РОРИ
– Той вече се пробужда, готов е за извличане – женски глас достигна до мен от мъглата на съзнанието ми.
– Покрай слънцето, мразя, когато се събуждат. Какво мислиш, Анджи, този крещящ ли е като предишния? – Последва мъжки глас.
– Той е лъвски преобръщач, мисля, че ще го накараме да реве, Роланд – засмя се Анджи и мъглата се вдигна от съзнанието ми още малко, докато не успях да разтворя очи. Те се появиха на фокус над мен в сини скафандри с маски на лицата, така че единственото, което можех да видя, бяха очите им. Имаше нещо сериозно смущаващо в Роланд, дългата му тъмна коса беше прибрана на конска опашка, а мазния ѝ блясък караше вътрешния ми Лъв да потръпва. През лявото му око минаваше назъбен белег, който изглеждаше много по-тъмен от дясното, а бръчките набраздяваха челото му в постоянна гримаса.
Ослепителна болка започна да загребва в гърдите ми и паниката нахлу във вените ми, когато някъде наблизо се чу повтарящото се пиукане на пулсомера.
– Спокойно, голямо момче – изръмжа Анджи.
Отпуснах брадичка, докато те опипваха нещо в гърдите ми, и усетих ужасния, разкъсващ ужас, когато разбрах, че пръстите им се пъхат под гръдния ми кош, вътре в тялото ми. Лечебната магия премахна по-голямата част от болката, но когато погледа ми се спря на дупката, издълбана в центъра на гърдите ми, в гърлото ми заседна задушен звук.
– Какво правиш? – Заръмжах, а наркотиците правиха крайниците ми тежки.
Не можех да ги движа изобщо. Не можех да се мятам или да се премествам. Бях скован и дори да не бях, се съмнявах, че имам сили да се боря.
– Екстракция след пет, четири, три, две, едно – каза спокойно Роланд, след което ослепителна, невъобразима болка разкъса вътрешностите ми.
Той беше впил ръце в шибаните ми гърди и дърпаше нещо жизненоважно в мен. Ревях от гняв и агония, опитвах се да ги отблъсна, но крайниците ми не помръдваха.
– Махни се от мен! – Изревах, докато Роланд продължаваше да дрънка и да дърпа и изведнъж се появи режещо усещане, което сякаш отряза нещо от самата ми душа.
– Не – не – не! – Изкрещях неистово, докато Роланд го отрязваше, отнемайки това парче от мен, открадвайки го от съществото ми. И когато той стисна в кървавите си ръце една светеща синя светлина, вдигайки я от гърдите ми, разбрах какво е това. Разпознах, че тази част от мен е моят Орден. Моят лъв. Те ми отнемаха шибания Лъв.
– Не – моля! – Установих, че се моля, а ужаса ме пронизваше, докато този кошмар се спускаше над мен.
– Този е силен – изстена Роланд, сякаш усещаше силата на съществото в ръцете си. – Донеси буркана, Анджи.
Тя грабна от количката голям буркан, покрит с руни, докато аз започнах да се гърча, в устата ми се надигна пяна, докато ме обземаше пристъп и кухината в гърдите ми ме караше да повръщам.
– Дайте му десет милиграма от еликсира на Ивис – излая Роланд, след което във вените ми потече някакво лекарство и припадъка спря, а ума ми отново се съсредоточи.
Но все още бях в ада.
– Ето ни – въздъхна Анджи и аз видях буркана със затворения в него мой Лъв, блестящата светлина и етикета отстрани със символа на Лъва заедно със звездния ми знак и водния елемент.
Тя го постави на количката и взе друг буркан, като внимателно отвинти капака и го подаде на Роланд, докато главата ми се въртеше, а болката танцуваше по цялата вътрешност на плътта ми. Изпитвах агония, но не заради зейналата дупка в гърдите ми, а заради онова, което беше изтръгнато от тялото ми, отнето ми.
– Върни ми го – умолявах аз, гласа ми беше дрезгав, пречупен. Чувствах се слаб и изгубен, а отвътре бях толкова празен, че ми се искаше да умра. Предпочитах да ме оставят да умра, отколкото да продължа да живея без моя Лъв. – Моля те, върни го. Имам нужда от него.
– Ето ни сега, тихо, тихо – каза тихо Анджи, докато Роланд посегна към буркана и взе между ръцете си светещата есенция, която пулсираше и писукаше по начин, различен от този на моя Лъв.
Когато ръцете на Роланд се спуснаха в гърдите ми, енергията започна да се връща в крайниците ми и аз се борих, като мускулите ми се сгъваха срещу ограниченията. Не исках това извънземно нещо да е в мен. Не исках друг Орден. Нуждаех се от своя Лъв. Аз бях моя Лъв. Без него бях нищо, никой.
– Спри! – Изревах с пълно гърло, но Роланд го постави в мен и започна да хвърля магии, които го приковаха към душата ми.
