РОЗАЛИ
Седях в задния ъгъл на Магическия комплекс с изключени белезници и с енергия, която пулсираше във вените ми. Сега, когато белезниците бяха сменени, нямаше нужда да пестя енергия, за да копая тунели или да правя нещо наистина полезно за плановете ми за бягство, така че се отдадох на творческата си страна.
Навсякъде около мен беше израснал дебел слой мъх и трева, изпълнена с всякакви пъстри диви цветя. Около малкия ми оазис на спокойствието беше израснал толкова дебел слой дървета и храсти, че освен тънкото петно от тавана, което виждах да се провира между листата в самия връх на моето горско бягство, можех да повярвам, че съм навън. Трябваше ми само да чуя бълбукането на ручейче и щях да съм в рая, пренесена в малката горичка край лозята на леля ми Бианка, където си бях направила малко убежище, в което да бягам, когато имах нужда да остана сама за малко.
Легнах по гръб и вдишах земния аромат на околността, като оставих очите си да се затворят и просто се потопих в момента, докато се опитвах да избягам от реалността.
Разбира се, не можех да се отпусна наистина, тъй като в момента бях заклещена в огромна стая, пълна с главорези престъпници и задници, които биха искали да ме видят мъртъв, но илюзията за това беше достатъчно приятна.
Въздъхнах, докато се опитвах да разгадая много от новите препятствия по пътя на нашето бягство, и за хиляден път проклех Кейн, че ме е хвърлил в дупката за толкова дълго време. Ако през това време бях в главния затвор, планът ни можеше да се развие, да използваме ключа и може би сега вече щяхме да се наслаждаваме на сладкия вкус на истинския свеж въздух, вместо да сме заклещени тук.
Какъвто и да беше случая, нямаше смисъл да си губя времето да го оплаквам. В момента Кейн се наслаждаваше на лунния гняв и аз бях сериозно благодарна на тази кучка, че ми пази гърба и го проклина. Докато той се чешеше по главата заради малкото ми проклятие, изглежда, че той и активно ме избягваше, което беше изцяло в моя полза, защото, виждайки лицето му, се чувствах като ужилена. А ако му се стореше, че съм го нападнала, щеше да ме изпрати обратно в дупката, така че това не беше идеално.
Не. Не можех да си губя времето да се притеснявам, че ще заколя пазачите, или да се оплаквам мислено от начините, по които плана ми се е объркал. Трябваше да се съсредоточа. Напред и нагоре. Буквално. Защото наистина трябваше да ни изкача нагоре и да ни измъкна от това подземно сметище за най-престъпните стронзоси на света.
С пръсти, заплетени в мъха от двете ми страни, и с магията си, свързана със земята на върха на пръстите ми, усетих момента, в който някой влезе в моето малко убежище. Свих пръсти в почвата още по-силно, вдишах дълбоко, докато се подготвях за атака, и бавно започнах да проследявам натрапника с лиани, които се промъкваха по земята след него и се спускаха едва забележимо от върховете на дърветата, докато неканения ми гост не беше преследван през дърветата, без дори да знае.
В момента, в който натрапника ми навлезе в поляната и в балона за заглушаване, който бях поставила, щракнах с пръсти и той се отскубна от краката си и бе издърпан към небето, докато около него се затвори мрежа от лиани.
– Ебаси – прокле Рори и от устните ми се изтръгна лай на смях, докато го гледах да виси над мен, но трябваше да действам по-добре, отколкото да си губя времето в смях.
Рори махна с ръка към мен и секунда по-късно една дебела снежна топка се заби в лицето ми, а от устните ми се изтръгна писък, тъй като не успях да я избегна.
Използвах контрола си върху лианите, за да го обеся за глезените му, така че да е изцяло обърнат с главата надолу, а след това успях да закача една от тях за подгъва на блузата му и да я дръпна надолу, за да покрие лицето му и да не може да ме види.
Предостави ми се гледка към златистите му коремни мускули, които се напрягаха, докато се бореше да се освободи, но докато се разсейвах от желанието си да го обсипя със слюнка, той протегна ръка и от дланта му избухна проклета приливна вълна от вода, която се разби към мен.
Успях да хвърля стена от пръст между нас, преди да ме удари, и да приклекна зад нея, докато водата се разбиваше отгоре и капките посипваха кожата ми.
