КЕЙН
69 ЧАСА ДО ПРИСТИГАНЕТО НА FIB…
Не ми се налагаше да поглеждам мониторите, освен ако не си обърнех главата, но тъй като наблюдавах хаоса, който се развиваше в затвора, и се грижех за Хейстингс – който беше избягал от комисарията и изчезнал в сляпото петно на затвора – за съжаление не бях пропуснал Розали да прецака Син и Итън там, където се бяха скрили от лунната глутница. Поне се бяха опитали да намерят Хейстингс, преди да започнат да се чукат, но не беше точно успокоение, че не са го намерили. Или че са се чукали като животни точно пред проклетата камера.
Шестдесет и девет също беше откраднал поглед към екрана и аз се бях загледал в задника на Лъва, докато похотта изпълваше очите му, а яростта се разразяваше във вените ми. Той се беше преместил обратно във формата си на Фея, след като се блъсна сто пъти във всичко в стаята и аз го проклех, че ми е ударил проклетото лице с лъвските си топки. Беше направил това нарочно, знаех го.
Не знаех обаче кое беше по-мъчително – дали това, че той се върна обратно и ми предостави гледка към екрана, на който се виждаше как Розали чука осемдесет и осем и едно заедно, или това, че се справяше с лъвските си топки, притиснати към бузата ми. Беше шибан тъжен ден в Даркмор, когато тези два сценария се превърнаха в моя реалност.
Те поне най-накрая бяха спрели да се чукат, но проклятието дращеше по вътрешната страна на кожата ми, докато гнева се смесваше с горчивата ревност, която се просмукваше дълбоко в кръвта ми. Тялото ми беше твърде горещо, а кътниците ми настръхнаха, докато се изостряха. На всичкото отгоре бях жаден. А погледа ми все се местеше към шията на Лъва всеки път, когато той отдръпваше част от тази своя дълга коса от нея. Щях да го изсуша, ако се впиех в него със зъби. Просто щях да продължа да пия и да пия, докато той не спре да рита. Обзалагам се, че и вкуса му беше адски добър.
Придържах се към тази малка фантазия, докато ловях за някаква следа от Хейстингс отново, но изглеждаше, че той остава на място за известно време. Този човек не заслужаваше да умре на това място. Той беше по-добър от това. По-добър от Даркмор. Не трябваше да приема тази работа. Охранителите тук също бяха чудовища по свой начин, но той беше от типа феи, подходящи за по-лека работа. Работа, която не те белязва отвътре или отвън. Даркмор беше въплъщение на ада, оживял от старите владетели, за да накара престъпниците да страдат. Това правеше всеки пазач на това място демон, задължен да изпълнява тази роля.
Поне така го виждах аз. Нищожествата тук не заслужаваха лесна разходка. Убийци, изнасилвачи, чудовища. Ако можех, щях да подредя най-лошите от тях и да ги вкарам в стаята за мъчения, където да се изправят пред греховете на онези, които са наранили. Око за око. Вземи това, което си предал.
– Всяка минута, в която ме държиш в плен, е още една година от присъдата ти, Шестдесет и девет – издекламирах аз и челюстта му се сви, докато ме гледаше.
– Тук не става въпрос за мен, Кейн, никога не е ставало – каза той, а очите му бяха пълни с огън и страст и с онзи вид глупави емоции, заради които хората биват убивани.
– Дай ми да предположа – казах студено. – Правиш го заради момичето, което току-що е чукало двама други мъже точно пред теб?
– Гледай си тона – каза той с лъвско ръмжене, но аз не се страхувах от него. Или от каквото и да било в тази връзка.
