СИН
Хаос беше най-красивата дума, която знаех, и сега я въплъщавах, а малките ми приятели се кикотеха в торбичката, която се люлееше в юмрука ми, докато избирах една от огнените бомби и се готвех да я хвърля по един противен мъж, който току-що беше ударил патица и трескаво събираше нещата в куфарчето си. Какво ли му беше направила тази патица? Тя се отдръпна с крясък на възмущение и аз я поздравих.
– Хвани! – Изкрещях и ръцете на мъжа автоматично излетяха, за да грабнат от въздуха симпатичната малка огнена бомба. Моят хихикащ приятел избухна, взривявайки човека в обятията на звездите и отвъд, а въздушния ми щит едва се откъсна над мен навреме, за да ме предпази от пламъците и съпътстващата ги пръсканица от части на тялото.
– Син! – Изръмжа Итън зад гърба ми и аз се завъртях като балетист, хвърляйки шепа пламъци в околния пазар. Щандовете бяха подпалени, многото прокълнати и опасни стоки се взривяваха в цветни проблясъци, а писъците се носеха във въздуха като хорова музика, докато кръвта се лееше и настъпваше хаос. Точно така си представях коледната сутрин – светкавици и много адреналин.
– Син. – Сграбчи ме за рамото Итън, докато погледа ми се спря на една жена, която стискаше в ръцете си селекция от изсъхнали пръсти, надпреварвайки се да се освободи. Откъде беше взела тези пръсти? Нямаше хубави хора, които да разнасят пръсти по този начин, така че тя трябваше да е лоша до мозъка на костите си.
– Една секунда, приятелю – казах на Итън, след което хвърлих последната си огнена бомба след жената, малката експлозия отскочи по петите ѝ и избухна с експлозия, от която ушите ми звъннаха. – По дяволите, обожавам този звук, начина, по който разтърсва и стряска тъпанчето ми, е особен вид удоволствие. – Пъхнах пръст в ухото си и Итън ме хвана за раменете, принуждавайки ме да го погледна.
– Ти взе тези бомби от Розали ли? – Изръмжа той.
– Не съм ги взел. Но не се притеснявай, захарче, оставих и нещо по-добро на тяхно място. Тя ще ми благодари за това по-късно. А сега да влезем вътре и да взривим тази дупка до кралски задник.
– Ела – поправи ме той.
– По-късно, печена пота, не мога просто да отида да си издухам товара точно сега, запазвам го за партито след това. – Отдръпнах се от него и потеглих към една врата, където няколко пазачи събираха разсъдъка си. Обърнаха се към нас, магията им пращеше на върха на пръстите, докато се готвеха да се бият, но аз вече бях прокарал един от приятелите си между краката им и като го посочих, очите им изцъклиха секунда преди да бъдат взривени по дяволите. Втурнах се навътре, докато парчета от тях валяха около мен като семена от глухарчета, уловени от летен вятър.
– Къде е Хейстингс? – Изруга Итън, оглеждайки се за нашия малък приятел охранител.
– Сигурно се крие под една маса. Остави го да бъде. Той е просто бебе. Ще го вземем по-късно – казах аз и Итън кимна, без да губи повече време, докато се измъквахме.
Магията си пробиваше път от бягащата тълпа на входа и аз обвих плътно въздушен щит около нас, като ударите им от въздух, вода, огън и земя не бяха достатъчно силни, за да ни пробият. Итън започна да обстрелва с вода феи, като ги пращаше да се блъскат в стените и ги замразяваше на място, за да ни разчисти пътя.
Аз създадох огнено надо и го изпратих, за да премине през тълпата и да причини неописуеми разрушения. Ударите на момчето от Вълчи дол бяха ефикасни и брутални, докато моите бяха диви и непредсказуеми, което ни превръщаше в неудържима обединена сила. Хвърлих жигулираща бомба върху стълбището, по което хората бягаха, и цялата конструкция изстена, когато взривих дупка в нея.
– Трябва да си вземем стоката – обади се едно красиво момче с пухкава златиста коса на по-възрастен господин, хвана го за ръката и го повлече към една скрита врата. Той я бутна, разкривайки стъпала, водещи под земята, и те се измъкнаха по тях като къртици в дупка.
Хванах ръката на Итън, докато той пробождаше с ледено острие един грозен мъж, който се опитваше да го убие, изхвърлих тялото и разтърсих приятеля си.
– Изведнъж се почувствах много подобен на калмар.
