КЕЙН
– Бяяягайтеее! – Извика Син, обърна се и сграбчи Розали, преметна я през рамо, сякаш смяташе да я отнесе на безопасно място, сякаш беше някаква девойка в беда.
– Син, пусни ме! – Изкрещя тя с алфа тон и той веднага направи това, което тя каза.
Тя се придвижи обратно до ръба на вратите, сочейки нагоре към асансьорната шахта с ръмжене в гърлото.
– Син, използвай въздушната си магия, за да задържиш асансьора там горе. Точно сега.
– Да, госпожо. – Той ѝ отдаде чест, забърза напред като послушен войник и направи каквото тя поиска. – Итън, смучи ми члена, за да поддържаш запасите ми от магия – заповяда той сериозно.
– По дяволите, не – изпъшка Итън.
– Хайде, бъди герой – заповяда Син и разкопча гащеризона си в областта на разкрача. – Никога не спирай да смучеш, иначе всички сме мъртви.
Итън го удари по ръката със скимтене и аз погледнах към Розали с паника, която се бореше в гърдите ми. Това беше всичко. Всички те щяха да умрат, по дяволите, ако бяха хванати тук от охраната и не се предадат веднага. Знаех само колко упорита е Розали и това ме ужасяваше. Тя никога нямаше да се огъне. Щеше да се бие до смърт, ако се наложеше, а аз не можех да позволя това да се случи. Но не знаех как да я спра.
– Итън, Рори, замразете ролките! – Заповяда Розали и те направиха каквото тя поиска, заставайки рамо до рамо със Син, докато работеха, за да обездвижат кабелите, които приближаваха този асансьор все по-близо до нас. Тя хвърли гъста паяжина от лиани в шахтата, за да се опита да попречи на стражите да стигнат чак долу, но този асансьор беше направен за такива гадости. Моите колеги можеха да активират силово поле в него, което да разкъса всяка магия по пътя му, а ако това не успееше, можеха да отворят изходния люк в дъното и да започнат да се хвърлят.
Прекарах ръка през косата си, погледа ми се спря на Розали, после се стрелнах към нея с бясно туптящо сърце.
– Слушай – заповядах аз. – Трябва да се предадеш. Те ще слязат тук и няма да бъдат милостиви към никой, който ги напада. Те са упълномощени да убиват в ситуации като тази.
– Млъкни, стронзо – излая Розали, но аз я отдръпнах от шахтата и се стрелнах пред нея, като я накарах да ме погледне.
– Моля те – изръмжах аз. – Недей да правиш това. – Не мога да те гледам как умираш.
Проклятието сякаш се съгласи с вътрешните ми мисли, защото бръмчеше и мъркаше и ме молеше да я спася.
Огънят изведнъж отново се изстреля от капана в дъното на шахтата, вдигна се като гигантска змия и прогори лозите, които Розали беше хвърлила.
– Ако искаш да ми помогнеш, тогава какво ще кажеш да потушим този огън, преди да се разпространи тук – предложи тя с див блясък в очите.
– Ти не слушаш! – Изръмжах, докато Син проклинаше, а гърба му се огъна малко, когато в шахтата се чу шум от разцепване.
– Те се промъкват – изсъска Рори.
– Не можем да ги задържим, любов – обади се Итън, веждите му се сгърчиха от напрежение, когато се чу бум и той изсъска между зъбите си, а обикновено прибраната му коса падна напред в очите му.
Придвижих се до ръба на вратите и погледнах нагоре, открих, че силовото поле свети около асансьора и разбива ледената магия, която замразяваше ролките на място.
– Итън! – Изръмжа Син. – Ще трябва да те чукам в задника. Това е единствения начин.
– Ще млъкнеш ли? – Изръмжа Итън.
– Може би има право – изръмжа Розали, докато се бореше да продължи да хвърля лиани по дъното на асансьора, за да се опита да го предпази от спускане, но те се късаха отново и отново.
– Кълна се в Луната, ако някой не ме зареди веднага, сме обречени – каза Син през зъби.
Изръмжах, закачих ръката си около кръста на Розали и притиснах уста към ухото ѝ.
– Не мога да те защитя от тях. Всичко е свършено, ако останеш тук.
Тя отблъсна ръцете ми от себе си, като обърна яростен поглед към мен. – Помогни ми или се махни от мен, Мейсън.
Магията ѝ отново започна да се поддава на огъня и Син пъхна едната си ръка в боксерките, като се дръпна, докато държеше другата си ръка вдигната, за да поддържа магическите си резерви пълни.
– При слънцето – проклех аз, изхвърлих длан и угасих пламъците, които работеха, за да изядат земната магия на Розали. Не бях планирал да им помагам, но да стоя тук и да гледам как тя се самоубива, ми се струваше по-лоша съдба от всяка друга, която можех да си представя.
– Имам нужда и от двете ръце – изстена Син. – Итъъън, ти си единствената ни надежда.