– Аз също се хванах на това – признах, опитвайки се да смекча грубостта на тона си. – Тя ме подмами, почти повярвах, че не е като останалите затворници. Но това е нейната игра. Тя изигра всички вас, за да стигне точно дотук. Сега около нея има шайка могъщи идиоти, които са готови да се жертват, за да я измъкнат от това място. Но ако наистина си мислите, че тя няма да ви захвърли като мъртва тежест в момента, в който и е изгодно, тогава…
– Затваряй си шибаната уста – изръмжа той, заемайки заплашителна позиция, докато ме гледаше надолу към стола, на който Розали ме беше вързала. – Ти не знаеш нищо за мен и за нея. Познавам я още от дете. Израснахме заедно. Така че не смей да се държиш така, сякаш я познаваш по-добре от мен, защото жестоко грешиш.
Може би той беше прав. Може би наистина я познаваше и аз бях единствения глупак, който беше пешка в играта ѝ. Предположих, че и в двата случая няма значение. За мен всичко това се равняваше на едно и също нещо, а този задник явно нямаше да бъде разколебан в моята кауза.
Повдигнах му рамене, прокарвайки език по кътниците си, докато погледа ми отново се премести към вената на шията му.
– Обзалагам се, че си гладен – каза той, когато забеляза къде се е насочило вниманието ми, а на устните му се появи подигравателна усмивка. – Така се чувстваме всички тук, знаеш ли? Толкова адски гладни.
– Ти си се озовал тук, всичко, което трябваше да направиш, беше да се подчиниш на закона – казах пренебрежително. – Можеш да извършиш престъплението, но не можеш да понесеш последствията. Всички на това място са озлобени, сякаш света е този, който ги е ощетил, но вие сте тези, които са ощетили света.
– А какво да кажем за твоите престъпления? – Подхвърли той към мен и истината се завъртя в очите му. Розали му беше разказала за незаконните ловни излети, в които обичах да участвам, беше му разказала и за начина, по който обичах да ловувам, и доказателството за това сега беше по-ясно от всякога в изражението му. – Какво те прави толкова различен от мен?
Това беше въпрос, който си бях задавал много пъти през годините на работа тук. Единственото нещо, което ме отличаваше от повечето затворници на това място, беше униформата, която носех, и това, че никога не ме бяха хващали. Дали щях да се боря със зъби и нокти, за да се измъкна от Даркмор, ако бях в затвора и ми се отдадеше възможност? Може би. Но не че бях толкова благороден, че да се опитам да спра тези идиоти да избягат, а това, което ме разкъсваше дълбоко, беше, че бях използван от единственото момиче, което някога наистина бях…
Загърбих тази мисъл, преди да е стигнала твърде далеч. Когато погледнах логично, се оказах шибан глупак, че съм се хванал на лъжите ѝ. Беше използвала думите и тялото си срещу мен. Тя беше капан за мед, а аз – животно, което твърде дълго е било без храна. Разбира се, че опитах. Разбира се, че се върнах за още. Просто бях толкова увлечен от това колко добре се чувствах, когато утолих глада си, че не бях усетил отровата, която беше в меда.
Вратата се отвори и Розали влезе в стаята, сякаш изсмуквайки целия въздух от пространството. Ако бях огладнял за Лъва, това беше нищо в сравнение с това колко много исках да забия зъбите си във врата на това момиче. Кръвта ѝ ме зовеше, сякаш беше създадена за мен. Но ако отново се нахранех от нея, нямаше да е, за да изсмуча магията ѝ, а за да взема всичко, да задоволя нуждата си от отмъщение и да я накарам да отслабне и да проси в ръцете ми. Исках да се почувства толкова малка и за еднократна употреба, колкото тя ме беше накарала да се почувствам. Но когато си представих как пречупвам тънката ѝ шия, щом свърша, проклятието се разнесе във вените ми като течен огън и ме изпълни пристъп на пълно съжаление, че дори си го представям.
Стиснах зъби през болката, но трябваше да стисна очи, докато се борех с бушуващата агония на проклятието, което навлизаше все по-дълбоко в тялото ми.
Аз съм мъртвец.