– Какво? – Изръмжа той, опитвайки се да се обърне от мен, за да се включи в групата феи, които тичаха към нас с рев на гняв и магия, която се натрупваше в дланите им. Хвърлих огнен взрив към тях и писъците им се разнесоха на зиг-заг във въздуха, докато очите ми останаха върху блестящите сини очи на Итън.
– Имам предчувствие, виждаш ли? – Бутнах го към отворената врата. – Там долу е мястото, където държат добрите неща, предполагам. Подхвърлих го през вратата и хвърлих въздушен щит зад нас, за да не може никой да ни последва, преди да спринтирам надолу по стълбите в тъмното. А там беше тъмно. Тъмно като в неприветлив задник, но пък краката ми се размърдваха и знаех, че след миг-два ще се озовем на някое наистина интересно място.
Докато се провирахме през тесните коридори, отпред се разнесе звук, някаква какофония, птици, маймуни и крясъци на животни, на които не можех да дам име. Всевъзможни диви твари, които чакаха да ги достигна.
Сърцето ми се разтуптя по-силно, когато се вмъкнах през една врата и открих клетка след клетка, подредени толкова високо, колкото можеше да се стигне. Имаше редици от тях, простиращи се надалеч в безкрая, и аз изръмжах свирепо, докато разглеждах вълшебните същества, намиращи се в решетките. Видях себе си там. Онова нещо, което приличаше на гарван, виждах собствените си очи в очите му. Неговата борба – моята борба. Бях точно там, където беше и той. Врана в клетка, тъжна и копнееща да бъде свободна. Да правя това, което враните правят най-добре, и да бъда като врана.
– Майната им на тези шибани гадове – изсъсках, насочвайки гнева си към хората, които бяха направили това. Не на моето гарванче. Нито пък на онзи козел там. Нито пък онази група трикраки птици, приличащи на целина, в онзи ъгъл.
Щракването на ключалка ме накара да се обърна и видях как моето Ети-бебе разбива една клетка с леден клин в ръка.
– Знаех си, че те харесвам по някаква причина, Вълче момче – мърморех аз. – Ти виждаш в тези същества това, което и аз виждам. Ти си точно като онова пигмейско дръвче там. Приличаш на него и то прилича на теб.
Погледът на Итън се плъзна към въпросното шипоопашато животно. От устата му стърчаха четири изкривени зъба, а очите му гледаха в различни посоки.
– Вие сте едно и също – прошепнах аз, след което плеснах по бузата намръщеното му лице и се обърнах, за да започна да отварям клетките.
Първа освободих гарвана-нещо, а той изкряска благодарност и полетя нагоре, за да кацне на рамото ми. Усмихнах му се с най-голямата си усмивка. Той имаше клюн, който беше най-яркото злато, а очите му бяха мечтателно виолетови, но останалата част от него беше черна, а перата му – гладки като коприна.
– Обичам те, вранче, наистина те обичам. – Целунах го бързо и се обърнах, за да освободя приятелите му. Моите приятели. Нашите приятели. Сега бяхме цяла армия. Разгневена армия от животински същества, в която Итън и аз бяхме просто войници в техния батальон.
– Стани! – Извиках, докато отварях друга клетка с въздушна магия и пусках на свобода куп мини котешки същества. – Бъдете свободни. И убийте – убийте похитителите си! Убийте ги всички!
Системата ни беше ефикасна, клетките се чупеха отново и отново, докато коридора не оживя от бягащи същества. Тичах с тях, прескачайки и въртейки се, докато вървях, величествен като магическите животни, с които танцувах. Завихме зад ъгъла и видяхме, че по пътя ни тича редица стражи, от които се изтръгваха викове на тревога, докато глутницата животни се носеше в галоп по пътя им.
Група крилати маймуноподобни се блъсна в първия страж, като изпищя и задраска лицето му. Следващият беше покосен от рогато тигрово нещо, а последния срещна моята собствена ярост, огънят се завихри от мен и погълна главата на жената, изяждайки я, докато тя изчезна, изчезна, изчезна.
Итън започна да чупи още клетки и аз му помогнах, като се съсредоточих върху въздушната си магия и я изпратих по спирала в тесния коридор, изтръгвайки вратите, за да освободя новите ни приятели.
Враната-нещо изквича на рамото ми и аз изквичах в отговор, следвайки редицата заешки неща към следващия завой. Коридорът, в който влязохме, беше по-тъмен, а клетките – по-големи. От тях надничаха твари, големи опасни зверове с гладни очи и остри зъби.
