СИН
Сините топки бяха моето име. А играта беше с бурни хардкорчета.
Покрай слънцето и тази луна, защо реших да изчакам, за да чукам някого специално след времето ми в изолация? Защо не можех да го напъхам в най-близката жадна дупка и да приключа с тази агония? Старото ми аз би го направило. Старото ми аз беше разпуснато и нямаше стандарти. Но, по дяволите, бях си обещал Розали Оскура, а сега тя беше напъхана в дупка, която дори Плунгер не искаше да чука. Трябваше да изсмуча тази болка. Но вече нямах търпение да чакам моето диво момиче да се освободи. Особено защото ми липсваше да я гледам. И когато тя казваше разни неща. И когато правеше онова трептящо нещо с миглите си.
Бях привързан към моето малко диво момиче и ми беше омръзнало Рори да ме гледа така, сякаш съм яхнал всичките му майки и съм зашлевил шамар на баща му, докато го правех. Толкова ли беше лошо, че бях пуснал Белорианката навън? Наистина ли някой беше толкова разстроен от това? Всеки, който беше умрял, си беше мъртъв, а всеки, който не беше, не беше мъртъв. Тогава защо хората все още бяха ядосани? И защо се чувствах… неудобно от това? В стомаха ми имаше възлова, изкривена буца, а в гърлото ми – още по-остра, когато си мислех за Розали. А аз винаги си мислех за Розали. Не само за наедрелите и цици, което също говори нещо. Тези цици обаче са изключително наперени…
Вечерях на собствената си маса с две порции сос върху ястието си и четири пудинга, наредени до мен. Рори Найт отново ме погледна и аз отпуснах челюст, за да му покажа устата си, пълна с полусдъвкана храна, което го накара да се намръщи и да се обърне. Пренебрегването на обществените обичаи беше едно от най-големите оръжия срещу обществото, които някога бях научил да владея. Ако хората си мислеха, че си ненормален, оставаха настрана. Това, че бях непредсказуем, ме правеше ужасяващ, дори за момчетата, които бяха по-големи и по-силни от мен. Не че имаше много такива наоколо. Но имаше нещо в това да нарушаваш нормата, което направо разстройваше хората. Това, което не осъзнаваха, беше, че не съм луд. Бях свободен като шибана птица. Птица в клетка, но все пак. Тези шибаняци дори нямаха потенциала да разперят криле. Докато в момента, в който се измъкнех от това място, щях да се върна към беззаконния си живот и никой никога повече нямаше да ме хване. Щастлив, див и плашещ хората до смърт.
Времето за отдих беше любимата ми част от деня и аз погълнах храната си и четирите пудинга, като дори не се забавих да се насладя на кремообразните им среди, докато ги поглъщах, преди да изоставя подноса си на масата и да изляза от стаята. Погледнах назад и видях как големия мечкар, Пудинг, събира кофичките. Той винаги правеше такива странни неща. Предполагах, че боклука на една фея е съкровище за друга фея. Но не знаех за какво ги иска. Ако трябваше да гадая, щях да кажа, че изгражда внимателно конструиран костюм от пудинг чашки. Точно това бих направил със стотици чашки за пудинг.
Тръгнах надолу по стълбите покрай блестящите стражи, разположени наоколо. Влязох в залата и ледения хлад на климатика ме връхлетя, карайки сетивата ми да се изострят. Вкусът на шоколадов пудинг все още се усещаше на езика ми и отново ми напомни за Розали. За времето, когато тя ми беше донесла една кутийка в изолатора. В гърлото ми се появи ръмжене, когато си помислих за нея там долу, където бях аз. Това ме разгневи. Не ми даваше да спя през нощта. Накара ме да се бия в главата всеки ден, само за да получа малко облекчение от яростните емоции, които разтърсваха тялото ми. Тя беше моята собствена специална марка пудинг, направен от най-мрачните ми фантазии и личното изкушение на моя член. Тя имаше вкус на дъга и на най-добрата чука, която тепърва ми предстоеше да изпитам. Беше сладка и чиста, тъмна и дива. И щях да я накарам да съгреши за мен толкова добре, че никога да не може да ме забрави. Дори когато бях просто някакъв инкубус, с когото тя се чукаше, пак щях да бъда най-добрия инкубус, с когото тя някога се е чукала. Веднага щом разбера желанията ѝ.