Докато водата се оттече и аз разпръснах стената от пръст, Рори вече не висеше от върховете на дърветата.
Извих врат, за да го потърся, и секунда преди той да скочи от дърветата в гърба ми, по гръбнака ми пробяга предупредителна тръпка. Инстинктите ми дадоха време да се завъртя, за да се изправя срещу него, но когато ръцете му се сключиха около мен, бях повалена на земята под него.
Ударихме се силно в земята, но мъха смекчи падането ни, докато се мятахме по него.
Изръмжах срещу него, когато той хвана китките ми и ме притисна под себе си, а тежестта му се настани между бедрата ми по начин, който ми се стори твърде правилен, за да е погрешен.
Беше разкъсал блузата си, вероятно когато се спасяваше от лианите ми, и голите му гърди бяха хлъзгави от водата, а тъмната му коса капеше върху бузите ми.
– Мирно, малко кученце? – Попита той, гласа му беше груб, а златните му очи светеха от играта ни.
– Наистина ли това мислиш за мен, Рори? – Мърморех аз, извивайки се под него в неясен опит да се освободя, без да полагам реални усилия за това. – Че можеш просто да ме намокриш с едно движение на пръстите си, а после да ме притиснеш под себе си и аз да се подчиня като добро, покорно малко кученце?
Той преглътна силно думите ми, а погледа му за миг се премести в устата ми, тъй като тежестта му между бедрата ми наистина ме накара да изстена за него. Но аз държах желанието си здраво заключено. Нямаше да робувам повече на тази глупост, а Рори имаше твърде много възможности да ми хвърли чувствата си към него обратно в лицето. Болеше ме. А аз бях приключила с болката за него. Поне по начин, който той можеше да види.
Беше го казал ясно и категорично. Искаше да останем „приятели“. Нищо повече. И аз преглътнах това отхвърляне, доколкото можах, и затворих вратата за мен и него веднъж завинаги. Поне така си повтарях. Но всеки път, когато се приближавахме толкова близо и очите му пламваха с нещо, което беше много повече от приятелство, понякога усещах как вратата се пропуква отново и трябваше да я затръшна здраво. Искаше ми се да има ключ за тази гад, за да мога да я заключа завинаги. Но може би една част от мен винаги щеше да бъде влюбена в Рори Найт. Може би вратата винаги щеше да е открехната.
Той се приближи с един сантиметър до мен, а члена му изглеждаше много по-запален, отколкото би признал на глас, и в момента, в който хватката му върху китките ми се отпусна с малко, аз раздвижих бедрата си под него и изтръгнах дясната си ръка на свобода.
Нанесох удар в страната му и докато той си губеше времето да ме проклина, аз волево създадох дебели лиани, които се увиха около ръцете му, отрязвайки достъпа му до магията. Хвърлих тежестта си напред, преобръщайки ни и в момента, в който бях върху него, обвих с ръка гърлото му и се усмихнах широко.
Лианите ми се стегнаха около ръцете му, вкоренявайки ги в мекия мъх от двете ни страни, и се засмях, докато Рори ме ругаеше.
– Какво става, малко Лъвче? – Измърморих. – Наистина ли си мислиш, че можеш да ме победиш?
– Мисля, че и двамата знаем, че не съм малък Лъв, Роза – изръмжа Рори, търкаляйки бедрата си под мен, сякаш доказваше нещо, а аз повдигнах вежда към него, като се борех да не му покажа колко много ми харесва усещането на твърдия му член, който се търкаляше между бедрата ми по този начин. За човек, който трябваше да ми е просто приятел, члена му определено имаше какво да каже за обратното.
– Non ne so niente(Не знам нищо за това) – издишах аз. – И аз също и не искам.
Веждите му се смръщиха, преди да успее да го скрие, и аз мислено се прехласнах, че поставих самодоволния му задник на мястото му. Дали обичах усещането на члена му, който се търкаше в мен? Да, по дяволите, обичах. Искаше ли ми се той просто да се поддаде на тази топлина между нас и да ме чука, докато не мога да мисля трезво? Еми, да, да. Но щях ли да продължа да му позволявам да упражнява властта на члена си над мен? По дяволите, не. Бях приключила с това той да ме заслепява с пениса си и да ме кара да изглеждам като пиклива сган. Розали Оскура не беше ничия малка кучка.
