РОЗАЛИ
Събрахме се в долната част на стълбата, която водеше към стаите на охраната, и групата ни се стесни, когато Кейн спря и ме погледна мрачно.
– Това е то – изръмжа той. – Сигурна ли си, че можеш да се довериш на всички тук да се пазят от стражите? Знам, че са се заклели да не ги убиват, но това не означава, че няма да ги юнаранят. – Погледът му се премести към Син и аз вдигнах брадичка, като задържах погледа му.
– Кълна се. Никой от нас няма да направи нищо на стражите, освен да ги усмири, ако ни нападнат. Съсредоточени сме върху това да се измъкнем оттук. Не искаме да нараним никого.
– Кръстя се на сърцето и се надявам на пай – съгласи се тържествено Син.
– Искаш да кажеш, че ще умреш – изсъска Итън.
– Защо да се надявам да умра? – Отвърна на удара Син. – Надявам се на пай редовно, но не съм самоубиец, кученце.
Кейн стисна челюст, но изглежда прие думите ми и се стрелна по стълбата пред нас, за да отвори люка, който водеше към кабинета на началника.
Хванах се за стъпалата и като се надигнах зад него, останалите се приближиха по петите ми и започнаха да се изкачват.
Сърцето ми биеше с бясна енергия, докато усещах вкуса на свободата на върха на езика си и всеки сантиметър, който изкачвах, ме приближаваше към нея.
Когато стигнах до върха на люка, Мейсън чакаше в кабинета на началника, с твърда стойка, докато стоеше до вратата и се ослушваше за останалите пазачи.
Изскочих от скрития люк и се приземих на крака, а потта се плъзна по гръбнака ми в топлината на стаята. В Даркмор никога не е било толкова топло, но предполагах, че стражите са много по-добре от останалите тук горе.
Измъкнах ръцете си от гащеризона и го завързах около кръста си, оставяйки горната си половина покрита от потник. Тръгнах към Кейн, докато останалите започнаха да се изкачват от люка зад мен, а във вените ми струеше нервна енергия.
Когато стигнах до него, плъзнах пръстите си между неговите и той се спря, погледна ме изненадано и стисна здраво пръстите ми.
– Искам да дойдеш с мен – казах му с тих глас, като имах нужда да ме чуе, защото не бях сигурна, че все още не е разбрал напълно това. Не просто го молех да ми помогне да се измъкна от това място, исках от него да бяга с мен.
– А какво точно ще правя, след като излезем оттук? – Попита пренебрежително той, но хватката му върху мен се затегна и бях сигурна, че иска това, дори и да не си го признаваше. – Щом ти помогна да избягаш, проклятието би трябвало да се развали и аз ще мога да продължа да живея живота си.
– Без мен? – Попитах, чудейки се дали му е толкова трудно да си го представи, колкото и на мен.
Кейн ме погледна с намръщено чело, погледа му се плъзна по чертите на лицето ми, сякаш се опиваше от гледката ми, преди да кимне.
– Да. Нямам място при теб – каза той, пусна ръката ми и се отдалечи от мен, но аз хванах ръката му и му изръмжах.
– А какво ще стане, ако кажа, че имаш? – Наистина нямахме време за това, но също така трябваше да го кажа сега или изобщо нямаше да имам възможност. – Ами ако искам да си с мен?
– Тогава ти ще бъдеш първия човек, който наистина е искал.
Надигнах се на пръсти и го целунах, пръстите ми се плъзнаха в косата му, а пулса ми заби при мисълта, че това е сбогуване.
– Ела с мен – прошепнах срещу устните му.
– Не мога – отвърна той грубо, макар че погледа му подсказваше, че иска да ми даде друг отговор.
Кимнах, гърдите ми се свиха от острото усещане за болка, но се задържах до него още миг.
– Тогава си спомни какво ти казах за планината Лупа. Така че, когато промениш решението си, можеш да дойдеш да ме намериш.
Направих крачка назад, но Кейн ме хвана за ръката и ме дръпна отново към себе си, притисна ме до стената и ме целуна силно, докато от него се изтръгваше ръмжене на копнеж.
Тази целувка беше като огън и опасност и всички причини да се мразим, смесени в едно. Беше страст и горещина и толкова много гняв, но беше и гладна, нетърпелива и болезнена. Беше сбогуване в най-сладката му форма и от съзнанието за това по крайниците ми преминаха тръпки, докато се притисках към него и езика ми се срещаше с неговия в отчаяна молба да не се разделяме.
