РОРИ
Бях се върнал в блока, където чаках Роза, след като през цялото време я търсих в двора на ордена. Водещата ми сянка, Клод, ми беше съобщил в момента, в който я бяха забелязали, но, дявол да го вземе. Защо не беше дошла при мен? Дали ми беше ядосана? Обвиняваше ли ме, че са я хванали? Опитвах се да сляза при нея онази нощ, но бях отишъл и прецаках това, като се раних и – по дяволите, трябва да поправя това.
– Тя идва! – Клод се появи на върха на стълбите, втурна се към мен и ме плесна по ръката.
Той почеса татуировката на лъва на врата си и ми се усмихна, изглеждаше също толкова нетърпелив, колкото и аз, да се съберем с Роза. Той беше единствения човек в този затвор, на когото имах доверие, дори и останалите ми Сенки никога нямаше да си спечелят уважението, което изпитвах към него. Веднъж ми беше разказал, че е бил принуден да поеме вината за убийство, извършено от друг Лъв извън Даркмор, и е бил използван от този задник само като роб. Мразех Лъвовете, които злоупотребяваха със статута си по този начин. Които използваха харизмата си, за да омаловажават онези, които им служеха. Белегът на истинския Лъв беше да използва властта си отговорно и да влияе само на онези, които желаят да му служат или заслужават това. Винаги съм следвал учението на баща ми в това отношение и с гордост мога да кажа, че никога не съм се отклонявал от него.
Клод се усмихваше като проклета тийнейджърка и аз забих лакът в ребрата му, за да го спра, но той не го направи. При всичките ми усилия да не се привързвам прекалено към никого на това място, се бях провалил в това, когато ставаше въпрос за Клод. Той беше добър човек, константа в живота ми и един от малкото хора, които можех да понасям на това място.
– Къде е тя? – Изсумтях, като се прехвърлих от единия на другия крак.
– Бъди търпелив, Рори – подиграваше се той. – Подари ли и роза, както ти предложих?
Свих ръце в юмруци и поклатих глава.
– Тя е само приятелка.
Той се засмя гръмко и аз го стрелнах с поглед, който го накара да преглътне звука и вместо това да се изплюе във фалшива кашлица. Никой не можеше да знае тайните чувства, които таях към Роза. Тя беше семейство. И щеше да си остане такава, независимо какво мислеше моя пич по въпроса.
– Добре, само не знам защо постоянно и правиш лунни очи, ако сте само приятели – промърмори той и аз стиснах челюстта си.
– Не ѝ правя… – Думите замряха в гърлото ми, когато тя се появи на върха на стълбите.
Прокарах пръсти през косата си, несигурен какво да правя с ръцете си. Стомахът ми се сви и ми стана лошо. Болно ми беше до шия от явното тегло, което беше загубила, от тъмните кръгове под очите ѝ, от вдлъбнатината на бузите ѝ. Косата ѝ също беше сплъстена, което за моя вид си беше пародия.
– Роза – казах дрезгаво и направих крачка към нея, преди да се замисля.
Тя все още се движеше към мен, а аз нямах намерение да и бълвам някакви глупави оправдания защо не съм успял навреме да я спася от тази съдба. Ако тя ми се сърдеше, щях да приема гнева ѝ като истинска фея.
Тя продължаваше да се движи към мен, а пръстите ми се свиваха от отчаяната нужда да я вкарам в обятията си. Но въпреки това не помръднах. Оставих я да дойде, очаквайки да ме удари, но вместо това тя обви ръце около кръста ми и се впи в гърдите ми. Огромен дъх на облекчение ме напусна, когато я притиснах в тялото си, стискайки я здраво.
– Толкова съжалявам – изръмжах аз.
– Няма за какво да съжаляваш – каза тя твърдо и в гърдите ми се разплете възел.
– Всеки ден се борех за твоята килия – промълвих аз. – В никакъв случай не бих позволил на никого да я вземе.
– Със сигурност го направи – намеси се Клод. – Той изрита задника на един много сърдит грифон, мис Роза. Тя се усмихна широко.
– Благодаря ти, Рори – въздъхна тя, като звучеше уморено.
– Искаш ли да си починеш? – Попитах я.
– Не сама. – Тя се вкопчи в мен и аз изръмжах яростно, че я виждам в този вид. Нямаше да търпя това. Щях да направя това по-добро. Направих всичко, което можех, за да отнема част от мрака от чертите на малкото ми кученце.
