РОРИ
Тази седмица бяхме постигнали сериозен напредък в библиотеката. Плунгер работеше по тунела към повърхността, изминавайки метър след метър, и настроението на всички беше приповдигнато, докато наближаваше денят на бягството.
Аз боядисвах стената в близост до дупката, в която копаеше Плунгер. Един шкаф за книги я закриваше от погледа, макар че все още изпитвах вълнение всеки път, когато бяхме тук. Бях развълнуван. Ебати екстаза. Толкова много исках да се махна от Даркмор и откакто Роза се появи тук, имах чувството, че ми е даден нов живот. Вече не бях сам. И сега ме очакваше истинско бъдеще отвъд този тунел. Знаех само, че има няколко неизяснени неща, които трябва да свърша. Особено що се отнася до Густард. Трябваше да се справим с него. Нямаше как да си тръгнем оттук и да пуснем този шибан сериен убиец на свобода по света. Не можех да позволя това да се случи. И аз и Роза обсъждахме начини да се справим с него до късно през нощта. Ако успеем да направим така, че да не тръгне с нас, ще е още по-добре. Защото по-рискования вариант беше да се справим с него по време на бягството. И макар да не ми харесваше отново да си намокря ръцете в кръв, щях да го направя, за да отърва света от Густард и да се уверя, че ще си плати за всичко, което беше направил и на Роза.
Така или иначе, той нямаше да се измъкне оттук. Но интелигентен психопат като него не можеше да бъде подценяван. Имаше причина да има толкова голям брой трупове отвъд тези стени и това беше педантичното му планиране. Нямаше да се изненадам, ако в земята имаше много повече тела от тези, за които беше осъден, за да не бъдат открити никога.
Итън изпълзя от тунела, изпъна гръб и привлече погледа ми. Тунелът се разширяваше по-навътре, така че можехме да излезем оттук пеша, но сега бяхме в краен срок, Плънгър се беше съсредоточил върху това да прокопае колкото се може по-навътре преди нощта, в която ще избягаме, така че колкото по-навътре влизахме, толкова по-широк нямаше да бъде. Все пак щеше да му се наложи да ни изкопае няколкостотин метра до повърхността, когато избягаме, но той щеше да е свършил по-голямата част от работата. Дарбите на Ордена щяха да му помогнат да избегне детекторите в земята, така че щяхме просто да отплаваме нагоре към свободния свят. Сега, когато тунела беше завършен до поддръжката, той работеше колкото се може по-усилено, за да стигне колкото се може по-далеч, преди да дойде време за шоу.
– Искаш ли да ме смениш за малко? – Попита Итън с гримаса. – Не мога да издържам повече да гледам косматия задник на този човек. Наистина ли трябва да се шиба гол, докато работи там долу?
Носът ми се набръчка и поклатих глава.
– Може би трябва да му сложим някакви боксерки, видях един телбод до рецепцията, можем да направим така, че да останат на мястото си.
Итън се засмя мрачно и аз открих, че се усмихвам леко. Не че харесвах момчето или нещо подобно. Но в името на това да прикрием чувала с топки на Плунгер бях готов да се съюзя.
– Аз ще отида. – Роза се появи зад ъгъла, като прибра косата си нагоре и я върза на възел, за да не пречи. – Вие двамата можете да довършите боядисването на тази стена заедно. – Тя се усмихна мило, взе една четка за боядисване и я подхвърли в ръката на Итън, преди да изчезне в тунела.
И двамата гледахме как закръгленото ѝ дупе изчезва в тунела, а аз се проклинах вътрешно, че така и не успях да спра да я гледам.
Итън ме стрелна със страничен поглед, сякаш не планираше да остане близо до мен, но сега, когато тя сложи четка в ръката му, щеше да трябва да признае, че не иска да е около мен, ако искаше да си тръгне. Сигурен съм, че и аз не исках да съм около него, но нямаше да спра това, което правех. И имах чувството, че Итън нямаше да загуби лицето си, като ми даде да разбера, че компанията ми го притеснява достатъчно, за да го накара да си тръгне.
Прокарах валяка по стената, а Итън въздъхна, падна на колене върху чаршафа на пода и започна да боядисва по первазите. Нямаше значение дали ще си изцапаме гащеризоните, така или иначе просто ни даваха нови, щом се върнехме в килиите си. А и нямаше особен смисъл да ни дават работнически дрехи, защото по същество с това бяхме облечени по начало.
Мълчанието между мен и Итън се проточи толкова дълго, че стана оглушително. Знаех, че той означава нещо за Роза, дори и тя никога да не ми го признае. Приятелката на брат ми беше целия му свят, привличането, което изпитваше към нея, беше ненадминато от никоя друга сила на земята. Така че, ако Роза страдаше, както подозирах, че страда заради Итън, тогава той трябваше да е в същата лодка.