Когато се разделихме, адреналина ми се покачваше, а в гърлото ми имаше дебелина, която задържаше всички неизказани думи между нас. Но вече беше твърде късно за тях и можех да видя решението в очите му. Така че просто трябваше да се придържам към надеждата, че един ден скоро той ще осъзнае, че все още ме иска със или без проклятието, и ще дойде да ме посрещне на онази планина. Но дотогава това беше сбогуване.
Рори прочисти гърлото си и аз се обърнах от Кейн, като го гледах втренчено, докато той се мръщеше към мен, явно не особено впечатлен от това, че целувам врага. Но аз нямах какво да дам и той явно можеше да го разбере, защото го пусна.
– Готова ли си? – Попита той.
– Винаги – съгласих се аз.
Кейн погледна към групата затворници, събрали се зад нас, а погледа му се спря на Хейстингс, който наполовина падна от люка с облекчено ридание, преди да дръпне вратата и да се отмести от пътя ми.
Тъмна усмивка дръпна устните ми и магията затрещя в ръцете ми, докато извеждах в коридора, а Рори и Итън ме заобикаляха.
Звукът от разговора на пазачите в тяхната стая за почивка ни насочи към тях и аз се втурнах в бяг, докато се провирах през вратата.
Виковете на уплаха се изтръгнаха от пазачите, когато забелязаха рояка от оранжеви гащеризони, нахлул в стаята, и аз изстрелях лиани към тях, обездвижвайки двама наведнъж и завързвайки ги здраво за столовете им.
Рори и Итън използваха лед, за да блокират други трима, но останалите имаха възможност да се изправят и да се отбраняват, преди да успеем да си свършим работата.
Примъкнах се, когато огромна огнена топка се стовари върху главата ми, търкаляйки се по килима, преди в мен да се блъсне силен вятър и да ме отхвърли още по-далеч от пътя ми.
Пудинг изръмжа предизвикателно, докато се вмъкваше в стаята, понесе удар от земна магия в гърдите и почти не помръдна, преди да хвърли собствената си магия право върху стражата, която го беше нападнала, и да я нокаутира.
Магията се удряше в стените и стражите се биеха ожесточено, но на наша страна бяха елемента на изненада, решителността, че трябва да избягаме от този ад, и чистата сила на волята.
Отново се изправих на крака и открих, че офицер Лайл ме чака с вдигнати ръце, но когато той изстреля водна струя по моя път, аз се отдръпнах настрани и успях да завържа ръцете му с лиани, които го сграбчиха отзад.
– ОМС, момчета – прошепна Есме, когато боя спря и аз се огледах, за да я открия да стои с разкопчана риза и напълно разкрити цици. – Едва не ми отрязаха зърното.
Дъх на смях се изтръгна от устните ми, докато поглеждах към ужасено изглеждащите стражи, но те нямаше от какво друго да се страхуват от нас.
Хейстингс стоеше в края на групата ни с широки, ужасени очи, но никой от нас не му обърна внимание, докато се обръщахме да напуснем стаята. Той така или иначе беше подслушен, така че не представляваше заплаха за нас и щеше да е в безопасност тук, сега, когато FIB бяха на път.
– Addio per sempre, stronzi(Сбогом завинаги, задници) – казах им с усмивка и свирнах на останалите да ме последват обратно в коридора, преди да използвам още лози, за да запечатам вратата на стаята за отдих, оставяйки охраната заключена хубаво и на сигурно място в нея, за да я намери FIB.
– Ех – възкликна Итън, докато завиваше зад ъгъла, а аз се ухилих, когато се приближих зад него и открих, че Плунгер е с гол задник и се е навел, докато се протяга.
– Просто се подготвям за нашето заравяне – обясни той, докато ни гледаше от междукрачието си. Опитах се да не погледна към дупето му, което също ни гледаше, но се кълна, че проклетото нещо ми намигаше.
– Трябва да си намерим стая от източната страна на сградата, колкото се може по-близо до повърхността – казах аз, като се обърнах настрани от Плунгер, защото уф. Но все пак имахме нужда от него, така че засега просто щях да се опитам да избягвам да го гледам.
Кейн улови погледа ми от мястото, където чакаше пред стаята за отдих, и подръпна брадичка, за да покаже с жест коридора до себе си.
– Натам – заповядах аз, като насочих останалите в посоката, която Кейн беше посочил. – Плунгер, трябва да измислиш добро място, откъдето да започнеш да копаеш. Аз ще се обадя на Данте да свали силовото поле, а след това всички ще трябва да сме готови да бягаме като от дяволите.
Всички от групата започнаха да тичат натам, а аз извадих от джоба си гърнето с пудинг, за да говоря с Леон. Беше време да повикаме Буреносния дракон и FIB нямаше да разберат какво ги е ударило.