Погледнах към Клод, който измърмори с лунни очи, след което намигна и избяга, преди да успея да му се скарам. Но така или иначе исках да остана насаме с Роза, така че нямаше да тръгна да гоня задника му.
Заведох я в килията си и я сложих на леглото, преди да окача чаршафа, за да ни осигуря малко уединение. Тя легна на матрака ми и въздъхна, оставяйки очите си да се затворят, а гледката накара гнева в мен малко да намалее. Сега тя беше тук, просто трябваше да направя каквото мога, за да я накарам да се почувства по-добре.
Приближих се до отсрещната стена и коленичих, като издърпах свободната тухла в долната част, за да открия скривалището си с шоколадови блокчета и продукти за коса, които брат ми помогна да вкарам тайно в затвора.
Събрах всичко това и го сложих в подножието на леглото като жертвоприношение.
– Позволи ми да се погрижа за теб – заповядах аз. Нямаше да ѝ позволя да откаже това, не можех. Лъвската ми природа ме умоляваше да се грижа за нея и не смеех да позволя на мислите си да се вкопчат в това, което означаваше това. Просто трябваше да го направя. Не по-лесно можех да спра изгрева на слънцето, отколкото да спра себе си да ѝ помогна.
Тя отвори очи, подпирайки се на лакти, докато разглеждаше купчината край краката си. Устните ѝ се разтвориха.
– Това Фаеро ли е? – Изпъшка тя и аз го измъкнах от купчината, като веднага ѝ го подадох, знаейки, че е любимия ѝ. – Ти ме глезиш, Рори.
Тя се усмихна леко, преди да разкъса опаковката и да впие зъби в нея. Стонът, който я напусна, беше почти сексуален и пениса ми се стресна от шума. Опитах се да не му обръщам внимание, но тя продължи да издава тези звуци, докато поглъщаше шоколадовото блокче, а аз се обърнах, за да донеса четката си за коса, докато едва забележимо пренареждах топките си. Роза се върна и предполагам, че шибания ми глад за нея също.
Приближих се до леглото, застанах над него с четката в ръка.
– Движи се напред – наредих аз, като взех малките шишенца с продукти за коса от купчината контрабандни стоки.
Тя повдигна вежди, но не възрази, като се премести на леглото и аз се плъзнах да седна зад нея, поставяйки продуктите между краката си. Хванах я за бедрата и я дръпнах няколко сантиметра назад, като отново изръмжах при усещането, че костите ѝ стърчат по-ясно през кожата, отколкото би трябвало.
– Кейн ще си плати за това – казах със смъртоносен тон.
– Вече плаща – каза тя мрачно.
– Какво имаш предвид? – Попитах.
– Ами луната ме накара да светна и да се изсера и го беляза с проклятие. Не знам какво ще му направи, но съм сигурна, че ще го заболи. – Тя се усмихна мрачно и ме изпълни сладко удовлетворение.
– Невероятна си, Роза – казах аз, а в гърдите ми се разнесе мъркане.
Бях очарован от силите ѝ и това предизвика усмивка на устните ми, знаейки, че самата Луна е наказала Кейн за това, което ѝ беше сторил. Трябваше да се съглася и с Роза, надявах се това проклятие да боли като кучка.
Напръсках косата ѝ с препарат за разплитане и започнах внимателно да я разресвам. Тя леко хлипаше, докато разплитах по-големите възли, но никога не се отдръпна и не ме помоли да спра. Това успокояваше дълбоката болка в гърдите ми, че я виждам по този начин. Но това не беше достатъчно. Трябваше да направя нещо повече. Всичко, което можех да направя, за да се уверя, че тя е добре.
Когато тя свърши първия си шоколад, аз отново посочих купчината.
– Яж – изръмжах аз и тя изглеждаше щастлива да се подчини, като този път взе едно блокче „Феерично мляко“ и го изяде.
– Не искаш ли и ти? – Попита тя.
– Не. Всичко е твое. Всичкото. И ще ти взема още при следващата среща с Леон.
– Той вкарва тези неща в затвора? – Попита тя изненадано. – Как?
– В джобовете на надзирателите – намалих тона си, в случай че някой слушаше отвъд чаршафа. – След това ги крада обратно от тях, щом той ми даде знака си. За съжаление не мога да вкарам нищо магическо, иначе ще задействам сензорите. Но винаги мога да си взема бонбони и продукти за коса. – Усмихнах се.