– Майната му. Добре. Но никой от вас да не повдига темата, никога повече – изсумтя Итън, след което падна на колене пред Син. Но преди да успее да започне да го смуче, Розали хвърли ръка към гърлото си, гласа ѝ се усили и се разнесе далеч от нас из затвора, надалеч и надалеч.
– Охранителите слизат с главния асансьор! Ако не се съберем заедно, те ще си върнат затвора! – Извика тя, гласа ѝ отекна във всяко дълбоко, тъмно кътче на Даркмор, а аз се взирах в нея с пълен ужас. – Вдигайте задниците си тук и ни помогнете да се борим, за да запазим контрола над това място!
– Не – изпъшках, но тя само ме погледна, което говореше, че е готова на всичко, за да си осигури бягство с тези задници.
Тълпа от стъпки се насочи към нас по коридора и Син извади члена си, като случайно улучи с него Итън в окото.
– Ебач! – Скочи на крака Итън и блъсна Син в гърдите. – Забрави за това – изсумтя той и вместо това Син ми предложи члена си, като пиърсингите се уловиха на светлината и аз не можах да се сдържа да не се вгледам в него за момент.
– Нито за миг, затворнико – изръмжах аз.
– Разбира се. – Той ми намигна и аз изръмжах, обърнах му гръб и вдигнах ръце в подготовка да се защитя от настъпващата буря от затворници.
Но преди някой от тях да се появи, усетих как магията ме пронизва, когато Розали се затича към мен и илюзията ѝ се втурна нагоре, за да покрие чертите ми, докато стискаше ръката ми.
– Не искам и на теб да ти се случи нещо, шефе – издиша тя.
Установих, че пускам ръцете си, тъй като се изгубих в дълбокия бронзов басейн в очите ѝ и сребърните петънца, които се провираха през тях. И, глупака, който бях, също така установих, че изпитвам облекчение, че затворниците идват, защото нямаше да има толкова голяма мишена на главата ѝ, след като пазачите слязат тук, ако тя беше само една сред масите.
– Охраната е почти тук – движи се! – Излая Рори, хвана Розали за ръка и я дръпна по-далеч от асансьорната шахта.
Останалите тичахме след тях, докато асансьора разкъса последната им магия и плавно падна на място пред входа на шахтата, но вратите не се отвориха веднага.
Вълна от Оскури се втурна около нас, последвана от рояк безкрайни затворници, които искаха да помогнат, вълна от оранжеви скафандри, която ни погълна изцяло. Сенките бяха там, гледаха към Рори за посока и той им изръмжа, за да ги подреди заедно с Оскурите. Силата на харизмата му се размиваше около него и аз не можех да не оценя силната му челюст и общата аура около него, която ме привличаше. Може би просто бих могъл да отида при него и да видя дали има нужда от нещо- НЕ! Какво, по дяволите, си мисля?
Розали хвърли платформа от пръст под краката си, издигна се нагоре и гласа ѝ избухна над всички.
– В момента, в който вратата се отвори, ние ще те предпазим от силата им, докато ги избуташ обратно вътре. Не се стремете да ги убивате. Добре?
Надигна се рев на съгласие, макар че нямах никаква вяра, че ще слушат. Поне стражите имаха магия, а тези безмилостни животни – не, но все пак на тяхна страна беше числеността. Дори не знаех за кого, по дяволите, да подкрепям, защото не можех да понеса Розали да пострада в тази битка.
Син подскачаше нагоре-надолу до мен, докато чакаше битката да започне, а Розали скочи от платформата от земя, като я захвърли за миг, преди да застане отстрани на асансьора с Рори и Итън.
Настъпи тишина, докато всички чакаха вратите да се отворят, и червата ми се свиха, докато оглеждах гърчещите се лица на затворниците, просто щастлив, че не могат да ме разпознаят, защото бях сигурен, че ако можеха, вече щях да съм мъртъв.
В дланите ми изсвистя огън и докато всички се взираха във вратите на асансьора, аз се взирах в Розали Оскура, знаейки с абсолютна сигурност, че магията във вените ми ще бъде използвана тук, за да защити нея и нищо друго. Проклятието бръмчеше в мен при тази мисъл и сякаш се увиваше около сърцето ми като топла котка, а не като разрушителния звяр, който обикновено беше.
Ако се стигнеше до избор между нея и стражите, сега лоялността ми беше ясна. Само че не знаех какво, по дяволите, означава това, защото не можех да искам това момиче. Тя беше от онези неприятности, заради които можеше да ме затворят тук. Но времето за взимане на умни решения изглежда отдавна беше отминало, защото колкото повече време прекарвах с нея, толкова повече попадах под нейното очарование. Може би бях глупак, който танцува по нейните струни в нейна полза, но точно сега знаех, че този глупак би умрял за нея. И знаех, че би захвърлил всеки грам свобода, който притежаваше, за да я задържи.