Минах покрай друг пазач и влязох в съблекалнята, като взех чифт къси панталони в моя размер от автомата на стената, преди да се съблека и да хвърля униформата си в едно шкафче. Всъщност то не се заключваше, така че това донякъде обезсмисляше името му. Което беше обратното на мен и моето име. Предполагам обаче, че не можеха да имат затворници, които да крият глупости тук. Но така или иначе в Даркмор имаше много по-малко забележими места за това. Ако пазачите си мислеха, че ни държат под контрол, живееха в доста голяма илюзия. И това ме устройваше, стига да можех да продължавам да им се противопоставям тихо, а когато случая го изискваше – и шумно. С изгарящата топлина на гнева, която се разнасяше по крайниците ми в момента, започвах да си мисля, че е време да разпратя покани за предстоящото ми противопоставяне.
Нахлузих черните спортни шорти и пъхнах краката си обратно в маратонките, преди да изляза в залата. Рамото ми се удари в някой, който влизаше, и Рори Найт ми изръмжа, докато чакаше да се махна от пътя му.
– Движи се, Уайлдър – поиска той.
– Или какво? – Промъкнах се покрай него и офицер Хейстингс несигурно погледна между нас, а ръката му се насочи към палката.
Нарисувах широка усмивка на момчето и се запътих към боксовия ринг, който стоеше празен. Нахлузих ръкавиците и влязох вътре, жаден за битка днес, за да освободя звяра, който постоянно ревеше в мен, откакто ми бяха отнели дивото момиче. Обикновено предизвиквах хората в Магическия комплекс, но днес ми се искаше да почувствам плът върху плът. Истински контакт с фея. Защото последния път, когато получих нещо подобно, беше преди твърде много месеци, за да може мозъка ми да го проумее.
Инкубусите се нуждаеха от докосването на други феи, особено от сексуално докосване. Трябваше да стоя в храстите като гад в двора на Ордена и да се храня със сексуалната енергия на всеки, който се разголва. Вълчите глутници бяха добра хранителна среда за това с техните оргии. Кланът на Оскура си устройваше такива всеки път, когато отиваше в двора, докато се утешаваше за загубата на своя Алфа. И се кълна, че няколко пъти съм плакал и съм се докосвал заедно с тях. Но си бях дал обет, който спазвах. Откакто се върнах в ген попа, много феи ми бяха правили предложения, но имаше само един човек, в когото исках да се заровя. Хубавата малка вълчица, която ми беше донесла пудинг.
– Хей – извиках на един мъж, който работеше върху бицепсите си. Той погледна през рамо с намръщена физиономия, а очите му се разшириха, когато разбра кой го е заговорил. – Ела тук и се бий с мен.
Той разтвори устни, после поклати глава, хвърли тежестта си надолу и се отдалечи с целенасочено темпо. Пилешко лайно.
Предложих на още няколко затворници и някак си успях да разчистя цялата тази част на залата. Изръмжах от досада и ме заболя от неудовлетвореност. Защо никой не иска да играе с мен?
Рори беше останал единствения в този край на залата, който вдигаше двеста килограма. Докато завършваше серията и бършеше веждите си с кърпа, с усмивка се вгледах в пулсиращите мускули по торса му и потта, напоена със златистата му кожа.
– Хей, Найт! – Извиках и той ме погледна с тъмна гримаса. Исках да усетя гнева на този гняв с пълна сила. Бях готов за това. – Ела да се биеш с мен.
– Никой не иска да се бие с теб, копеле – отвърна той.
– Но защо? – Поисках, като провесих ръце през ръба на ринга, докато се мръщех, любопитен и объркан.
– Ти не играеш по правилата, от една страна. Второ, ти си луд копеле. – Той сви рамене, пристъпи към един фонтан с вода и отпи няколко глътки.
– Истинските битки са непредсказуеми – разсъждавах аз. – Ако отхапя едно или две уши, то е само защото се бия така, както бих се биел в реалния свят. – Може би бях направил това последния път, когато се биех на ринга, но буууу. Беше само едно ухо. И три пръста. – Хайде, Найт, ти винаги ме гледаш с предизвикателство. Искаш тази битка. Знам, че я искаш.
Рори се обърна към мен, избърсвайки устата си с обратната страна на ръката. Косата му беше прибрана на топ възел, а дебелия слой косми по брадичката му ми подсказа, че този Лъв започва да мързелува с рутинното си обгрижване. Горната му устна се отлепи назад, а очите му станаха отровни.
– Да, искам да се бия с теб, Уайлдър. Но знаеш ли защо няма да го направя? Защото ти искаш да го направя. А аз няма да дам нищо на човека, заради когото Роза беше изпратена в дупката. Ти си я наранил, затова и аз ще те нараня. Но не по начина, по който очакваш. Но по начина, по който го заслужаваш – изръмжа той и гърлото ми се стегна, а гърдите ми отново направиха онова възлово нещо.