– Изглежда, че и двамата сме съгласни с това – изръмжа Рори и аз стиснах гърлото му още малко по-силно, наслаждавайки се на гледката оттук, доминирайки над царя на зверовете.
– Е, двама от трима ни са съгласни – съгласих се сладко, седнах назад, така че тежестта ми се прехвърли върху бедрата му, а не върху разкрача му, и хвърлих поглед към твърдия му член, който се напъваше през материала на гащеризона.
– Недей да се вслушваш прекалено много в това, малко кученце. Просто не съм си лягал от много дълго време. Онзи ден члена ми се втвърди заради парче сапун – каза той пренебрежително.
– Ами може би трябва да отидеш и да си намериш някоя хубава лъвица, която да чукаш? – Предложих, като освободих хватката си за гърлото му и се отдръпнах от него. Отказвах да призная ужилването от болка, което това предложение предизвика в сърцето ми, защото не бях някакво влюбено малко кученце, влюбено в човек, който никога нямаше да ме види такава, каквато съм. Майната му на живота.
– Искаш да кажеш като начина, по който ти си намери вълк? – Попита с горчивина Рори, когато освободих магията, крепяща лианите около ръцете му, като ги оставих да паднат и той седна до мен. – Между другото, как се справяш с това да си свързана с човек, който не би искал нищо повече от унищожаването на цялото ти семейство?
Стиснах устни от раздразнение, но просто свих рамене.
– Итън може да се чука достатъчно добре, че почти мога да му простя останалите личностни недостатъци – казах небрежно. – Искам да кажа сериозно, той може да ме накара да свърша както никой друг, който някога…
– Жалко, че предпочита да се преструва, че неговата Бета е негова половинка, отколкото да позволи на някого да разбере за вас двамата, нали? – Прекъсна ме подигравателно Рори.
Не исках това, но това ме заболя като удар директно в сърцето и погледнах настрани от него, докато се опитвах и не успявах да го отблъсна.
– Имам достатъчно практика да бъда нежелана – промълвих аз и погледнах към един участък с диви цветя, докато прибирах косата си зад ухото, а върховете на пръстите ми проследяваха хребета на лунния знак, който ми беше даден, когато се чифтосах с Итън.
Дори и сега, когато бушувах от гняв и болка заради него, част от мен все още болеше за него, подтиквайки ме да накланям глава към небето и да вия да дойде при мен. Глупава връзка между партньори. Но аз отказах да я послушам. Бях преживяла много по-страшни мъчения от това да тъгувам по един задник, който се срамуваше от мен.
– Той е шибан идиот – каза дебело Рори, хвана ме за брадичката и ме принуди да погледна към него. Опитах се да се отдръпна, но той ме държеше здраво, като ме приковаваше в златния си поглед и се уверяваше, че слушам това, което иска да каже. – Всеки мъж, който е имал късмета да бъде благословен от звездите и да има теб за своя половинка, трябва да възхвалява късмета си и да се държи за теб колкото може по-силно. Ти си една ма милион, Роза, блестиш по-ярко от всяка звезда и гориш и с повече топлина. Ако бях благословен с половинка, дори наполовина толкова красива, свирепа и силна като теб, тогава щях да я обгърна с ръце и никога да не я пусна. Бих дал всичко, за да имам момиче като теб, малко кученце.
Позволих му да ме придърпа към гърдите си и да ме обгърне с ръце, но думите му ме нараниха почти толкова, колкото и поведението на Итън. Той искаше да има момиче като мен. Той просто не ме искаше. Защото аз бях просто разбитото малко кученце, което беше съсипало живота му и го беше затворило тук долу. Бях белязана, несъвършена и безкрайно болна за него и явно никога нямаше да бъда тази, която той искаше.
Вдишах дълбоко, смесения и богат, пикантен аромат на голата му плът, а след това заключих всичките си нежелани и несподелени чувства и се отдръпнах обратно от ръцете му.
– Благодаря, Рори, ще имам това предвид – промърморих, като се постарах доста ефектно да звуча като наранена малка кучка, но това си беше така.