Заридах се и застенах срещу ужасното ново усещане за това нещо в мен, докато то се обвързваше все по-необратимо с моето същество. Повръщането отново започна да се надига в гърлото ми и аз се дърпах и молех, но нищо, което правех, не ги караше да спрат.
Когато Роланд свърши, усетих, че то е там, трайно настанено в гърдите ми, че живее и се гърчи, че се вкоренява в тялото ми, че ме променя. Толкова много неща се променяха и кожата ми пламтеше, докато всичко изгаряше, а после ставаше ледено студено. Роланд излекува зейналата рана в гърдите ми, запечатвайки я в мен, и аз останах неподвижен, докато ме обземаше изтръпване.
И изведнъж умрях, отпаднах в тъмнината, когато ме завладя поредният пристъп, и исках да свърши, молех се звездите да ме отведат, защото смъртта беше за предпочитане пред това. Бях мутирал, изкривен до неузнаваемост, изкован в някакъв друг звяр, който не ми принадлежеше.
– Сърдечният му ритъм спада бързо – изруга Анджи и двамата притиснаха пръсти към тялото ми, докато в мен нахлуваше лечебна магия. – Трябва да го стабилизираме в следващата минута, защото иначе е мъртъв.
Тъмнината се прокрадваше, а тялото ми се гърчеше, дърпаше се. Никакъв дъх не намираше дробовете ми, а аз не исках да го прави.
Отведете ме.
Пуснете ме.
Тогава някъде в съзнанието си открих Розали. Видях големите ѝ кафяви очи и отчаянието в нея да ме спаси от Даркмор. Сега цялото ми съществуване се въртеше около това момиче. Моята Роза, сладката розова пъпка, която бе разцъфнала в цвете с бодли и красота, толкова невъобразима, че ми се искаше да коленича в краката ѝ и да ѝ се поклоня.
Но тя си беше отишла. А аз преживявах загубата ѝ отново и отново. Усещах как ръцете ѝ се изплъзват от тялото ми, докато отрязвах лианите ѝ от себе си. Видях мъката в погледа ѝ, когато трябваше да я пусна, и усетих копнежа в себе си да бъда с това момиче. Само с това момиче.
Тя беше моята половинка, избрана за мен от Луната, и изведнъж осъзнах, че никоя сила на този свят не може да ме лиши от нея. Дори и това.
Затова започнах да се боря да остана, дори когато ми се искаше да умра, и треперенето в тялото ми бавно спря.
– Ето – въздъхна щастливо Анджи. – Това е добро момче. – Пръстите ѝ погалиха бузата ми и аз се опитах да се отдръпна, но не намерих сили в себе си да помръдна.
Бях тук, трябваше да бъда тук заради Розали, но тялото ми сякаш беше на някой друг, сякаш всичко, което знаех за себе си, изведнъж се беше променило. И ми се искаше да изтръпна, за да не се налага да го усещам.
Когато Анджи и Роланд се отдалечиха от леглото, те взеха буркана с моя Лъв със себе си и аз усетих как присъствието му ме напуска завинаги.
Исках да изкрещя, но не се получи никакъв звук. Главата ми се отпусна настрани и погледа ми се спря на Густард в леглото до моето. Очите му бяха широко отворени и стъклени и за миг си помислих, че е мъртъв, преди да мигне веднъж, а празнотата в погледа му сякаш продължаваше вечно.
Взирах се в него, потънал в тази вечна празнота, и се опитвах да не усещам вълненията на това ново, странно същество, което се пробуждаше в мен. То не беше мое. Не бях аз. Аз си бях отишъл. И може би да остана тук заради Роза беше безсмислено, защото дори и да ме откриеше, аз не бях другаря, когото тя трябваше да остави.
Бях нещо друго. Нещо грешно. Нещо изкривено. И не знаех дали някога ще може да се върне назад.
_______________________
Всички ли сте се вкопчили в ушите си?
__Забележка на автора__
Дун, дун, дуууууууууун.
Здравей, ти. Как се справяш там? Изпълнени ли сте с радост, че Роза и бандата най-накрая са избягали от Даркмор?
Знам, знам, не всички са избягали. И наистина съжалявам за Брет и Сони. Те ще ни липсват безкрайно и всички ние ще проклинаме звездите за тяхната жестокост и продължаващата подигравка с болката.
В по-щастлив план, чух, че Плунгер е успял, придържайки се за опашката на Данте с неговите какавиди и няколко моркова, които също са здраво на борда, така че не всичко е загубено!
Днес слънцето грее и завършваме тази книга с лятото навсякъде около нас и щастието, което грее в душите ни, и имам чувството, че наистина сте усетили това настроение от начина, по който премина книгата. Като изключим онези няколко пъти, когато се разрази гръмотевична буря и изсипа дъжд от гадости върху всички, разбира се. Но кой не обича от време на време да попада в буря с говна?
О, точно така, Рори. Бедния Рори. Човек би си помислил, че е страдал достатъчно, но предполагам, че просто не е…