Тя направи това. Тя ме използва и сега живота ми е на таймер, който отброява последните удари на сърцето ми. Жалко, че никога не съм живял истински. Прекарах години на това място, сякаш бях затворник, а не свободен човек.
Дълбоко в себе си знаех защо рядко напусках този затвор. Наказвах се за провалите си, за приятеля, когото бях подвел, когато бях по-млад. Не заслужавах да изживея всички мечти, които той беше имал, да пътувам из кралството, защото сърцето ми беше черно и не жадувах за чистотата на света като него. Жадувах за тъмното, поквареното, лошото.
Може би аз бях момчето, което заслужаваше съдбата си, и търсех покаяние между тези мрачни стени, подхранвайки вътрешното си чудовище в незаконните ловни излети, на които ходех през свободното си време. Виждах в себе си това, в което Бенджамин Акрукс искаше да ме превърне. Така че бях приел тази работа отчасти защото исках да бъда този, който да се увери, че феи като него страдат от ръцете на правосъдието, за да докажа, че не съм лош през цялото време. Но вижте сега докъде бях стигнал? Обвързан и подвластен на милостта на самите зверове, които се опитвах да удържа.
– Искам да поговоря с него насаме, Рори – каза тя и Шестдесет и девет кимна, прокара пръсти по ръката ѝ за момент, преди да излезе от стаята. Син нахлу с глава, но Лъва го дръпна и бутна вратата, за да ни остави насаме с него. – И така, ще говориш ли?
– Не успя да изпълниш единственото нещо, което поисках от теб – казах пренебрежително.
– Опитах се – каза тя с ръмжене. – Трябваше да бягаме от лунарите и да се крием, докато…
– Ти си свършила по пишките на двама мъже? Да, станах свидетел на това, скъпа. Ти ме затвори тук пред всички тези охранителни камери, помниш ли? – Казах сухо, а възела на ревност в гърдите ми не се отпусна дори малко.
Бузите ѝ леко порозовяха, докато тя поглеждаше към мониторите, а от устните ѝ се изтръгваше феятонско проклятие.
– Имахме малко време за убиване. – Тя сви рамене, като бързо се съвзе, докато ме гледаше обратно. – И изобщо какво те интересува, Мейсън? Не беше нужно да гледаш. Можеше да гледаш навсякъде другаде.
– Не съм гледал – промълвих, но бях почти сигурен, че и двамата знаем, че това не е вярно.
– Хайде, аз се опитах да го намеря. Това не се ли брои за нещо? – Подкани ме тя, приближавайки се до мен.
Обмислих това, но реших, че не е, най-вече защото и бях толкова шибано ядосан, че едва контролирах мъглата от ярост в главата си. Исках да кажа, че това е заради предателството ѝ, но сега беше нещо повече от това. Като я видях да чука другите феи, сякаш те означаваха всичко за нея, само си дадох сметка, че аз не означавах нищо.
– Ще умра, преди да ти кажа каквото и да било – казах ледено, смятайки, че е най-добре да знае това сега, преди да е решила да си губи времето да ме измъчва.
Тя ме погледна с намръщено лице и продължи да се приближава, като всяка нейна стъпка ме пленяваше, всяко нейно движение беше съблазън само по себе си. Дали просто такава беше по природа? Дали това беше шоу, което ми беше изиграла? Не знаех и това беше половината от шибания проблем.
Тя издърпа друг стол и го постави пред мен, преди да седне на него, и с едно движение на пръста си затегна лианите, които свързваха ръцете ми. Стиснах челюст, проклятието все още пареше вените ми, но белега на ръката ми пулсираше, когато тя се приближи още повече до мен, наведе се, докато лицата ни се оказаха само на няколко сантиметра едно от друго, макар че аз не откъсвах поглед от стената вдясно от нея.