Разхождах се по ринга, като скъсвах ръкавиците си и ги хвърлях на земята.
– Бий се с мен! – Поисках, като се удрях в гърдите.
Той ми обърна гръб – най-голямата шибана обида, която една фея може да нанесе на друга фея – и нещо в мен се пречупи. Не беше останало много в главата ми, за да се счупи, но нещо със сигурност се счупи. И то имаше всичко общо с Розали Оскура.
– Не исках това! – Изревах, като привлякох вниманието на всички в залата.
В този момент офицер Кейн се пъхна през вратата и аз видях червено, виолетово, шибано пурпурно, когато този задник се придвижи по-навътре в стаята. Изсмукваше въздуха от това пространство, осмеляваше се да диша толкова близо до мен, когато се чувствах по този начин. Сякаш бях чисто и просто чудовище и имах нужда от смърт, за да оцелея.
Не беше моя вината, че Розали е в дупката, а негова. Той беше този, който я беше хванал. Той беше този, който държеше властта на това място. Той беше този, който я държеше заключена месец след месец в тъмното.
Изпуснах рев на ярост и се измъкнах от ринга, краката ми се удариха в пода, докато замахвах с два дъмбела и изстрелвах единия през стаята по посока на Кейн. Той се удари в гърба на един човек, който правеше клекове, и той извика, докато падаше под тежестта на щангата върху гърба си. Продължих да хвърлям гира след гира, а хората крещяха и започваха да бягат.
Офицер Хейстингс беше най-близо до мен, тъй като охраната крещеше заповеди, които не чувах, и той започна да се изнизва към мен с вдигната палка.
Рори Найт ме гледаше с широко отворени очи, докато аз се провирах покрай него, прескачайки една пейка с тежката тежест на дъмбела в ръка, докато държах очите си фокусирани върху Кейн. Или щях да го убия, или да се изпратя в дупката, за да видя момичето си. И в двата случая това щеше да си струва.
– Умри, дяволски задник! – Изкрещях, скочих на пейката и отново скочих от нея, като вдигнах дъмбела над главата си, издигайки се към него като крилата на смъртта.
Очите му бяха широко отворени, докато ме гледаше, и аз замахнах с дъмбела към черепа му, но вместо задоволителния пукот на хрущяща кост, ръката ми премина през шибаното му лице и се спънах, докато се приземявах. Илюзия. По дяволите, греда.
Отзад ръка се вкопчи в шията ми и бях изхвърлен с невероятна сила на пода, а тежестта на разярен носорог се приземи върху задника ми. Най-накрая получих контакта, за който жадувах от месеци, и въпреки жаждата си за кръв все пак се извих във врага си, докато той се бореше да притисне ръцете ми зад гърба. Засмях се маниакално, докато той мърмореше, че съм бясно луд, и шибаните му ръце бяха груби към кожата ми.
– Ти така ли я докосна? – Изпсувах, като се възбуждах от идеята. – Така ли притиснахте момичето Вълк, офицер?
– Затваряй си устата! – Той удари главата ми в пода, но смеха ми само се засили.
Напълно го беше направил.
Гневът ми се изкривяваше в похот, докато не се изгубих в жаждата на моя Орден и в болката да видя момичето си. Емоциите ми се сблъскаха и предизвикаха фойерверки в главата ми. Може би все пак бях луд, но в момента всичко беше заради нея и не ме интересуваше какви ще са последствията. Хората умираха по най-различни причини на това място, но за мен това щеше да бъде изгарянето на топките ми и падането на члена ми от липса на употреба. Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно. И всичко това заради едно момиче.
Кейн ме издърпа на крака, а белезниците ми вече бяха заключени зад гърба ми, докато ме водеше напред през морето от яростно изглеждащи пазачи. Двама от тях помагаха на момчето, което беше смазано под щангата му, лекуваха го, както можеха, но това нараняване щеше да се нуждае от лекар, ако се съди по ъгъла на врата му в съседство с гръбначния стълб. Неприятно нещо. Наистина жалко.
– Почистете това място! – Нареди Кейн. – Водя осемдесет и осем до дупката.
Опитах се да не се усмихна – добре, не се опитах чак толкова. Усмихнах се като Чеширския котарак и когато ме преведоха покрай глутницата на Шадоубрук, подхвърлих на онзи симпатяга Вълк едно намигване. Защото щях да видя нашето момиче. А той нямаше. Гадно е да си ти, котенце.
Назад към част 7 Напред към част 9