Той ми се намръщи, сякаш не разбираше защо съм разстроена, и аз изпуснах тежък дъх, преди да вдигна брадичка и да заключа здраво емоциите си. Ако имаше нещо, на което ме беше научил татко, то беше как да представям маската на безразличие пред света. Ако можех да държа лицето на почиваща кучка през ходенето на счупен глезен по време на така нареченото му обучение, можех да се изправя пред разбитото си сърце също толкова лесно. Със сигурност би трябвало да ме боли по-малко от това. Тогава защо имах чувството, че боли повече?
– Трябва отново да подновим плановете си – казах аз, сменяйки темата и затваряйки отново вратата за тези глупости. – Знам всичко, което трябва да знам за ипон 500, за да неутрализирам Потискащия орден, когато сме готови, а Син обеща да ми осигури необходимите съставки.
– И ти сериозно му се доверяваш? – Попита скептично Рори.
– Син може и да е луд, но не е лъжец – казах малко твърдо. – Той е открит и честен за това какво иска и какво е готов да направи, за да го получи, а трябва да кажа, че много повече предпочитам това пред феи, които говорят със загадки и глупости. Каза ми, че вече има план как да се сдобие с Кристала на Слънчевия камък, после само чакам той да получи Сливата на Неверкот и всичко е готово. И успях да си върна непуловата трева, която скрих в стената в килията си, защото онзи стронзо Итън оставил една тухла свободна, когато дошъл да ме търси, след като откраднал ключа. Както и да е, най-неотложния ни проблем е да измислим откъде ще копаем и как да качим Плунгер на борда, без да предупредим никого, че сме замислили нещо. Ако просто започнем да се мотаем с тази шибана гад, хората ще забележат. Никой не му е приятел по желание.
– Всъщност дойдох тук, за да поговоря с теб за това – каза Рори и когато го погледнах, установих, че се усмихва като самодоволен бастардо. – Защото мисля, че съм намерил идеалното място, където да изкопаем тунела си.
– Ами да? – Попитах нетърпеливо, като се преместих така, че да съм с лице към него и кръстосах крака под себе си.
– Да. И така, оказва се, че библиотеката се нуждае от обновяване…
– Това не е изненадващо, книгите там са по-стари от леля ми Ласита – промълвих аз.
– Да, ама те искат да прегледат всички книги и много от старите неща ще трябва да бъдат премахнати, за да се освободи място за някои нови лъскави книги, посветени на това да ни помогнат да се усъвършенстваме като феи.
– Губиш ме, Рори, какво общо има това с…
– Това е работна подробност. За нея осъдените ще трябва да прекарват часове наред сами в библиотеката и да подреждат прашните рафтове. А както знаем, в библиотеката има много мъртви зони за видеонаблюдение и съм сигурен, че има рафт, който можем да преместим настрани, за да скрием факта, че копаем дупка…
Устните ми се разтвориха, когато осъзнах, че е прав. Точно от това се нуждаехме, трябваше само да измисля как да се сдобия с антидот за потискане на Ордена, за да може Плунгер да използва дарбите си от Ордена, за да изкопае проклетия тунел. След това оставаше само да се уверя, че всички в тази работна група знаят как да си държат шибаните усти затворени.
– Колко души искат за тази работа? – Попитах.
– Девет. А офицер Лайл е сладкодумен към мен, така че вече каза, че мога да имам място, ако го искам. Той е и командир на Син, така че с малко късмет няма да е нужно много убеждаване, за да назначат и него на работа. Не е имал никаква работа, откакто е излязъл от дупката, и донякъде се е държал добре – или поне не е бил хванат да прави твърде много неща, които не би трябвало. Така че съм сигурен, че ще успеем да убедим Лайл да му даде място.
– Добре. Така че с Плунгер ще бъдем четирима. Не можем да рискуваме другите места да отидат при неизвестни, така че има ли някой в това сметище, когото би искал да доведеш, когато бягаме? Защото мисля, че за да се получи, ще трябва да отворим списъка с гостите, иначе те няма да имат причина да бъдат лоялни и да ни помогнат да прикрием това, което правим. А и риска да разберат и после да разгласят е твърде голям, ако се опитаме да го скрием, така че ни трябват още от самото начало.
