанието ми, ровейки се в мислите ми и подбирайки ги. Успях да остана в съзнание и през това нахлуване, като държах всички забранени мисли за Дарси Вега здраво заключени, докато тя наблюдаваше събитията от битката с нимфите, разиграващи се в съзнанието ми.
Когато най-накрая ме освободи, повдигането се разнесе из червата ми и Франческа ми подаде бутилка вода, докато аз размивах тъмнината около зрението си. Никога не бях свикнал напълно с отвратителното усещане от разпита на Циклопа, но поне вече не ме караше да повръщам. Кимнах в знак на благодарност, преди да изпия половината бутилка наведнъж, като наблюдавах изражението и, докато обмисляше видяното.
– Е? – Казах най-накрая, като поставих бутилката на масата, а тя взе своя атлас, за да си запише някои бележки.
– Това момиче от Вега ти е спасило живота – каза накрая тя, като ме погледна с дълбоко намръщено лице. – Защо не ми каза това преди?
Повдигнах рамене. Сякаш дори не си струваше да се споменава, въпреки че това беше ключов момент за мен, защото дължах на Дарси всичко за него.
Франческа ме изучаваше за секунда, после се засмя и поклати глава.
– При звездите, не можеш да го понесеш, нали? Че една Вега ти е спасила задника. – Тя ме ритна леко в подбедрицата, а аз се хванах за картата си за освобождаване от разпита, докато кимах.
– Да, това ме убива, по дяволите. Не казвай на никого – поисках с фалшива усмивка.
– По дяволите, да гледаш това момиче в очите всеки ден трябва да те изяжда жив – каза тя, избута се на крака и остави атласа си на бюрото.
– Наистина е така – казах аз и това поне беше честната истина на звездите.
Вратата се отвори, когато се изправих на крака, и влезе агент на FIB, който водеше за ръка една бледолика студентка на име Каси Холидей.
– Успокой се, не си в беда – казваше и той.
– Искам само да знаеш, че ако видиш някакви спомени от мен, хм, да правя нещо с възглавница, която е омагьосана, за да прилича на, хм, Кейлъб Алтаир, тогава, хм…
– Успех с това – казах с усмивка, след което помахах с два пръста на Франческа за довиждане, преди да се изстрелям с вампирската си скорост, приемайки пристигането им като билет за свободата ми.
Атласът ми започна да звъни в джоба и аз го извадих, спрях на стълбите и пуснах балонче за заглушаване, докато отговарях на обаждането от Гейбриъл.
– Здравей, Ланс! – Светлият глас на Леон се носеше по линията вместо този на Нокси.
– Върни ми моя Атлас – прозвуча гласът на Гейбриъл на заден план.
– Ще го направя веднага щом му задам въпроса си – ах, спри да хвърляш лози по мен, това гъделичка – засмя се Леон.
– Какъв е той, Леон? Имам да преподавам в клас. – Продължих да вървя по посока на класната стая.
– Както знаеш, имам онлайн магазин за всякакви неща, като плюшени лъвчета, които приличат на мен, и малки значки с името ми, и…
– Не знаех това, но продължавай – казах сухо.
– Разбира се, че знаеш. Изпратих ти онази подаръчна кошница, пълна с прототипи, помниш ли? Беше придружена от бележка, в която пишеше, че с удоволствие бих имал линия стоки, посветена на теб, но просто не мога да го направя поради факта, че си прецакан играч на Питбол, от когото никой вече не се интересува, и всичко останало.
– Сега ми се връща – изръмжах аз, като смътно си спомних за гамата играчки на Лъв, които бях изхвърлил на боклука, докато се бях налял с бърбън.
– Куклите бяха просто мърморещи малки лъвчета, които казваха нещо като „Искам да съм Леон Найт“, когато дръпнеш шнура на гърба им – засмя се той. – Кой би искал това? Както и да е, аз започвам нова линия, а Гейб смята, че това е лоша идея, защото е видял, че ще влезе в новините и ще пусне този слух по спиралата като луд – дори повече, отколкото вече е.
– Какъв слух? За какво говориш? – Намръщих се.
– За Кейлъб Алтаир, разбира се. Искам да стартирам линия стоки, наречена „Възбуден за рога“ – не е ли страхотно? Вече имам миниатюрни статуетки на Кейлъб, който чука малък надуваем пегас, а когато натиснеш бутон отстрани, бедрата му започват да се разтварят.
– Това е шибано странно, човече – промълвих аз.
– Не, не е. Вече имам две хиляди предварителни поръчки за него от списъка ми с имейли – каза той весело. – Значи смяташ, че е добра идея? Помислих си, че тъй като си негов професор, ти си на първия ред на пазара ми за това, така че ще знаеш дали ще е хит. А ако кажеш „да“ и позволиш на мърчандайза ми да се плъзга по коридорите ти, без да го забраняваш, ще ти изпратя безплатно тениска „Възбуден за рога“!
– Ами…- Тъкмо се канех да откажа, когато се сетих как Вега бяха подгонили Кейлъб, и лека усмивка повдигна устните ми. Добре де, тази глупост беше забавна и все още се смеех всеки път, когато видех видеото да обикаля във FaeBook, но щях ли активно да дам на един луд Лъвски преобръщач одобрението си за цял магазин за стоки, базиран на този унизителен слух?
Да, изглежда, че да.
– Изпрати ми го в голям размер – казах аз и Леон изохка, докато Гейбриъл започна да се смее на заден план.
– Ще го направя – съгласи се Леон, като също се разсмя, преди да затвори слушалката, а аз се изстрелях към класната си стая, като скрих усмивката си, преди да посегна към дръжката на вратата.
Назад към част 9 Напред към част 11