– Доверете се на най-добрите крадци в Солария да измислят това – каза тя с гордост в тона си, но тези думи само се врязаха в гърдите ми.
– Вече не съм от тях – промърморих аз.
– Рори…
– Не искам да говорим за мен – казах твърдо, придърпах още един участък от косата назад през рамото ѝ и започнах да работя върху това. – Искам да говорим за теб. Добре ли си? Наказаха ли те? Не са ли ти давали храна? – Изсумтях, като прокарах пръст по гръбнака ѝ през гащеризона.
– Не. Но получавах само две малки хранения на ден и тренирах много, тъй като нямаше какво друго да правя. – Тя разкопча горната половина на гащеризона си и изведнъж се измъкна от него, така че се разкри белия ѝ потник. – Докосни ме – помоли тя и това ме заболя. Вълците имаха нужда от контакт с други феи, това беше фундаментално. А тя беше лишена от него толкова дълго, че можех само да гадая каква болка изпитваше заради това, дори след като тичаше с глутницата си нагоре в двора.
Взех ластика от китката си и внимателно вързах косата ѝ на главата. Дъхът ми секна, когато забелязах знака на другаря зад ухото ѝ. Сребърният полумесец леко проблясваше върху кожата ѝ. Прокарах пръст по него и тя се ококори.
– О, по дяволите… – Започна тя, но аз я пресрещнах.
– Итън ми каза – измърморих, а гърдите ми се свиха. – Предполагам, че не исках да повярвам, докато не видях знака и върху теб…
Тя ме погледна през рамо и аз се вгледах в раничката на устната ѝ, която изглеждаше така, сякаш я е хапала стотици пъти. Прокарах палеца си по нея и тя дори не помръдна при контакта. Сърцето ми биеше неконтролируемо, докато потъвах в кестенявите ѝ очи. Силата ѝ не се подчиняваше на никоя сила на земята, но аз все още исках да я защитя, сякаш не беше нищо повече от малкото кученце, което познавах преди десет години. Дори тогава в душата ѝ имаше повече огън, отколкото в душата на почти всички феи, които познавах. Пуснах ръката си от устата ѝ и върховете на пръстите ми изтръпнаха от контакта с тези пълни устни.
– Кога ти каза? – Попита тя, а гласа ѝ беше хрипкаво мъркане, което възпламени кръвта ми.
– Намери ме, след като Белорианката ме нападна – казах и очите ѝ се разшириха.
– Какво? – Изсумтя тя и аз ѝ обясних как един от бодлите и ме е отровил и ако не беше Кейн, който ни намери, щях да съм прецакан.
– Итън щеше да тръгне след теб, а когато казах, че не му вярвам, той ми показа знака си на другар.
Тя преглътна, гърлото ѝ се размърда, докато ме гледаше немигащо, а ревността дращеше вътрешностите ми.
– Значи вие двамата сте… – Не исках да довърша това изречение, но знаех, че трябва да го чуя от нейните устни. Че тя и Итън, не по-малко шибан лунар, са лунна двойка.
– Свързани, но не заедно – каза тя твърдо. – Не знам как да го обясня по-добре от това.
– Значи не го искаш? – Изръмжах. – Или той не те иска? – В зависимост от отговора ѝ исках или да я целуна, или да откъсна главата на Шадоубрук за това, че се осмели да откаже на това момиче, което беше самата лунна светлина. Мисли ясно, задник. Нямам право да правя нито едното, нито другото.
– Сложно е – въздъхна тя и се обърна, а завистта си проправи път по плътта ми и изкрещя кърваво убийство в ухото ми.
– Точно така – казах сковано.
– Какво ти пука изобщо? – Попита тя леко.
– Не ме интересува – казах по-рязко, отколкото възнамерявах. – Искам да кажа, че ми пука. Очевидно. Но само защото Шадоубрук е лоша новина.
Тя се ухили.
– Всички тук са лоши новини. А той е по-добра новина от повечето.
Преборих се с желанието си да се намръщя като малка кучка и взех бутилка арганово масло, като изсипах малко в дланите си. Внимателно отместих презрамките на потника ѝ настрани и по врата ѝ нахлуха ледени тръпки точно преди да сложа длани на раменете ѝ и да започна да масажирам маслото в меката ѝ кожа. Тя увисна с глава напред, докато обработвах напрежението от мускулите ѝ с твърди кръгове и движения.