Вратите се плъзнаха и от асансьора в яростна вълна се изля тупурдия от смъртоносна магия. Тя се удряше във въздушния щит на Син, докато той я насочваше нагоре и над главите на затворниците и им позволяваше да се промъкнат под нея.
Те блъскаха пазачите, за да се опитат да ги задържат, но огромен взрив от въздушна магия се разби в тях и изведнъж пазачите се изсипаха в тълпата, а хаоса се спусна толкова бързо, че за миг изгубих Розали от поглед.
Пробих се през затворниците, опитвайки се да стигна до нея, докато в гърлото ми се надигаше ръмжене, а нуждата да я намеря дърпаше въжето, привързано към душата ми.
– Розали! – Излаях, но не получих отговор.
Магията се сблъска във въздуха над мен и затворниците бяха захвърлени мъртви на пода. Телата се трупаха. Кръвта се разливаше.
Бях повален от порив на въздушна магия и един огромен човек падна върху мен, държейки ме притиснат там.
– Извинете ме за задника – каза затворника и бавно се изправи на крака, а аз поех глътка въздух и разбрах, че това е двадесет и едно – човека, когото всички наричаха Пудинг. Ръцете му се увиха около мен и той ме издърпа на крака с такава сила, че ботушите ми за миг се отлепиха от земята. – Ето ни и нас.
Той се отдалечи, връщайки се в касапницата, а аз отново си проправих път напред, използвайки вампирската си сила, за да отблъсна затворниците и да стигна до мястото, където за последен път бях видял Розали. Но тя не беше там.
Итън Шадоубрук обаче беше и когато огромно огнено кълбо се насочи към него, аз щракнах с пръсти и угасих пламъците за един удар на сърцето, преди да се сблъскат с главата му.
Той погледна към мен, за да открие спасителя си, но аз вече крачех обратно към тълпата, без да проумявам защо съм го направил.
Един поглед наоколо ми подсказа колко бързо се развиваше тази битка в полза на стражите. Затворниците може и да бяха по-многобройни, но без магия нямаше да могат да спечелят тази битка. Хората умираха, крещяха, бягаха. И всичко това щеше да завърши жестоко за момичето, което ме беше проклело в момента, в който тази битка беше спечелена.
– Розали! – Извиках трескаво и когато двама високи, татуирани мъже се отделиха пред мен, я видях притисната до стената от страж на име Перис. Очите ѝ се втренчиха в моите през рамото му и тя изкрещя името ми точно когато Перис заби сребърно острие в корема ѝ.
– НЕ! – Изревах, изстрелвайки се напред със скоростта на моя Орден, поваляйки всички под себе си, докато хващах Перис в хватка, подобна на патерица.
Изхвърлих го от нея толкова силно, че той се удари в стената по-надолу в коридора, а аз хванах Розали, преди да успее да падне на земята.
Подпрях я на стената, като притиснах ръката си към кървящата рана в стомаха ѝ и я излекувах с прилив на енергия, който ме напускаше вълна след вълна.
– Всичко е наред – заклех се, докато тя се взираше в мен, миглите ѝ потрепваха, а в погледа ѝ гореше обожание.
– Целуни ме – помоли тя. – Имам нужда от теб, Мейсън.
– Точно сега? – Попитах объркано, все още оставяйки магията да се лее от мен, докато лекувах раната.
Тя кимна, а аз не можех да ѝ откажа в тази секунда, затова притиснах устни към нейните, езика ѝ веднага срещна моя, докато ме целуваше с жестокост, която накара члена ми да се втвърди за нея.
– Сега наистина не е момента. – Отдръпнах се и открих, че устните ѝ са изкривени в странна усмивка, която не ѝ отиваше.
– Благодаря, че ми даде магическия си подпис, секси – каза тя, държейки дистанционното, което можеше да отключи магията на затворниците.
Дъното падна от стомаха ми, докато се взирах в него, осъзнавайки, че тя сигурно го е взела от шибания ми джоб. Екранът беше зелен, магическият ми подпис беше ясно записан на него, а виковете на радост зад мен ми подсказаха какво точно е направила още преди да прочета думите, които мигаха на устройството. Всички затворници са освободени.
Не. Майната му, не, не, не!
Лицето ѝ се промени пред очите ми и изведнъж се притиснах към един много мускулест, много самодоволен Син, чийто твърд член се забиваше в собствения му твърд член. Не – не отново!
– Ти луд ли си?! – Изръмжах, когато зад мен избухна магия и затворниците изпищяха, когато всички бяха освободени, шибано свободни да правят каквото си искат.
– Не, бебешки тортички. Аз съм Син Уайлдър. – Той ми намигна. – Благодаря за целувката. И за момента с Бронър. – Той се измъкна от хватката ми, като се втурна в тълпата с див смях, а аз се взирах след него, докато пред очите ми настъпваше пълен хаос.
Наистина мразя този шибан Инкубус.