– Погледни ме, Мейсън – изръмжа тя с твърд тон и аз оставих очите си да се плъзнат по нея, като изражението ми беше изпълнено с презрение към тази манипулативна кучка. По дяволите на звездите, тя беше красива. Лицето ѝ трябваше да е дар от небето, поставено там, за да ме измъчва, просто още един начин да ме накара да страдам за нея.
– Няма изход, Дванайсет – казах с убийствено тих шепот. – Можеш да счупиш главата ми като консервна кутия, ако искаш, и да изкараш каквито тайни мислиш, че се крият там. Но нищо от това, което знам, няма да те измъкне. Няма начин. Това е невъзможно.
Тя вдигна ръка, пръстите ѝ прокараха път по наболата брада на челюстта ми и аз отметнах глава назад, освобождавайки се с ръмжене.
– Недей – изсъсках, а очите ѝ заблестяха от емоция. Вероятно фалшива.
– Искаш ли да знаеш защо дойдох в Даркмор? – Прошепна тя, а дъха ѝ трептеше в устата ми. Майната му, бях жаден. Толкова проклето жаден, че щях да дам всичко, за да се нахраня от вените ѝ. За да я накарам да страда, докато вземам нещо ценно от нея. Тези мисли накараха проклятието да пулсира гневно и аз се преборих с потрепването от болката.
– Звучи, сякаш ти си направила избора да дойдеш тук – казах аз с цъкане.
– Може би съм го направила – каза тя сериозно, сядайки на мястото си, а аз не казах нищо, макар че не можех да се въздържа от любопитството си. – Това е работа, Мейсън. Помолиха ме да дойда тук, за да измъкна Син Уайлдър. Ще ми платят много пари, ако се справя. Но не затова приех работата. Взех я заради Рори.
– Защо си мислиш, че някога ще повярвам на още една дума, излязла от лъжливата ти уста? – Изръмжах и по чертите ѝ премина миг на болка. Всичко е игра. Тя беше добра в това, експерт. Чудех се дали изобщо знае къде свършва фалшивата ѝ личност и къде започва истинската Розали.
– Знам, че не съм ти дала никаква причина да ми вярваш. Знам, че съм ти разказвала истории, играла съм игри. Но не всичко беше игра. И това е моята истина, Мейсън. Дойдох тук, за да спася Рори Найт, защото преди десет години той се озова в Даркмор заради мен.
Изучавах изражението ѝ, ловувайки за лъжата, но явно не бях най-добрият съдник на нейната честност. Тя продължи:
– Рори имаше работа в имението на Лайънъл Акрукс. Бях с него онази нощ, имаха нужда от мен за част от работата.
Името Акрукс накара кожата ми да настръхне и тъмни спомени изпълзяха от кътчетата на съзнанието ми. Веднъж вече бях потърпевш от милостта на Акрукс; познавах тяхната жестокост, знаех как обичат да причиняват болка и да карат света да се подчинява на капризите им. Знаех това и за Рори Найт. Че е откраднал от владетеля на драконите и честно казано, не се изненадах, че са го хванали. Никой не се е изправял срещу Лайънъл Акрукс и не му се е разминавало. Това беше нещо, което знаеше цяла Солария. Но не знаех, че Розали е била там – ако това изобщо беше вярно.
– Бях просто едно дете – каза тя, а гласа ѝ беше изпълнен със съжаление. – Бягахме през покрива на имението, Лайънъл ни преследваше, а FIB бяха там. Взривиха ме от покрива, хвърлиха ме в басейна долу в двора. Все още не разполагах с магията си, защото бях само на четиринайсет. Щяха да ме хванат, това беше всичко. Знаех, че с мен е свършено. Но тогава Рори се върна за мен. Можеше и да си тръгне. Имаше време да избяга. Не беше нужно да… – Тя поклати глава, очите ѝ бяха пълни с емоции, но избърса сълзите, преди да успеят да паднат.
