ХЕЙСТИНГС
Успях да използвам тръбите, за да прекося залата, но Лунното братство се върна, преди да успея да направя какъвто и да е опит да се спусна и да изляза през стаята. Бях останал да вися там, колкото можех, но когато някои от тях започнаха да спят, а останалите се впуснаха в различни оргии, трябваше да призная поражението си.
Имаше нещо в това да наблюдавам секс парти на Вълци, което ме караше да се чувствам много напрегнат. Бяха толкова шумни и мъжествени, толкова свободни с вниманието си, преминавайки от един член на глутницата към следващия. Направо ме побиха тръпки. Какво лошо имаше в това, че приглушеното осветление и едно-единствено, сладко момиче се превръщаха в целия фокус на твоя свят?
И когато видях как един пич премина от дълбоко гърло на момче към забиване на ракетата си „Роджър“ в задната врата на едно момиче, реших, че трябва да се преместя. Не можех да умра тук, на това място. Какво щеше да си помисли майка ми, ако чуеше, че съм пребит до смърт по време на секс парти?
Не.
Не, не, не.
Бях решил да рискувам на горния етаж и се придвижих толкова бързо, колкото можех да се справя, без да привлека вниманието на глутницата към мен горе по тръбите.
Там, където тръбите се съединяваха с покрива, имаше малко пространство за достъп и аз се избутах нагоре и влязох в него с много извиване и проклятия. Ризата ми се разкъса на гърба, когато се закачи за тухлената зидария, и едва не си отрязах езика, защото трябваше да го прехапя, за да не се изкашлям от праха.
Стигнах до помещението за поддръжка на четвърто ниво и започнах да пълзя покрай тръбите в затвореното пространство.
Тук беше тъмно, натиска на тухлите ме притискаше от всички страни, докато се съсредоточавах да се придвижвам напред сантиметър по сантиметър и се опитвах да прогоня всички мисли, свързани с клаустрофобия или мисловни образи на това, че съм попаднал в капан тук и съм умрял съвсем сам в тъмното.
Пред мен се появи светлинка и аз продължих да вървя към нея, съсредоточен върху този малък лъч на свободата, който трептеше пред мен.
Когато се приближих, до мен достигна звук на глас, който следваше песен, макар че не можех да разбера думите.
Приближих се в тъмното пространство и изведнъж ги чух по-ясно.
– Не се страхувай от тъмнината. Там е приятно и топло – промълви Плунгер и аз потръпнах при мисълта, че ще бъда намерен от този конкретен затворник. Беше ме измамил да му направя твърде много претърсвания на кухини по време на престоя ми тук и просто знаех, че щеше да е много по-лошо да се справя с него без ограничители, които да го държат под контрол.
Приближих се до източника на светлина и забелязах метална решетка отпред, точно когато чух звука на течаща вода.
– О-хо, обичаш да е мокро, нали, ти, малка пикла? Обзалагам се, че обичаш – мърмореше Плунгер и въпреки добрите си инстинкти се приближих до решетката и надникнах отвътре.
Бях на нивото на пода на душовете и можех да видя как Плунгер стои с гол задник пред мивките, навел се назад и поклащайки дупето си от една страна на друга.
– Просто ще се разкрася за теб – каза той и аз напрегнах врат, за да видя с кого говори, но не изглеждаше да има някой друг в стаята с него.
Когато погледнах назад към него, установих, че той се държи за мивката, докато пада в клек и си напява някаква мелодия.
Намръщих се, искайки да отвърна поглед от гледката на разтворените му задни бузи, а в същото време някак замръзнах на място, тъй като любопитството водеше битка с отвращението ми.
Той се спускаше все по-ниско и по-ниско, приближавайки се към плочките на пода, и изведнъж забелязах, че нещо седи там, точно под дупето му.
Това… Картоф ли е?
Едва успях да реша, че да, това е картоф, преди задника на Плунгер да се спусне надолу над бухналия кафяв зеленчук и той да изпищи като развълнувано малко дете.
– Това е, Герти, влез дълбоко при братята си. Това е моя метох – каза Плунгер, като изпъна дупето си назад и напред, преди отново да се изправи с хъркане от неудобство. – Боже, боже, ти си голям.
Погледнах назад към пода под него и гримасата ми се задълбочи. Къде е картофа?
Плунгер започна да бръмчи, докато правеше странно полупристъпване към изхода, и очите ми почти изскочиха от лицето ми, докато го гледах как си отива.
Къде.
Е.
Картофът.
Картоф???
Сърцето ми се разтуптя от смесица от страх за живота ми и съчувствие към кореноплодния зеленчук, докато се опитвах да не оставям мислите си да се задържат твърде дълго върху местоположението му. Какви ли не ужаси беше видял. Каква съдба за един невинен въглехидрат.
