РОРИ
Тръгнах по един от тунелите, създадени от кръвожадните червеи, с Клод до себе си и с писъци, които звучаха в черепа ми. Тези тунели бяха нестабилни и цялата земя сякаш се тресеше, докато пръстта се свличаше от тавана и падаше на каскади върху мен. Не можех да видя нищо и тичах с една ръка, опряна в стената, докато се опитвах да намеря изход. Но единствения начин да се измъкнем оттук беше да намерим пътя обратно към тунела, от който бяхме дошли първоначално. Само че не знаех как ще се справим с това, когато бяхме слепи като прилепи без светлината на Плунгер, която да ни води.
– Продължавай, Рори – вдъхна му кураж Клод, но гласа му леко потрепери. – Ще успеем да излезем. Просто трябва да продължим.
– Ще го направим. Трябва да живеем, по дяволите – казах в знак на съгласие.
Сърцето ми се разтресе почти болезнено в гърдите, когато зад гърба ни се чуха още писъци, но аз не намалих скоростта, следвайки тунела, в който се намирахме, докато той завиваше рязко надясно. Бях сигурен, че се движи в правилната посока, затова ускорих темпото си и повлякох Клод след себе си, докато страха облизваше гръбнака ми. Опитвахме се да бъдем колкото се може по-тихи, не бяхме сигурни как ловуват тези неща, но всяка наша стъпка звучеше в ушите ми силно като изстрел.
Отпред се появи неясна червена светлина и аз се втурнах към нея с надежда в сърцето, сигурен, че това трябва да е Плунгер.
– Хей – изсъсках, за да се опитам да привлека вниманието му, но той не забави ход, издълбавайки тунел в стената пред нас, за да се опита да се измъкне.
Густард изведнъж се изсипа от прохода вдясно от мен, направен от червеите, перфектно изгладения му гащеризон сега беше опръскан с кръв, а косата му – разбъркана, която падаше напред в очите му. Единият от хората му беше по петите му, но от другия нямаше и следа.
– Тези твари изядоха Роналдо – прокле Густард. – Ти и твоята мутренска курва ме доведохте до смъртта ми. – Той се хвърли към мен, нанасяйки удар в корема ми, а аз изръмжах и го отблъснах с една крачка назад точно когато наблизо се чу силен трясък.
Отдръпнах се от Густард, като повлякох Клод към противоположната страна на тунела, докато тътена се усилваше. Сърцето ми подскочи, когато един от тези гнусни червеи се провря през стената срещу мен. Той спря, лицето му беше само две малки бели очи с плосък нос, който всмукваше въздух над широката му уста, и имах чувството, че знае, че всички сме тук. Миришеше на развалени яйца и аз се борех с жлъчката, която се надигаше в гърлото ми, когато дъха му ни заля.
Внимателно извадих дръжката от джоба си, готов да се защитя с всичко, което имах, ако се стигне дотам.
То обърна лице към Густард и аз се молех да се заеме да го изяде, за да можем да избягаме. Плунгер все още се беше заровил в собствения си тунел, светлината от носа му бавно угасваше заедно с него, докато той си пробиваше път.
Червеят изведнъж издаде ръмжащ звук и се хвърли към Густард. Дръндьото сграбчи собствения си човек, размахвайки го пред себе си, и червея го погълна със смучещ, хлъзгав звук, човека все още крещеше отвътре, докато аз бягах с Клод по петите си.
Стигнах до тунела, който Плунгер беше направил, като избутах Клод пред себе си и го последвах, докато трябваше да пропълзим в него. Звукът на някой, който се гонеше зад мен, ми подсказа, че Густард е избегнал смъртта и е по петите ми. Стиснах зъби от раздразнение заради този факт, движейки се все по-бързо и по-бързо, когато тунелат започна да се спуска под нас.