Взирах се в нея, несигурен дали това не е поредната лъжа, която рисуваше за мен. Как бих могъл да знам със сигурност? Тя неведнъж беше доказвала, че е способна да плете истории, да пуска вода, когато ѝ е удобно. Дали това беше просто поредния опит да ме манипулира? Още един начин да се опита да проникне под плътта ми и да завърже куклени конци към сърцето ми?
– Той ме спаси, знаейки, че ще го хванат. И вече е изгубил десет години от живота си тук – въздъхна тя. – Няма да му позволя да изгуби повече време, отколкото вече е изгубил. Така че, моля те, Мейсън. Помогни ни.
Тя ме погледна отчаяно и аз попих нуждата в очите ѝ, страха, паниката, която се беше настанила. FIB идваха, плана ѝ се беше провалил и сега всичко, което трябваше да направя, беше да седя спокойно, докато пристигнат. Но звездите да ми помогнат, този поглед все още намираше път към гърдите ми и дърпаше нещо жизненоважно.
– Проклета да си ти и твоите лъжи – казах през зъби. – Омръзна ми от тях. Наистина ли си мислиш, че ще ти помогна? Да ти позволя да ме използваш, както правеше преди? Защо просто не пуснеш другите си марионетки тук, за да изрежат тайните, които според теб крия. Предпочитам да е така. В бруталността поне има честност.
– Може и да съм те излъгал с езика си, но не и с тялото си, Мейсън. Това, което е между нас, е истинско. Знам, че го усещаш. Мислиш ли, че съм искала да се чувствам по този начин към теб? Отначало ти беше предназначен да бъдеш пешка, това е вярно, но после нещата се промениха. Никога не си бил предназначен да ме караш да се чувствам по този начин. – Тя отново се премести в личното ми пространство и аз не можах да избягам, когато устата ѝ се допря до моята.
Най-малкият вкус на устните ѝ беше достатъчен, за да ме накара да изпадна в безумие от жажда за кръв и плътска нужда.
Тя постави мека, колеблива целувка върху устата ми, а очите ѝ бяха вперени в моите, докато оценяваше реакцията ми. Кръвта се втурна бързо и гъсто към члена ми, издавайки желанието ми към нея. Исках да извърна глава, но когато устните ѝ отново се допряха до моите, се отдръпнах напред и я захапах. Кътниците ми разцепиха долната ѝ устна и когато сладката ѝ, опияняваща кръв заля вкусовите ми рецептори, загубих всякакво самочувствие.
Тя се задъха, сякаш и хареса, и аз започнах да я целувам обратно между ухапванията, наранявайки я, желаейки я, презирайки себе си за тази слабост в мен и мразейки я за това, че я разкри.
– Още – молеше тя срещу езика ми и аз, по дяволите, мразех това, че исках да ѝ го дам.
Но не можех. Това беше още една игра, още един начин да ме омотае около малкия си пръст.
Дръпнах главата си назад, обърнах бузата си, докато се кълнях в гнева си към себе си. Кръвта ѝ раздвижи вените ми и осъзнах, че болката от проклятието е отшумяла. Какво означаваше това? Че му харесваше да я целувам? Това нямаше никакъв смисъл.
Пръстите ѝ се вкопчиха в тениската ми, устата ѝ се приближи до ухото ми, а дъха ѝ беше горещ и примамлив върху плътта ми.
– Спри – заповядах аз, макар че сърцето ми я молеше да се приближи, да ме остави да се влюбя в лъжите на това момиче и да погълна всяка от тях още веднъж, за да мога, по дяволите, да се удавя в сладостта им. Искаше ми се всичко това да е истинско, всичко това. Защото тъжната реалност беше, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото когато вярвах, че Розали Оскура ме иска.
– Само ако признаеш, че и ти чувстваш това. Как бих могла да симулирам това, Мейсън? Кажи ми. Защото за мен ти си като притеглянето на луната. Мислиш ли, че съм искала да се влюбя в един охранител? В човек, който ме затвори на тъмно в продължение на месеци? Не се очакваше това да се случи, но се случи. И никога не съм искала да те нараня, но преди много време дадох обещание да спася Рори и нищо на тази земя няма да ме спре да го изпълня.