Намокрих устните си, докато работех по раменете ѝ, и се преборих с желанието да се наведа и да прогоня докосванията ми с целувки. Обясних си го с инстинктивната ми нужда да се грижа за нея, но кого всъщност лъжех? Исках я така, както никога не бях искал друго момиче. Раздялата с нея за толкова дълго време само потвърди това. Бях копнял за нея всяка нощ и всеки ден. Бях престанал да го отричам пред себе си, но това все още не означаваше, че ще премина тази граница. Особено след като тя очевидно беше нечия шибана половинка.
Просто трябваше да я защитя. И това щеше да е достатъчно, за да задоволя тази първична нужда в мен.
– Липсваше ми, Рори – каза тя с въздишка и гърлото ми се стегна.
– Ти също ми липсваше, Роза – казах грубо, като за кой ли път не я нарекох малко кученце, защото точно сега тя изглеждаше всичко друго, но не и кученце. Беше красива жена, която е била наранена и повредена на това жестоко място. А аз се бях заклел да я защитя. Бях я подвел толкова жестоко, че това ме уби.
Когато тя се разтопи наполовина под докосването ми, освободих косата ѝ от връзката и продължих да обработвам възлите.
– Никога повече няма да им позволя да те отнемат – обещах ѝ, като прокарах пръсти през един сплъстен участък от косата, използвайки аргановото масло, за да я разхлабя.
– Не можеш да обещаеш това – каза тя. – Освен това знаех какви са рисковете.
– Не си знаела, че Син ще освободи шибаната Белорианка – изръмжах аз и раменете ѝ се напрегнаха, вероятно изкривявайки някои от онези мускули, които току-що бях отпуснал. Извих се, като си помислих, че ще поработя върху тях отново, веднага щом и направя косата.
– Мисля, че се опитваше да помогне – каза тя. – Макар че следващия път със сигурност ще ме послуша. И предполагам, че наистина съм попаднала в психиатрията…
– Какво намери? – Попитах веднага. Бях забравил да се интересувам от шибаната Психиатрия, след като загубих Роза и едва не умрях заради онова чудовище в коридорите. Но тя беше отишла там, за да намери Сук Мин. А плана ни се крепеше на онази Полетиус Къртица.
– Рори, беше ужасно – въздъхна тя, а тона ѝ накара пулса ми да забие.
– Намери ли Сук? – Попитах загрижено.
– Да, тя… майната му, не знам какво правят там долу, но не е добре. Видях ги да вземат нещо от нея.
– Какво имаш предвид? – Попитах разтревожено.
– Тя беше в тази операционна зала и те направиха нещо, което отне тази… светлина от нея.
– Светлина? – Намръщих се.
– Не знам какво беше, но я сложиха в буркан. И тогава Сук започна да се гърчи и – и… не успя да се справи.
Положих ръка на гърба ѝ, преглъщайки срещу буцата в гърлото си.
– Беше ужасно там долу, Рори. Те правят нещо ужасно, усещах го. Видях други феи и нещо липсваше и при тях. Онази светлина… сякаш беше душата им или…
– Оооо, става мазно тук. Много хубаво я изпичаш, Лъвчо. Искаш ли да използваш тези големи и силни ръце, за да ми намажеш малкото стегнато хълбоче, когато свършиш?
Извърнах се при звука на гласа на Плунгер и го открих да дърпа чаршафа настрани от килията ми. Стиснах зъби и изръмжах злобно, докато очите му пробягваха по Роза пред мен. Беше само по тесните си бели гащи и през материала се процеждаше някакъв червен сос.
– О, не обръщай внимание на моето изтичане, момче – каза той, като поклащаше бедрата си от една страна на друга, така че в материята се чуваше мокро шляпане. – Доматеният сос е чудесен за изглаждане на джойнсона ми. Става все така мек.
– Махай се от килията ми или ще ти скъсам шибания джойнсон – изръмжах аз, докато Роза изръмжа собственото си предупреждение.
– Както искаш – изохка Плунгер. – Но ръката ти ще се изплъзне веднага от лъскавия ми гладък вал, така че ще трябва да продължиш да се опитваш да дърпаш и издърпваш дяволския ми член в този твой голям юмрук.
– Излизай оттук! – Изръмжах и се канех да стана, за да го изтласкам, когато той пусна чаршафа и се засмя, докато си тръгваше.
