ХЕЙСТИНГС
Бях се натъпкал в един шкаф в задната част на кухнята, някак си се бях върнал там, откъдето започнах тази проклета бъркотия, и не бях по-близо до бягството до помещенията на охраната, отколкото преди.
Бях забелязан от Искрата и нейната банда пияни пегаси долу и не ми оставаше нищо друго, освен да бягам, за да спася живота си и да се върна на по-горните етажи. За мой късмет, те се бяха изпокарали и бързо изостанаха. Няколкото други затворници, с които се разминах, не ме бяха разпознали в откраднатия ми оранжев гащеризон и когато гласа на Розали Оскура призова всички долу да ѝ помогнат да се пребори с пазачите, успях да ги изгубя.
Бях успял да вляза тук, докато всички затворници се втурнаха надолу, и се хвърлих в най-близкия шкаф в момента, в който влязох в кухнята.
Това беше всичко. Краят идваше. Надзирателите щяха да си върнат контрола и аз щях да бъда спасен. Тогава щях да изляза на повърхността, да съблека този шибан гащеризон, да подам оставката си и да избягам към хоризонта, за да не ме видят никога повече.
Този живот не беше за мен. А смъртта, която сега знаех, че ме очаква в ръцете на чудовищата, които държаха затворени тук долу, определено също не беше за мен.
Звукът от тежки стъпки, които се насочиха насам, ме накара да замръзна на място и затаих дъх, когато вратата на кухнята се отвори и в стаята влезе един затворник. Виждах в ярко осветеното пространство само през пукнатината отстрани на вратата на шкафа и наклоних глава, за да го разгледам по-добре, като забелязах там Густард, който се спря и се обърна обратно към вратата със скръстени на гърдите ръце.
– По-добре да е хубаво, глупачке, иначе ще разбереш какво се случва с моите играчки, когато ми омръзнат – изрече Густард и аз трябваше да изкривя врат, за да погледна затворника, с когото говореше.
– Имаме общ враг. Не търся от теб нищо друго освен това. Розали Оскура узурпира мястото ми начело на моята глутница и аз отказвам да позволя на тази кучка да ми съсипе всичко по този начин. Затова смятам, че врага на моя враг е мой приятел и че може би ще се заинтересуваш от нещо, което видях долу, преди да пристигнат стражите – каза Амира, вдигна брадичка, докато гледаше към Густард, и пулса ми започна да се ускорява по съвсем нова причина.
Не ми хареса гладния поглед на този психопат в очите му, докато обмисляше това, и когато той кимна свенливо, гърдите ми се стегнаха от страх за сладкото момиче Вълк, срещу което заговорничеха.
– Тя е била на осем, преди да се появят стражите – заговорнически каза Амира. – А стоманените врати, които използват, за да ни държат затворени тук долу, бяха взривени до шушка. Мисля, че се опитва да избяга, което означава, че всичките ѝ глупави твърдения за това, че иска да води моята глутница, са само това, защото тя със сигурност не е довела всички със себе си.
Челюстта на Густард бързо се изправи и кълна се, че видях толкова много смърт в очите му, че това накара дупето ми да се свие от нерви и аз се отдръпнах назад от вратата, без да искам да виждам повече от нея, предизвиквайки тъп удар с движението си.
О, топки.
– Какво беше това? – Изръмжа Амира, запъти се към шкафа и аз осъзнах с пламък на паника, че ме е чула да се движа. И докато тя се приближаваше към скривалището ми, а аз се опитвах да изтръгна и последната частица магия във вените си, знаех, че всичко е свършило. Беше свършено с мен. Приключено. Капут. Мъртъв.
Вратата се разтвори и Амира ме погледна изненадано. Тя първо разгледа оранжевия ми гащеризон и за един-единствен миг си помислих, че просто ще ме отхвърли, но после очите ѝ срещнаха моите и ги изпълни познаване, което знаех, че може да се равнява само на моя край.
– Свята работа – току-що ни намерих плъх – изръмжа тя. – Колко време се криеш?
Думите ѝ бяха прекъснати от бълбукащо изплющяване и очите ми се разшириха, когато забелязах дървено острие, стърчащо от гърдите ѝ, покрито с кръв и бързо оцветяващо в червено оранжевия ѝ гащеризон.
Засмуках рязко дъх, когато белезниците, ограничаващи магията ѝ, внезапно паднаха от китките ѝ и се удариха в пода между нас. Свободната ръка на Густард се промуши около гърлото ѝ и с изблик на ужас осъзнах, че и неговите белезници липсват. А ако липсваха техните белезници, това означаваше, че липсват белезниците на всички затворници и стражите, за които бях толкова сигурен, че са тук, за да ме спасят, щяха да се сблъскат със затвор, пълен с психотични феи с пълен достъп до магията си, вместо с невъоръжената тълпа, която очакваха да намерят.
Густард ми се усмихна през рамо, докато Амира се мъчеше да се задържи на краката си, а в дланите ѝ пламтеше магия, докато се опитваше да отвърне на удара. Но Густард беше по-бърз, лианите се откъснаха, за да обгърнат ръцете ѝ, преди да изтръгне острието и да я прободе отново. И отново. Отново и отново, докато широко отворените ѝ очи не станаха празни и опитите ѝ да се бори не стихнаха, а кръвта ѝ оцвети всичко в червено.
Густард я пусна на пода, като я бутна, за да се увери, че кръвта ѝ не е изцапала безупречния му гащеризон, преди да се наведе близо до мен с лукава усмивка, а острието му разпръсна червени капки по пода между нас.
– Е, виж какво току-що намерих – мърмореше той, позволявайки ми да видя смъртта си в очите му и давайки ми повече от ясно да разбера, че Амира току-що се е измъкнала с тази лекота. – Нова играчка, която да дойде да си играе с мен.