Поколебах се там за няколко дълги мига. От една страна, тук бях в безопасност, никой не знаеше къде съм и никой нямаше причина да ме търси. От друга, бях попаднал в затворено пространство и не можех да остана тук до безкрай. Трябваше да се преместя. Трябваше.
С разтуптяно сърце посегнах към металната решетка и я ударих с ръце, като за момент ме обзе паника, когато тя изскочи от мястото си и се строполи на плочките.
Но никой не се появи. Нямаше викове на феи, които да искат смъртта ми. Така че се измъкнах като риба, която намира земя, и паднах на влажните плочки точно на мястото, където преди малко стоеше Плунгер, а бузата ми се удари силно в мястото, където картофа бе срещнал жестоката си съдба.
Проклех, докато се изправях, а пулса ми се учести, докато поглеждах към огледалото.
Очите ми бяха измъчвани от гледките на онова, на което бях станала свидетел, докато се криех в този ад от чудовищата, които го обитаваха, а русата ми коса беше полепнала по челото ми, както и изцапана от праха от пълзящото пространство, от което току-що бях избягал.
Черната ми риза беше разкъсана на парчета от тръбите и аз бързо издърпах остатъците от нея, решавайки, че униформата на пазача така или иначе не е нещо добро тук.
Погледът ми попадна на оранжев гащеризон, който беше захвърлен през мивките, и аз го грабнах, нахлузих го върху панталоните си и пъхнах ръцете си в ръкавите. Беше твърде малък, за да се пристегне върху широките ми гърди, но като се огледах отново в огледалото, със задоволство видях, че между това и състоянието на косата ми, не приличах на предишното си аз.
Направих крачка към изхода и спрях, когато забелязах, че нещо се е залепило на бузата ми в отражението.
Задъхах се, докато се съсредоточавах върху къдравия сив косъм, знаейки в душата си, че той е дошла от Плунгер, докато той е опаковал картофа.
Отстраних го от лицето си и пуснах крановете, като търках вода и по кожата, докато се суетях наоколо в търсене на сапун.
Вратите се отвориха с трясък зад мен и аз замръзнах, когато звука от движещи се в пространството затворници изпълни стаята.
– Мислиш ли, че е вярно? – Прошепна едно момиче.
– Нашата Алфа и Шадоубрук? – Отговори друго. – Не може да е… Нали?
Не знаех за какво си говорят, но знаех, че не мога да стоя тук и да се преструвам, че си мия лицето, колкото и време да им отнеме този разговор, затова започнах да пристъпвам встрани към вратата.
Шепнещият им разговор продължи, като за щастие те не ми обърнаха внимание, а аз забързах към вратата с наведена глава и въздъхнах с облекчение, когато успях да изляза в коридора, без да ме погледнат.
Погледнах към стълбището в далечния край на коридора, но силен глас от най-близкия до мен блок привлече вниманието ми, преди да успея да побягна към него.
– Вашият така наречен Алфа предаде доверието ви! – Изкрещя едно момиче, гласа ѝ ми беше познат, докато се промъквах по-близо до вратата, а любопитството ме надвиваше. – Тя е спала с врага – шибания Итън Шадоубрук от всички хора! И сега, когато сме се надигнали и сме поели контрола над това място, тя не се вижда никъде! Казвам, че тя изобщо не е Алфа.
Прозвучаха освирквания и подигравки и като надникнах в блока, забелязах Амира, която стоеше на нещо в центъра на глутницата на Оскура, оголила зъби от ярост, докато продължаваше речта си.
– Казвам ви в прав текст, че тя ви предаде – ако не ви харесва, тогава елате при мен. Всеки от вас, който смята, че може да ме срази, е добре дошъл да опита. Но ако не успеете, тогава аз отново утвърждавам позицията си начело на тази глутница. И ако не можете да ме победите, тогава ще трябва да се присъедините към мен!
Повече от няколко вълка се втурнаха напред, за да приемат това предизвикателство, а аз приех това като знак да бягам. Бягай, бягай и бягай, по дяволите.
Трябваше да се измъкна оттук по дяволите. Трябваше да стигна до стълбите и да се спусна право надолу, за да поддържам сигурността си. Ако успеех да се изкача в тайния тунел за достъп, щях да съм в безопасност. Или поне по-сигурно, отколкото бях сега. Да се върна при останалите охранители. Отново в моята стая. Далеч, далеч от това шоу на ужасите, пълно с психопати. А след това щях сериозно да се замисля върху житейския си избор, защото наистина не бях сигурен, че това е подходящата работа за мен.