Изтръпнах, докато се обръщах обратно към Роза, осъзнавайки, че съм увил ръката си около нея и съм я придърпал към гърдите си върху продуктите между краката ми. Ароматът на аргановото масло върху кожата ѝ и изкусителния, греховен аромат, който изцяло се носеше под него, ме накараха да се наведа и да прокарам език по гърлото ѝ. Тя беше единственото нещо на света, което можеше да изтласка образа на Плунгер от главата ми толкова бързо.
Тя обърна глава назад, за да ме погледне, и члена ми се разду до дупето ѝ, докато изпусках накъсани вдишвания.
Прочистих гърлото си, спомняйки си за себе си, докато я отблъсквах от себе си, преди да съм станал твърд като скала.
– И така, Сук Мин е мъртва – подканих я, знаейки, че тона ми е студен, но трябваше да отклоня мисълта ѝ от въпроса за пулсиращия ми член и да я върна към истинския проблем тук.
Тя отново се обърна и аз започнах отново да се занимавам с последната част от косата ѝ, като нежно прокарвах четката си през нея.
– Да – каза тя тъжно. – И дано почива със звездите, но сега нямаме Полетиус Къртица за моя план, а… ебаси, наистина имаме нужда от такъв. Те са единствения орден, способен да усети детекторите, заровени в земята около затвора, и не можем да рискуваме да копаем тунели, ако не сме сигурни, че няма да попаднем на някой от тях. Ако го направим, ще бъдем разкъсани на парчета, преди да разберем какво се е случило.
Стиснах челюст, опитвайки се да преглътна следващите си думи, но наистина нямахме избор.
– Плунгер е единствената ни възможност.
– Не, по дяволите – изръмжа тя вълчи порив.
– Няма никой друг – въздъхнах аз. – И повярвай ми, ако имаше, щях да го кажа. Искам да кажа, че винаги можем да изчакаме да видим дали няма да се появи някой новак, но тези смяна и без това е рядкост. Може да сме тук с години, преди да се появи друг.
– Защо Плунгер? – Изстена тя. – Кълна се, че звездите не искат да се махна оттук.
– Искат – измърморих аз. – И дори да се откажат от теб, аз няма да го направя. Ще те измъкна, дори ако трябва да съборя целия затвор, Роза. Ти няма да останеш тук.
– Не съм ли аз тази, която трябва да те спаси? – Подразни се тя, но захлипа, когато издърпах последния голям възел в косата ѝ.
– Съжалявам – промърморих. – И да, ти си. Просто се уверявам, че ще удържиш на думата си.
Тя се засмя тихо и звука ме накара да се втвърдя още повече. Членът ми сериозно не беше разбрал съобщението за забранено и липсата на кръв в главата ми ме караше да обмислям случая.
– И какво ще правим с тези? – Тя се върна назад, за да хване ръката ми, като прокара палец по новия магически блокиращ маншет върху нея. Докосването ѝ накара кожата ми да се затопли и си спомних за споделянето на силата с нея точно тук. Чувствах се толкова добре, когато бях свързан с нея по този начин, и ме болеше да го направя отново някой ден.
– Колко трудно според теб ще е да се сдобиеш с едно от тези дистанционни, когато дойде време да се измъкнем? – Попита тя и аз поклатих глава.
– Внимавах много и тези неща имат детектори за магически подписи. Освен ако не успеем да се сдобием с чисто ново и да го регистрираме на някой от нас, не виждам начин да свалим тези белезници. Не и без да накараме някой охранител да го направи вместо нас – засмях се, но тя не го направи, сякаш обмисляше всичко, което бях казал.
– Ще се справя – отвърна тя накрая, точно когато разресвах последната част от косата ѝ и седнах да се полюбувам на блестящия ѝ блясък. Тя въздъхна от благодарност, когато прокарах пръсти през нея.
– Знам, че ще го направиш – казах аз, като имах пълна вяра в нея, въпреки че нещата не изглеждаха много добре.
– Ще ни трябва и ново място за тунели – каза тя. – Сега не можем да влезем в стените, ще трябва да намерим място, където да копаем. Някъде, където няма да ни намерят.
– Наистина ли очакваш Плунгер да ни изкопае оттук? – Не се подиграх, макар че може би трябваше да го направя. Количеството препятствия, които виждах само при тази една идея, беше безкрайно. От една страна, той нямаше достъп до своя Орден. А и не можеше да се изкопае от Двора на Ордена, магическия купол стигаше също толкова дълбоко под земята, колкото и горе, задържайки ни в неразрушим балон.