Червената светлина пред нас изведнъж освети по-широко пространство и Клод се изкатери на крака, преди да ме хване за ръката и да ме издърпа след себе си. Ако не се лъжа, бяхме в тунела отпреди, но много по-надолу. Сега нямаше как да се изкачим на повърхността. Знаех това със сърцето си и червата ми се свиха като камък, докато всички започнахме да тичаме надолу по коридора колкото се може по-бързо. Звукът от стъпки отпред ме изпълни с облекчение и погледнах над главата на Плунгер, забелязвайки Есме, Брет и Сони да тичат заедно. Тунелът беше твърде малък, за да може някой от нас да се премести, тъй като формите на Ордена ни бяха много по-големи от тези на феи, и се страхувах, че ако се опитаме да го направим, може да срутим целия покрив върху главите си.
Тремори разтърсиха стените около нас, докато спринтирахме, движейки се толкова бързо, колкото е възможно, за да се опитаме да се върнем в затвора.
Нямаше да умра тук, в някаква дупка в земята. Трябваше да се върна при Роза. Бях оголил сърцето си пред нея. И нямаше да напусна този свят, докато не я обявя за своя.
Тунелът зави рязко наляво, а Клод внезапно се обърна и ме избута назад, като ме накара да се подхлъзна на влажната кал под краката ми и задника ми се удари в земята. Един червей се хвърли към него отзад, чудовищната му уста се затвори около краката му. Той изпищя диво и аз изкрещях от ужас, гмурнах се напред и се хванах за ръката му, изпускайки дръжката в отчаянието си да го спася.
– Не ме пускай! – Заповядах му и от него се изтръгна още един задушаващ писък, докато червея го засмукваше все по-дълбоко в дълбините на ужасната си уста.
Ритах звяра, отказвайки да пусна приятеля си, но с всеки спечелен сантиметър червея ми отнемаше все повече и повече от него. Губех го и проклинах и се борех да се задържа, докато той продължаваше да крещи от агония.
Едно тежко тяло се блъсна в мен и ръцете на Пудинг се сключиха върху моите, опитвайки се да се вкопчат в Клод, давайки ми силата си, докато заедно го теглехме назад. Червеят размаха огромната си грозна глава настрани, изтръгна ръцете на Клод от хватката ни и с ужасен бълбукащ звук погълна приятеля ми, а писъците му замлъкнаха завинаги.
– Не! – Изръмжах.
Той беше единствения човек, на когото наистина се доверявах на това място, откакто бях пристигнал. Отвъд Даркмор го чакаше семейство, живот. Майната му. Не, не, не, не.
Съществото се насочи към нас и аз панически потърсих оръжието си, едва успявайки да видя нещо, тъй като червената светлина отвъд червея ставаше все по-слаба и по-слаба, докато Плунгер ни оставяше да умрем.
Един камък се заби в дланта ми вместо в дръжката и аз го грабнах, като го хвърлих силно в грозното шибано лице на червея, карайки го да изпищи от болка. Пудинг се хвана, взе своите камъни и успя да хвърли един право в окото му.
Червеят се обърна, запъти се към отсрещната стена и проряза дупка в нея, като накара целия тунел да потрепери, докато се плъзгаше в калта. Изправих се с треперещ дъх, а Пудинг тръгна напред с бавна крачка, като гледаше предпазливо тунела, в който беше изчезнал. Покривът над нас изръмжа и мръсотията започна да пада тежко над нас, което ме накара да изпитам ужас.
– Бягай! – Изкрещях на Пудинг, тласнах го напред и той се движеше по-бързо, отколкото някога съм го виждал, докато тунела започна да се срутва зад нас.
Спринтирахме надолу, надолу, надолу, преследвайки слабия проблясък на носа на Плънджър в тъмнината, без да имаме представа къде са отишли всички останали и дали не са били изядени и те, докато смъртта ни преследваше, а тежкия трясък на скалите и калта ни следваше на косъм зад гърба ми.
Помислих си за Роза и побягнах с решителни крачки. Ще успея да се върна при нея. Трябваше да го направя. Защото тя притежаваше сърцето и душата ми, а аз едва ли съм имал време да заслужа любовта, която ми беше предложила. Трябваше да наваксаме толкова много загубено време. Съдбата със сигурност нямаше да ме лиши от нея сега.