– И така… какъв е плана ти, когато се измъкнеш оттук? – Попитах, като реших да положа усилия заради Роза. Не че бях сигурна защо точно това искам да направя, особено когато тя самата дори не искаше да признае, че го харесва. Но си бях казал, че искам най-доброто за Роза. Приятел, който да се грижи за нея и да я защитава. Така че, ако тя беше останала с този човек, тогава може би щеше да е по-добре да разбера дали е достоен за избраното от Луната място до нея.
Бях от семейство на Лъвове и през целия си живот бях заобиколен от трите си майки и влиянието на баща ми. Знаех силата на връзките между партньорите. И тя беше по-дълбока от това, че едно небесно същество ги е принудило да се съберат. На някакво ниво те бяха създадени един за друг. И колкото и да не ми харесваше, бях много по-наясно от Роза, че Итън няма да отиде никъде. Тя може и да си мислеше, че лунните ѝ дарби могат да прекъснат връзката между тях, но аз можах да се противопоставя.
Въпреки това бях прекарал много повече време, отколкото исках да призная, завиждайки на Итън за връзката му с Роза. Все още бях ядосан на него, че не е достатъчно фея, за да я поиска. Не че исках вниманието ѝ да бъде откраднато от друг мъж или нещо подобно. Но тя сама беше казала, че не е като другите Алфа вълци. Не искаше да има само един партньор. Чудесно, така че тя може да се чифтосва с куп други феи, а ти можеш да бъдеш нейният подкрепящ „приятел“, чиито топки стават толкова сини, че падат.
– Ще се прибера вкъщи и ще бъда със сестрите си – каза Итън. – Всички те имат кученца, които никога не съм виждал, и повечето от тях са се омъжили за мъже, които никога не съм проверявал.
Изпуснах дъх на забавление, след което хукнах към онова единствено нещо, което ни свързваше.
– Аз също не съм се срещал с племенницата и племенника си. А последния път, когато видях брат си, той се надяваше, че жена му отново е бременна. Ако им се роди още едно, преди да се махна оттук, ще го изгубя.
Итън ме погледна от пода с намръщен поглед.
– Това е шибано гадно, нали?
– Да – промълвих аз. – Но предполагам, че ще ги видим достатъчно скоро.
Той се усмихна на това, а в очите му блестеше надежда.
– Никога не съм бил предназначен дори за затвора – въздъхна той. – Но бих направил всичко за семейството си.
– Какво направи? – Попитах непринудено, но знаех тежестта на този въпрос тук. Повечето хора не споделяха престъпленията си, освен ако не го владееха, за да плашат хората, ако не беше голямо в новините или ако просто не си бил глупав.
– Не съм направил нищо – призна той, с което ме изненада. – Прикривах някого, когото обичам.
Веждите ми се извиха при това и макар че инстинкта ми беше да нарека това глупости, виждах истината в очите му и нямаше причина да лъже. Обърнах се обратно с лице към стената, докато я рисувах.
– Аз също съм тук заради някого, когото обичам – казах му и когато думата „любов“ се изплъзна, намразих начина, по който сърцето ми заби бясно. Защото исках да го възприема като семейство, но го усещах като нещо далеч по-различно от това. Ако мислех за Роза като за семейство, то очевидно това означаваше, че искам да чукам и малкия си брат и родителите си. Но, разбира се, както винаги, просто се лъжех. Роза беше семейство, но не като моята кръв. Тя беше семейство, което исках да накарам да стене моето име, докато целувам всеки сантиметър от плътта ѝ. Такова, в което исках да се губя всяка вечер, да създам живот с нея, шибан дом с нея. Никога, ама никога не исках да я загубя сега, когато я имах обратно. Но тя беше и типа семейство, до което никога не можех да се докосна, защото бях просто някакъв промит Лъв, който някога е бил някой, а сега не е никой, и нямах абсолютно нищо, което да ѝ предложа. Така че, да, каквото и да беше това извратено семейство, тя беше то.
– Чух за историята ти – каза Итън с усмивка в гласа. – Всички в Солария чуха.
– Ами не можеш да ограбиш Върховен съветник, без целия свят да чуе за това, предполагам – казах аз, а усмивката се отдръпна от устата ми. Все още не съжалявах за самия обир. Технически погледнато, все пак го бях извършил. Само че брат ми се беше измъкнал със стоката, а мен ме бяха хванали. Роза беше с нас, което, като се замисля, беше глупава идея. Но се нуждаехме от някой дребен човек, който да може да влезе във вентилационен отвор и да премине през магическо заклинание за откриване. Тъй като по това време магията ѝ не беше пробудена, тя беше идеална за тази работа. Едва когато се опитахме да избягаме, всичко отиде по дяволите. Можех да се измъкна. Но Роза беше в беда и не бих я изоставил заради някоя открадната награда в Солария. Тя беше по-ценна от всичко, което някога съм вземал. И винаги щеше да бъде.