– Да – каза тя. – Точно това очаквам.
Отново изглеждаше напрегната, затова започнах отново да масажирам раменете ѝ, а тя ми хвърли палав поглед през рамо.
– Има ли шанс да ми направиш целия гръб? – Очите ѝ блеснаха с надежда и вече кимах като нетърпеливо лъвче, когато тя закачи горнището си и го свали.
Обърна се, коленичи пред мен и ми направи жест да се изправя, но аз просто я гледах с разтуптяно сърце и леко отпусната челюст. Тя беше повече от красива, беше зашеметяваща. Сякаш всъщност беше замразила крайниците ми на място толкова добре, колкото можеше да го направи шоковата палка.
– Движи се, Рори. – Побутна ме тя закачливо и аз станах, взех продуктите за коса и се отправих през стаята, за да ги сложа обратно на скривалището им. Когато отново се обърнах с лице към нея, Роза беше свалила сутиена си и лежеше с лице надолу на леглото ми, изглеждайки като въплъщение на изкушението. Ебаси.
Пренаредих отново члена си, за да се възползвам от това, опитвайки се да не обръщам внимание на начина, по който той потрепваше при вида ѝ по този начин.
Преместих се да коленича над краката ѝ и изстисках още от маслото в дланите си, преди да ги положа на гърба ѝ. Ръцете ми бяха толкова големи, че обхващаха по-голямата част от кожата там, и тя изстена, докато я масажирах със силни движения, опитвайки се да се съсредоточа върху всички причини, поради които трябваше да не опитвам нищо с нея.
Аз съм десет години по-възрастен от нея.
Аз съм гадняр.
Аз съм приятел на братовчед ѝ.
Тя е семейство.
От мен се очаква да я защитя.
Преминала е през много неща, бих бил гадняр, ако се възползвам от нея точно сега. А и така или иначе не бих го направил, защото не изпитвам такива чувства към нея.
Стиснах очи за миг, за да се съсредоточа, когато тя отново изстена, и концентрирах цялата си енергия върху нея. След това ми стана по-лесно, докато работех върху всеки сантиметър от голата ѝ плът, искайки да изтрия от тялото ѝ част от мъчението на изолатора и да го заменя с нещо болезнено хубаво вместо това. Щях за нула време да я приведа в идеално здраве и да гледам как Кейн страда под проклятието си. А ако не сметнех това наказание за достатъчно добро, щях да намеря начин да пролея кръвта му и да го гледам как моли за милост в краката ми. Не бях роден убиец, но заради нея щях да извърша всеки грях. Ще си платиш, офицер Кейн, кълна се в звездите.
Докато продължавах да обработвам мускулите ѝ, пениса ми започна да изтъква собствените си солидни аргументи защо трябва да се наведа и да прокарам устни по рамото ѝ.
Тя вече е пораснала.
Тя има нужда да бъде държана, в инстинктите и на двамата ни Ордена е да се утешаваме взаимно със секс.
Тя отдавна е влюбена в теб, защо да продължаваш да и отказваш това, което иска?
Не си се чукал с никого, откакто тя влезе в затвора, и рискуваш члена ти да изгние.
Гниенето на члена е истинско нещо, не е нужно да го търсиш.
Тя е толкова шибано красива.
Така или иначе никой няма да разбере, това е само между вас двамата. Наистина ли е толкова лошо?
Помниш ли, когато я целуваше преди и трябваше да се задоволяваш тихо в килията заради това на следващия ден, и на следващия, и на следващия? А когато свършваше, трябваше да се преструваш, че си паднал от леглото, когато тя те чу да стенеш, и дори си удари коляното в стената, преди тя да те види на сутринта, за да имаш синина като доказателство. Не искаш да бъдеш този човек отново, нали?
Роза изстена, докато масажирах лопатките ѝ, а аз преглътнах проклятие, мразех члена си, особено защото имаше някои основателни забележки.
Установих, че се навеждам, следвайки този отчаян, инстинктивен порив в мен да я целуна, и нежно прокарах устни по рамото ѝ. Тя изсмука дъх, притихна под мен и осъзнах, че в тази позиция члена ми вече се търкаше точно в дупето ѝ и тя усещаше всичко. Всичко.