– Вторият ми, Клод, е тук от адски дълго време за престъпление, което не е извършил, и все още му предстои адски дълъг период. Той пропуска да види как децата му растат, а за мен беше опора през целия ми престой – каза Рори, докато го обмисляше. – Можем да му се доверим.
– Добре – съгласих се аз. – Той е вътре. Ще доведа и Сони и ще допълня останалата част от бройката от моята глутница. Трябват ми само няколко дни, за да реша кой би внесъл най-много умения в тази работа.
– Ами Итън? – Попита Рори, а аз се ухилих с отвращение.
– Ами той? – Изригнах, преди да успея да се сдържа. Беше толкова естествено да свалям гарда си около Рори, че така или иначе не хранех никаква надежда да запазя чувствата си от него за много неща. Освен това, ако нямах поне един човек, пред когото да се отворя, докато бях заклещена тук долу, вероятно щях да полудея.
– Той може да е задник и напълно да заслужава да изгние тук, но…
– Просто го изплюй, Рори – изръмжах аз. – Нямам цял ден.
– Добре. Той е твой приятел – каза той, вещо, сякаш това си беше така и нямах думата в ситуацията. – Луната те е свързала и въпреки факта, че си му ядосана, предполагам, че усещаш привличане към него? Знам, че ако Леон е далеч от своя…
– Ситуацията на брат ти няма нищо общо с моята – прекъснах го, отказвайки да му позволя да сравнява гаврата между мен и Итън с тази. – Аз съм лунен вълк. Луната е на моя страна и щом види, че нямам никакъв интерес да остана обвързана с това парче лайно, съм сигурна, че ще ми направи услугата да ни развърже. Разбра ли?
– Роза, наистина се съмнявам, че е толкова просто да…
– Забрави за Итън Шадоубрук – изръмжах аз. – Няма да го взема със себе си. Ако ме искаше, тогава нямаше да дефилира из затвора с тази боклукчийка Бета, която виси на ръката му, сякаш има всичко необходимо, за да се мери с него. Майната му. И да те еба, ако наистина си мислиш, че ще го взема с нас, след като не ме уважи по този начин.
– Добре, добре – отстъпи Рори. – Просто… помисли за това, добре? Може и да не ми харесва идеята, че тази мръсна мутра има претенции към теб, но още повече не ми харесва идеята, че ти копнееш за него и не можеш да го видиш никога повече. Не искам накрая да съжаляваш за избора си.
– Пш. – Махнах му с ръка. – Не се притеснявай за това. Така или иначе никога няма да искам да прекарвам времето си с един задник, който не е достатъчно мъж, за да притежава чувствата си към мен. Не съм ничия малка мръсна тайна.
Очите на Рори срещнаха моите и аз стиснах устни, защото осъзнах, че това твърдение на практика можеше да се отнася и за него. Не че между нас се случваше нещо мръсно, защото, разбира се, той трябваше да бъде джентълмен за начина, по който притисна члена си към мен, а след това ми каза да се махам. Ех.
– Е, добре, добре, не е ли уютно?
Главата ми се завъртя и скочих на крака при звука на приближаващия се глас, а горната ми устна се сви назад в ръмжене, когато Густард се провря през храстите вдясно от нас и влезе право в моя заглушителен балон, сякаш беше поканен.
– Какво, по дяволите, искаш? – Изръмжах.
– Това не е много приятен начин да говориш с най-новия си съучастник – мърмореше Густард, като галеше с пръсти татуировката на бръмбар на бузата си, сякаш мислеше, че може да оживее и да се промъкне по кожата му.
– Премини към същността на въпроса, преди да удавя ухиления ти задник – изръмжа Рори, а водата се въртеше между пръстите му, докато се взираше в човека, който ме беше пребил два пъти. Или пък беше накарал целия си екип да го направи вместо него.
– Преди да го направя – каза Густард, приближавайки се малко в свежо изгладения си гащеризон, сякаш беше дизайнерски шик, а не стандартно затворническо облекло. – Искам да знаеш, че онзи ден имах среща с адвоката си по време на свиждането. Той ми беше много полезен. Знаеш ли, че ми е позволено да направя завещание чрез кристала Memoriae и да го напълня със спомени, които бих искал да бъдат прегледани в случай на смъртта ми.
– Имаш предвид бял яспис? – Попитах. – Кой би се интересувал от страховитите мисли в главата ти, след като си мъртъв и те няма?