– Защо го направи? – Попита любопитно Итън. – Само заради тръпката? Или преследваше нещо конкретно?
Повдигнах рамене, без да му дам този отговор. Имаше причина да се насочим към Лайънъл Акрукс, но това не беше моя тайна, която да разкажа.
– Хайде, човече, знам, че пресата изкриви историята, че всички вещи на Лайънъл са му били върнати. Но брат ти сигурно също е бил на тази работа, кой друг би могъл да вземе плячката, когато те хванаха? Нали не ми казваш, че Леон Найт не е прибрал нещо в джоба си – издекламира Итън.
Погледнах го надолу с усмивка, която танцуваше по устните ми.
– Да, не казвам това. Но и не ти казвам какво е взел. – Намигнах му и той се намръщи. Но преди да успее да ме притисне за повече подробности, до мен достигна звукът от рязкото свирене на Густард. Сърцето ми се сви при сигнала за идваща охрана и нямахме време да се подготвим, тъй като вратата на библиотеката се отвори с трясък и в стаята се разнесе вятър от скоростта, с която се движеше, което ми подсказа, че току-що е пристигнал вампир. Майната му.
– Преброяване на главите! – Гласът на Кейн отекна в цялата библиотека и кръвта ми се превърна в лед.
Изпуснах валяка за боядисване, гмурнах се към дупката и пъхнах главата си в нея, ловувайки за Роза, но не смеех да я извикам, в случай че Кейн ме чуе и се затича натам. Тя не беше там. Нито наблизо. Тунелът вече беше дълбок и нямаше никакъв шанс да я измъкна достатъчно бързо.
Споделих поглед с Итън, който изведнъж изрева, накланяйки глава назад, така че Роза да чуе, след което се хвана за лавицата с книги, а аз побързах да вдигна другия край. Преместихме я на мястото и, покривайки дупката, и секунда по-късно Кейн се стрелна в гледката, спирайки точно пред нас.
– Какво, по дяволите, правиш? – Казах аз, премятайки главата си. – Върви към предната част на библиотеката сега – изръмжа той и сърцето ми се разтуптя яростно, докато кимах и минавахме покрай него по пътеката. Не можах да се сдържа да не погледна назад и видях как любопитния ебач инспектира това, което бяхме правили. Споделих тревожен поглед с Итън, докато заобикаляхме ъгъла, за да се присъединим към всички останали близо до входните врати.
Син се намръщи на изражението ми, докато се приближавахме, и застана точно до мен, като се наведе и дишаше в ухото ми, за да не бъдат доловени думите му от Кейн.
– Къде е тя?
– Тунелът – изрекох аз и очите му се разшириха, докато се отдръпваше, а в тях се появи страшен блясък.
Всички останали сякаш се досетиха и през групата премина вълна от тревога, докато чакахме острието на съдбата да падне върху главите ни. Кейн се стрелна назад пред нас, оглеждайки се от лице на лице с издълбана на челото му гримаса.
– Къде са дванайсет и двайсет и четири? – Изръмжа опасно той.
– Работеха с нас в далечния ъгъл – веднага каза Сони, сочейки към противоположния край на библиотеката, където беше дупката.
– Не, гончето беше с мен. Макар че това беше може би малко преди тя да се присъедини към вас. Или може би беше след това… – Пудинг посочи към друг ъгъл на стаята, отдалечен от тунела, и гримасата на Кейн се задълбочи.
– Плунгер също подреждаше книгите натам – каза Клод и кимна.
– Дванайсет! Двадесет и четири! – Изръмжа Кейн. – Ела тук, сега! Имате пет секунди. Пет – четири – три…
– Там е много приглушено, гласовете не се носят много – прекъсна го Син и всички кимнаха в знак на съгласие.
– Изобщо не се носят – каза Густард.
– Може би в тази част на библиотеката има заглушително заклинание – замислено каза Пудинг.
– Няма такова нещо – изсъска Кейн, като погледна всички ни, но после се стрелна към далечния ъгъл.
Тръгнах, преди да успея да се спра, а Итън беше до мен, докато тичахме обратно към мястото, където бяхме преди. Син започна да пее „Sex Bomb“ на Том Джоунс с пълно гърло, прикривайки шума от стъпките ни, докато тичахме към библиотеката.
Кимнах на Итън, като взех единия край, а той – другия, и я разклатихме на половин метър. Розали и един много гол Плунгер се изсипаха от нея и ние бързо я върнахме на мястото и. Пеенето на Син стана още по-силно и останалите започнаха да го закачат, казвайки му да млъкне, така че гласовете им изпълниха цялата библиотека.