– Не спирай – дишаше тя тежко и аз не го направих.
Целувах я по раменете, отмятайки косата ѝ настрани, за да мога да целуна шията ѝ. После се изкачих до ухото ѝ и го пощипвах, докато прокарвах пръсти по тялото ѝ. Тя се размърда под мен, натискайки дупето си обратно в твърдата ми част, а аз изръмжах дълбоко, захапах я за гърлото и усетих вкуса на сладкото масло по плътта ѝ.
– Рори – помоли тя и аз повдигнах бедрата си, търкаляйки я под себе си, осъзнавайки твърде късно, че гърдите ѝ са голи. Погледът ми се насочи към тях, преди да успея да се спра, а при вида на втвърдените ѝ зърна в гърлото ми се сгъсти буца. Тя хвана косата ми с юмрук, дръпна я, за да ме накара да я погледна в очите, и ми се усмихна. Но аз не отвърнах на усмивката. Бях на ръба да се отдръпна отново, съвестта ми се пробуждаше, но когато тя наклони глава към мен, захвърлих предпазливостта на вятъра и се гмурнах надолу, за да срещна устата ѝ с моята. Тя оживя под мен, обви краката си около кръста ми, а аз неволно завъртях бедрата си, Лъвът в мен взе превес, докато прокарвах езика си по нейния, целувайки я бавно и мъчително.
Устните ѝ бяха меки като кадифе и прилягаха идеално към моите. Въздъхнах, задълбочавайки целувката ни, като никога не исках да изляза на въздух, защото бях сигурен, че в момента, в който го направя, ще се вразумя. А аз не исках да се вразумявам никога повече. Защо не можех да бъда безразсъден и безгрижен в това отношение? Защо не можехме да се имаме един друг така, ако това искаха телата ни?
Защото не можеш да ѝ предложиш нищо. Защото си захвърлил живота си и всички извън това място те познават като Найт, който опозори семейството му. Защото ти си просто някакъв промит, можещ да бъде някой, който сега е никой. А това момиче заслужава човек, който все още има непокътнато достойнство и гордост.
Прекъснах целувката и се намразих за това почти толкова, колкото тя щеше да ме намрази след секунда. Отдръпнах се от нея, седнах на края на леглото и отпуснах лице в ръцете си.
– Облечи се отново – изисках и в отговор на това настъпи мълчание.
Чух я да се отмества от леглото и изведнъж ръката ѝ отново беше в косата ми, дърпайки силно, за да ме накара да я погледна. Беше по потник, но беше оставила сутиена си свален, така че зърната ѝ се виждаха през него, и аз почти си глътнах езика, докато тя стоеше така над мен, а в очите ѝ пламтеше истинска алфа.
– Или ме искаш, или не. Не съм ти играчка. Не съм ничия шибана играчка – изсъска тя.
– Знам – казах бързо, чувствайки се като такъв шибан глупак.
Тя поклати глава към мен.
– Поискай ме тук и сега, Рори. Или затварям вратата за тази възможност завинаги. Никакви глупости повече. Или сме приятели, или сме нещо повече от това. Кое е?
Толкова много думи заседнаха в гърлото ми и трябваше да се преборя с Алфа лъва в мен, който ревеше в главата ми, молейки ме да се възползвам от тази възможност и да я поискам веднъж завинаги. Но този Лъв вече не управляваше света. След като се измъкнем оттук, имах сума ти шибани неща, които да ѝ предложа. И нямаше да бъда причината тя да заживее с някакъв неудачник, за когото накрая щеше да разбере, че е бил най-голямата грешка в живота ѝ.
Наклоних глава, а ножа се заби в сърцето ми, когато и дадох отговора, който не исках да дам. Знаейки какво жертвам за нея. Но щях да дам всичко, за да се уверя, че един ден тя ще получи живота, който заслужава.
– Ние сме приятели.
Тя издаде тихо хленчене на болка в гърлото си, след което се обърна и излезе от килията ми без повече думи.
Не можех да дишам, когато я нямаше. Знаех, че отказвайки се от нея, се отказвам и от единствения си шанс за щастие в този живот. Никога нямаше да намеря момиче, което да ме накара да се чувствам така, както тя. Но също така никога нямаше да си простя, ако егоистично я открадна за себе си.
Розали Оскура не беше за мен. И беше време да започна да се примирявам с това.
Назад към част 10 Напред към част 12