Густард ми се усмихна с дяволита усмивка и повдигна вежди, сякаш знаеше нещо толкова дяволски сочно, че го караше да слюноотделя.
Сърцето ми се разтуптя, а дланите ми бяха хлъзгави, защото знаех, вече знаех какво щеше да каже. Но трябваше да го кажа. Не можех да покажа нито една от картите си, докато не бях сигурна извън всякакво съмнение.
– Ами има някои спомени, които всъщност изтръгнах от младото ти, гъвкаво съзнание, когато имахме онази малка среща в двора на Ордена преди няколко месеца. Кристалите на меморията се намират доста трудно и тъй като исках два за моите цели, ми отне известно време да се сдобия с тях. Но съм сигурен, че усилията ще се отплатят, щом отново започна да дишам чист въздух. – Густард приличаше на котка, която е получила сметаната, гурме пакетчетата с безумно скъпа храна, и на обсебена малка старица в добавка.
Рори направи крачка напред с ръмжене, но аз протегнах ръка и го хванах за ръката, спирайки напредъка му, докато се взирах в Густард.
– Изплюй го, изнасилвач на съзнанието, бастард. Ако имаш нещо да ми кажеш, просто го кажи, по дяволите.
Хищническата усмивка на Густард се разшири и той вдигна брадичката си, сякаш смяташе, че е спечелил нещо. Така и беше. Беше ми толкова ясно, колкото и членоразделно зашлевяване по лицето. Нямаше как да го пропусна. Той ни държеше точно там, където искаше.
– Знам, че двамата планирате да избягате от тази помийна яма със Син Уайлдър на буксир – мърмореше той, като се кефеше на начина, по който и Рори, и аз хвърляхме изпълнени с омраза погледи към него, сякаш това му правеше шибания ден. – Знам, че се нуждаете от Полетиус Къртица и че в целия затвор е останал само един. Знам какво смяташ да направиш с помпата за потискане на реда долу на нивото за поддръжка и как смяташ да заобиколиш всички мерки за сигурност, въведени, за да те спрат. И вярвам, че това ще проработи. Така че, ето моето предложение. Вземете ме със себе си и няма да кажа и дума на никого. След думите му настъпи мълчание, но той просто чакаше да се съгласим и ме убиваше да си призная, че вероятно ще ни се наложи да го направим.
Защо звезди? Защо той? Защо от всички шибани, извратени маймуни тук трябваше да е точно тази марка задник, който яде копелета?
– А ако откажем? – Изръмжа Рори. – Или просто ще те убием тук и сега и ще оставим разкъсаното ти тяло, за да го намерят пазачите?
– Е, тогава в такъв случай кристала с моите спомени, съдържащ всеки мръсен сантиметър от твоите планове, ще бъде предаден на властите – каза Густард с вдигане на рамене, сякаш и двата варианта бяха еднакво приемливи за него.
– Глупости – изсъска Рори. – Не вярвам да си се сдобил с един от тези камъни, камо ли с два. Те са рядкост. Дори моето семейство трудно се сдобива с тях, а ние познаваме всеки изостанал търговец и виден крадец в кралството.
– Трудно беше – съгласи се Густард. – Но си заслужаваше заради цената на свободата ми. А причината, поради която създадох два, беше, че бях сигурен, че няма да ми повярваш. Така че братовчеда на сладката Розали – Данте, ще получи един от двойката по пощата тази сутрин. Достатъчно е само едно телефонно обаждане до него, за да го потвърди, и всички ще се окажем в един отбор.
Рори ме погледна така, сякаш искаше разрешение да разкъса гърлото на този задник така или иначе, а аз стиснах зъби от ярост, тъй като бях принудена да поклатя глава.
– Ако ме лъжеш, Густард, тогава ще ти откъсна топките и ще те удуша с тях, преди да умреш – изплюх аз.
– Добре ще направиш, ако не ми говориш повече по този начин, кутре – изсъска той. – Но засега ще ти дам пропуск, докато се примириш с новата си реалност. – Той ни се усмихна, преди да си нахлупи въображаема шапка и отново да се отдалечи сред дърветата.