– Не тези – каза Итън и ме хвана за ръката.
– О, но това са убийците на реколтата – мърморех аз. – Те отразяват душите ни много добре. Не можем да ги оставим тук да изгният.
Спрях пред едно мечоподобно същество с рога и извити кучешки зъби, които висяха от устата му.
– Това е мечка корлаш – предупредително издиша Итън, казвайки ми, че това животно е смъртоносно.
То изръмжа предупредително срещу мен и тръпките ми бяха дървени.
– О, да – прошепнах аз. – Не бих те оставил тук в тъмното, нов приятелю. – Счупих ключалката на клетката му, отворих я широко и отстъпих назад.
Итън сграбчи ръката ми по-силно, дърпайки ме настрани, докато мечето-чудовище излезе на свобода, подуши въздуха и прецени двама ни. Издигна се над двама ни, очите му бяха пълни с ярост, но не я насочи към нас, а от едното чудовище към другото премина разбиране. Обърна се и се втурна по коридора, а аз отворих още клетки, като оставих по-големите зверове да тичат след него, зверове с нокти и зъби и с диви нужди, които щяха да бъдат пуснати на свобода срещу злите феи, които се криеха в тази адска дупка.
– Уайлдър – изхриптя глас зад мен и аз се завъртях заедно с Итън, откривайки клетката, която бях пропуснал. Голяма. Беше тъмна като смъртоносните ями и се зачудих дали нещото в нея не изяждаше светлината наоколо.
Примижах в мрака, а гушата ми настръхна, докато търсех чудовището вътре, което знаеше името ми. Той се хвърли, една космата ръка с нокти замахна към мен през решетките и се вряза във въздушния ми щит. Видях лицето му, когато излезе от мрака, това грамадно същество, подобно на йети, само че по-лошо от него. Далеч по-лошо с изкривеното си лице и дългите си крайници. Но аз познавах чертите му, разпознавах ги от дълбините на съзнанието си.
– Густард? – Олюля се Итън, като също го разпозна. – Какво ти стана?
Ако това се беше случило на Густард, тогава какво, по дяволите, се беше случило с нашето момче Лъв? Погледнах към околните клетки, но никъде не забелязах йети-Рори, така че това беше добре. Освен ако не беше лошо.
– Шадоубрук – изсъска Густард и очите му се спряха на него. – Отвори.
Изглеждаше, че е способен само на една дума в даден момент, гласа му също се промени, дълбок и дрезгав, сякаш принадлежеше на животно, а не на фея, макар че изглеждаше също толкова зъл и извратен, както винаги.
– Отвори! – Изръмжа той, разклащайки решетките на клетката си.
Посегнах към нея, но Итън отблъсна ръката ми и аз му се изхилих.
– Заслужава да изгние там за това, което направи на Роза – изръмжа Итън.
– Знам – казах аз и върнах погледа си към Густард. – Исках само да направя жизненото му пространство малко по-малко удобно. – Докоснах решетките, огънах ги с въздушната си магия и ги направих също така горещи до червено, когато те се огънаха върху него, карайки Густард да реве от агония.
– Изглежда, че наказанията на смъртта те намират в живата сфера, Гус – изсъсках аз. – Ще изгниеш тук. Ще изгниеш като ябълка в кладенец и никой няма да те потърси.
Погледнах пространството още веднъж, в случай че Рори се спотайваше в някой ъгъл, но нито тук, нито където и да било го видях.
– Ако това е Густард – издиша Итън и също се огледа уплашено. – Тогава какво…
– Отдавна съм научил, че не си струва да се тревожиш за възможните неща, котенце. Точно сега не знаем нищо и няма да го знаем, докато не го узнаем. Така че нека не се заплитаме в „може би“. Добре?
Итън повдигна вежди към мен, сякаш беше изненадан.
– Това всъщност е доста умно – призна той, изцяло изненадан. Грубо. Бях известна с хитрите си планове и лукавия си ум. Но точно сега имахме по-добри неща за вършене, отколкото да се караме за липсата му на вяра в мен.
– Тогава нека се върнем към хаоса, а? – Обърнах се от все още пищящия Густард, погалих Враната и последвах Итън в тъмните, криволичещи завои на проходите под това забравено място. И знаех с увереност, която разпали кръвта ми, че ще го видя да пада, преди да напусна бреговете му.