ХЕЙСТИНГС
Масата, под която бях приклекнал, гореше, а пращенето и пукането на тежкото дърво се съчетаваше с нарастващата топлина и дима, за да ме принудят да напусна убежището си.
Бях изгубил следите на Шадоубрук и Уайлдър в хаоса и сега от мен зависеше да отвлека вниманието, от което Розали се нуждаеше.
Закрепих се, притиснах длани към мръсните плочи под мен в опит да ги спра да треперят. Изпуснах тежък дъх и се изтърколих от скритото си място, като се хвърлих в серия от преобръщания. Каквото и да се спотайваше там, нямаше да може да ме заключи.
Хвърлих се на крака с див вик, вдигнах ръце над главата си, за да изглеждам по-голяма и по-заплашителна. Това беше една от тактиките, на които ме бяха научили по време на обучението ми за охранители в Даркмор, и макар че когато веднъж се опитах да го направя там, получих котешки викове и бурен смях, сега се чувствах сякаш го владея.
Но се оказа, че там няма никой, когото да сплаша.
Разнебитеният пазар, който беше пълен както с гнусни продавачи, така и с купувачи, сега беше изоставен, пламъци облизваха няколко сергии, а в стените и в пода бяха пробити дупки. Отломки бяха разхвърляни по земята, а няколко тела бяха разхвърляни по масите и под натрупаните отломки. Освен това бях сам.
– Е… Момчета? – Извиках, обръщайки се, за да търся следи от Син или Итън някъде. Вероятно бяха в опасност, отчаяно се нуждаеха от моята помощ, но нямах представа къде да ги намеря.
Последният път, когато бях с тях, се бяхме насочили към източната страна на крепостта, така че завих натам и тръгнах, водната магия се увиваше около пръстите ми, сетивата ми бяха изострени в очакване на всичко.
Високочестотен писък проряза въздуха пред мен и аз се спънах в собствените си крака, докато сърцето ми подскочи от изненада. За миг се поколебах, но екипа ми разчиташе на мен и знаех, че сега е време да се активизирам и да прегърна зова на мрака. Трябваше да продължа по този път.
Прекъснах бягането, до ушите ми достигнаха стоновете на някакъв бедняк, но не можех да отделя време за него. Той щеше да го разбере. Моите момчета имаха нужда от мен.
Продължих да тичам през почти изоставената сграда, няколко продавачи се заизкачваха в обратната посока със съмнителни стоки, стиснати в ръцете им, някои от тях кървяха, други проклинаха звездите за лошия си късмет тази нощ.
Друг писък разкъса въздуха, последван от глух вик, който накара косъмчетата да настръхнат отзад на врата ми.
Пред мен стоеше отворена врата, чието дърво висеше нелепо на една от пантите, а от тъмнината в нея отекваха още хаотични звуци. Долових началото на каменно стълбище, което водеше надолу към недрата на това място, и се приближих, докато до ушите ми достигаха още крясъци и блъскане.
Отдръпнах се от паниката, а от дланите ми бликна вода, когато един звяр изскочи по стълбите и се втурна към светлината.
Спънах се в някакви насипни отломки и се строполих по гръб, нещо остро се счупи в задния ми джоб и ме убоде в задната буза.
Очите ми се разшириха, когато звяра скочи срещу мен, и аз извиках, вдигайки ръце, за да го отблъсна. Но дивашкото нещо мина между размаханите ми ръце, малкото му тяло беше с размерите на заек, макар че имаше по-скоро гризачески черти, а от челюстта му под странен ъгъл стърчаха изкривени зъби.
От дълбините на стълбището се чуваха още писъци, крясъци и вой и докато аз крещях и се мятах, отблъсквайки малкото зверче от себе си, гръмотевичните стъпки на много крака се приближаваха, карайки пода под мен да трепери.
Затърсих се обратно по земята, докато стъпките се приближаваха, стените вече дрънчаха, а ужаса се разнасяше в сърцето ми.
Примигнах и стаята стана лилава.
Това не беше правилно.
Примигнах отново и стана зелена.
Болката в бузата на задника ми се изостри, когато се затъркалях обратно по земята, и пъхнах ръка в джоба си, издърпвайки спринцовката, иглата беше мокра от кръвта ми, а отварата в нея беше изчезнала.
Примигнах яростно, миглите ми бяха като пърхащи крилца на пеперуда, готови да излетят и да оставят лицето ми завинаги зад гърба си.
– Не си тръгвайте – прошепнах им, а спринцовката се полюшваше пред очите ми. Моите джазови, снажни очи.
Скочих на крака с прилив на енергия, спринцовката изпадна от пръстите ми в забавен кадър, подскачайки по плочите. Едно. Две. Три. След това някакво премятане, после четири. Седем. Вече се забавяше и…
Погледът ми се вдигна към вратата, където от нищото и от нищото се беше появила глутница зверове. Птици се стрелнаха във въздуха, твари се затъркаляха по ботушите ми, а големи, лоши зверове ме гледаха нагоре-надолу, сякаш можеха да смачкат костите ми на прах.
– Ка-кау – прошепнах аз, защото те бяха тук заради мен и аз бях тук заради тях.
Нещо изръмжа и вече не се движеше бавно – беше бързо, бързо, бързо, а крайниците му бяха дълги и осеяни с остри като бръснач нокти, зъбите му оголени в гладна усмивка, насочена право към мен.
Ние бяхме еднакви. Две диви същества, готови да бродят из тези зали.
Кръвта ми се раздвижи по цялото тяло и в следващия миг стаята стана синя.
Синьо означава лайна.
А аз бях на крак.
Никой глиган нямаше да ме одраска.
Звярът се хвърли, но аз се стрелнах надясно, направих пирует покрай него и скочих в спринт. От отворената врата се изнизваха още чудовищни твари и аз нямаше да бъда тяхна храна. Но можех да ги водя – те можеха да бъдат моето стадо!
– Елате, твари! – Изръмжах и се втурнах в бяг, обръщайки се обратно по пътя, по който бях дошъл, а краката ми се движеха толкова бързо, че бяха размазани под мен.
Светът танцуваше, а аз бях барабаниста, който задаваше ритъма. Челюсти щракаха по петите ми, нокти пронизваха гръбнака ми и във всичко това аз тичах и водех рояка.
Аз бях краля на зверовете и те не се отзоваваха на никой друг освен на моя зов.
Пуснах йод като команда и те се втурнаха в гърба ми, следвайки ме в обятията на съдбата, докато сърцето ми биеше толкова бързо, че почти бях сигурен, че се опитва да ме изпревари.
Но никое сърце не можеше да бяга по-бързо от мен – защото аз се състезавах със скоростта, позната само на Призователя на създанията, а аз бях той!