Плунгер замахна с четка за боядисване, като плисна част от нея върху голата си плът, изоставяйки гащеризона си, който беше сгънат до библиотеката, докато всички спринтирахме обратно към входните врати. Хванах ръката на Роза в своята, стиснах я силно и тя ми отвърна, преди да я пусна отново. Завихме зад ъгъла и спряхме точно когато Кейн се стрелна назад пред нас и веждите му се спуснаха още повече, когато забеляза Роза и Плунгер да стоят зад мен и Итън.
– Млъкни, осемдесет и осем! – Изръмжа Кейн на Син и той замълча, усмихвайки се лукаво.
Кейн си проправи път през групата, като очите му обходиха Роза, преди да се насочат към косматата гола плът на Плунгер.
– Защо, по дяволите, си гол? – Поиска той.
– Така изразявам вътрешното си креатив-но поведение – каза той невинно. – Трябва да съм без дрехи, когато рисувам, това е моят начин, сър.
Кейн се намръщи, след което погледна назад към Роза, докато страха пронизваше крайниците ми. Ако той разбереше, че нещо се е случило, бяхме толкова прецакани.
– Какво правиш? Тази партия каза, че си била там – изръмжа той, сочейки към частта от библиотеката, която току-що беше претърсил.
Роза присви мигли.
– Отидох да видя как се справя Плунгер. Забавя работата ни, като се опитва да използва члена си като четка за рисуване.
Плънгър сви рамене, сякаш това не беше необичайно поведение.
– Това е начина на моята креативност.
– Това е креатив-т-я – изръмжа Кейн раздразнено, като погледна между тях, след което се завъртя, за да се изправи пред останалите.
– Имахте достатъчно време, за да свършите тази работа. Защо ви отнема толкова време?
Роза се втурна напред и хвана ръката му, като го погледна сериозно.
– Мога ли да си поговоря с теб? Аз и Рори трябва да ти кажем нещо. – Тя ме погледна и аз се намръщих, но бързо оправих чертите си, когато Кейн ме погледна и аз кимнах, като съвпаднах с изражението ѝ.
В челюстта на Кейн се появи мускул, докато обмисляше това, а накрая кимна, което ме накара да изпитам облекчение, въпреки че нямах представа какво е планирала. Роза тръгна към стелажите, а аз я последвах с Кейн, докато не се отдалечихме от ушите на останалите.
– Какво става, Ро- Дванайсет? – Поправи се той в последния момент и аз сбърчих вежди. Той обаче ме стрелна с поглед, който казваше, че ще ми изтръгне езика, ако го спомена.
– Това е Плунгер – прошепна тя, споделяйки намръщена физиономия с мен. – Той не бърза с работата си и има свои странни… методи, с които повечето хора тук не се чувстват много добре. Затова аз и Рори се съгласихме да го държим под око, както и някои от останалите. Не му позволяваме да работи сам, а когато ти дойде тук, бях заета да споря с него за това, че работи, докато е гол, така че не те чух веднага. – Тя сви невинно рамене и аз можах да видя, че технически всичко, което беше казала, вероятно беше вярно.
Кимнах, за да подкрепя историята ѝ.
– В общи линии се редуваме да се уверим, че той поне използва инструментите, а не члена си, за да боядисва стените.
Носът на Кейн се набръчка малко и той най-накрая кимна.
– Ами ако не е подходящ за тази работа…
– Изненадващо добър е, когато го държат под контрол – каза бързо Роза и му се усмихна отстрани. – Мисля, че ще приключим работата до края на седмицата, стига да се справя с работата си.
Пулсът ми заби в ушите, докато кимах в знак на съгласие. До края на тази седмица щяхме да сме приключили работата добре. И да се надяваме, че ще лежим някъде на плажа със самодоволни широки усмивки на лицата си, докато света говори за затворниците, които са успели да направят невъзможното. Бях доста развълнуван, че името ми отново ще се появи на картата. Какво ли щеше да си помисли баща ми, ако бях успял?
– Добре, но ако това продължи повече от седмица, с вас е свършено. Ще наредя да ви преназначат и да доведат нов екип тук – каза твърдо Кейн и ние кимнахме.
Той се изстреля обратно към останалите и чух как крещи на Плунгер за носенето на дрехи, докато Роза се хвърли към мен, прегръщайки ме силно. Сладкият ѝ аромат миришеше по-добре, отколкото свободата някога би могла да мирише, и аз я държах близо до себе си, докато вратата се затръшна и Кейн си тръгна.
– Само още няколко дни, Роза – промърморих в ухото ѝ, а тя потрепери в ръцете ми. Не знаех дали е заради мен, или заради това, което бях казал, но задника в мен се надяваше да е първото.
– Готова съм, Рори – каза тя развълнувано, отдръпна се и ме погледна с целия свят, който се взираше в очите ѝ. – Почти е време да изпълня обещанието, което ти дадох.