Обърнах главата си наполовина назад към нея, а проклятието сякаш туптеше в такт с пулса ми, докато се борех със силата на нейното вълшебство. Сега я виждах ясно каква е. Вещица с лице на изкусителка. И никога повече нямаше да се оставя да бъда примамен в нейния капан, независимо колко нетърпеливо беше тялото ми да падне в него.
– Наистина ли искаш да се махнеш оттук? – Попитах, като запазих гласа си тих и мек, сякаш се поддавах на чара ѝ. Тя се обърна към мен, в очите ѝ искреше надежда, а аз изпитвах болно удовлетворение, че държа тази надежда в ръцете си. „Ами има само един начин да го направиш, Розали.
Тя се наведе по-близо, пръстите ѝ се вкопчиха по-здраво в ризата ми, а очите ѝ не мигаха, докато балансираше плановете си върху следващите ми думи.
– Всичко, което трябва да направиш, е да отидеш до главната асансьорна шахта, да си пробиеш път през няколко метра стомана, да преминеш през смъртоносните капани, които те очакват по пътя нагоре по шахтата, след което да се изправиш срещу безбройните пазачи на върха. Някъде по време на това пътуване ще умреш и ще излетиш оттук направо като призрак.
Тя се отдръпна от мен с ръмжене и аз я зяпнах.
– Мислиш, че няма да успея да стигна дотам? – Издекламира тя.
– Знам, че няма да успееш – казах твърдо, без да харесвам този огън в очите ѝ, когато загрижеността проникна в костите ми. Тя няма да го направи. Тя блъфира.
Тя метна абаносовата си коса през рамо и от лицето ѝ изчезна всякаква преструвка на загриженост за мен. Ах, ето я истинската Розали. Онази, която не таи в сърцето си нищо друго освен презрение към мен.
– Не ме подценявайте, офицере. Колко добре ви се е удавало това в миналото? – Тя повдигна една вежда.
– Не бъди глупачка – изсумтях аз, не защото ми пукаше, а защото я ебавах.
Тя се изправи, премести се, за да се облегне на стената, и скръсти ръце.
– Всяка дързка фея в историята е била наричана глупак, преди да направи невъзможното. Не можеш да станеш велик, без първо да бъдеш дискредитиран. Това е право на преминаване. Така че ми спести приказките за здраве и безопасност и започни да ми разказваш за капаните в тази шахта.
– Няма да ти разказвам глупости.
– Тогава ще ме оставиш да се кача там сляпа? – Попита тя, а в гласа ѝ се долавяше болка. – Наистина ли не ти пука, че ще умра?
Взирах се в нея, мразех тази идея повече, отколкото можех да изразя с думи. Колкото и да и бях ядосан, все пак не можех да понеса мисълта, че тя ще загуби живота си в този глупав опит.
– Недей да го правиш – изръмжах аз, макар че това беше по-скоро молба, отколкото заповед. Бях толкова жалък глупак.
Между очите ѝ се образува бръчка и тя дъвчеше палеца си за миг, преди да въздъхне.
– Просто започни да говориш, Мейсън. Трябва да знам с какво се сблъсквам.
Между нас настъпи мълчание, докато аз държах устните си затворени, опитвайки се да измисля начин да я спра да се опитва да извърши тази лудост. Но решението в очите ѝ беше като непробиваема стена. Решението ѝ беше взето, но и моето също. Нямаше да ѝ кажа нито едно нещо, което би могла да се опита да използва, за да напусне това място. Защото, ако тя се нуждаеше от информацията, която имах, тогава щях да бъда сигурен, че ще я държа здраво заключена в главата си, докато не стане твърде късно, за да ѝ бъде изобщо от полза.
Назад към част 3 Напред към част 5