– Майната му! – Изругах веднага щом той излезе от балона на заглушителя и миризмата на черната му душа напусна ноздрите ми. – Няма да взема този психопат с нас, когато си тръгнем – знаеш ли какво направи, за да заслужи мястото си тук?
– Чух, че е убил куп жени – промърмори Рори и прокара ръка по лицето си, сякаш се опитваше да измисли някакъв изход от ситуацията.
– Убити е меко казано. И те не бяха жени. Бяха момичета, които още не бяха пробудени. Държеше ги живи в продължение на дни, докато ги измъчваше до смърт. Използваше дарбите си на циклоп, за да открие най-големите им страхове, след което ги съживяваше и ги измъчваше с тях. Прегледах всички лидери на банди, преди да дойда тук, и нещата в досието му биха дали на татко ми да си изкара парите.
– Тогава какво, по дяволите, ще правим? Ясно е, че не можем да го пуснем на свобода – настоя Рори.
– Ами не можем и да го убием. Поне засега. Ще трябва да потвърдя историята му с Данте, но сигурно е истина, иначе нямаше да си прави труда да лъже. Покрай звездите, мисля, че сме заклещени с него.
– Роза, не можем…
– Само засега – настоях аз. – Включваме го в плановете, държим го наблизо, включваме го в екипа на библиотеката и се уверяваме, че знае да си държи шибаната уста затворена. След това, когато се стигне до самото бягство, или ще го обезвредим, или ще го убием. И в двата случая го оставяме зад гърба си, когато това е важно.
Рори изръмжа ниско в задната част на гърлото си, целия Лъв, докато темперамента му кипеше. Беше адски трудно да накараш Немейския лъв да си изпусне нервите, но когато го правеше, беше взривоопасно. А точно сега не можехме да си го позволим.
– Рори – казах аз, опитвайки се да привлека вниманието му, докато той крачеше напред-назад, а мускулите му се напрягаха, докато челюстта му тиктакаше.
– Ще го разкъсам на парчета – закле се той. – Никой не те заплашва и не му се разминава, малко кученце. Никой.
Пристъпих на пътя му и хванах ръката му, като взех бузата му в другата си длан, когато се опита да отвърне поглед от мен, и го принудих да срещне погледа ми.
– Ще се справим, Рори – обещах му. – Всичко се събира. Густард няма да го провали. Заклех се, че ще те измъкна оттук, и ще го направя.
– Не за мен се притеснявам – каза той грубо, като свали ръката ми от бузата си и я сложи на гърдите си над препускащото си сърце. – Не мога да гледам как пропиляваш живота си тук, Роза. Дошла си тук от някакво фалшиво чувство, че ми дължиш нещо, и ако затънеш тук, това също е за моя сметка. Десет години в този ад бяха почти достатъчни, за да ме сломят. Да гледам как Даркмор краде живота ти наистина ще ме види унищожен.
– Излизаме оттук – изръмжах аз. – Ти и аз. Ще отидем и ще намерим някакъв остров в Церулеово море, където слънцето грее по цял ден и ти можеш да се излежаваш в него, докато не се пръснеш от толкова много сила, че да не знаеш какво да правиш с нея. Ще бъдеш толкова дяволски загорял, че само като гледам натрупаните ти коремни мускули, ще ме ослепиш. И ще се тъпчем с пресни плодове, ще се напиваме и ще се забавляваме всяка вечер до края на вечността под луната. Кълна се в това.
Рори ме гледаше толкова дълго, че сякаш ме изпиваше, а аз бях уловена в топлината на златните му очи, така че не можех да помръдна и на сантиметър, дори и да исках. А аз не исках. Защото въпреки обещанията, които си давах, и въпреки опитите ми да се убедя, че съм приключила с него, осъзнавах, че никога няма да приключа с Рори Найт. Името му беше татуирано в сърцето ми в нощта, когато го изгубих преди толкова години, и дори никога да не ме беше обичал така, както аз него, никога нямаше да мога да залича следата, която беше поставил в душата ми. А в моменти като този дори не исках да го правя. Бих могла да приема хиляди сърцераздирателни откази в замяна на това, той да прекара пет минути, гледайки ме по начина, по който беше сега. Сякаш бях всичко, за което някога е жадувал на този свят, и би откъснал звезда от небето заради мен, ако го помоля.
Назад към част 16 Напред към част 18