РОЗАЛИ
Във въздуха се носеше гъст аромат на дим от горящите над нас огньове, а тъмнината в тунелите под главния комплекс изглеждаше по-лабиринтна от всякога, колкото повече навлизахме в тях. Когато бомбите бяха започнали да избухват, пазачите, които ни препречваха пътя нататък, бяха избягали да разследват, оставяйки пътя надолу свободен, но това не означаваше, че съм простила на Син, че ми ги открадна.
Минахме покрай огромна зона със заключени сейфове, обозначени със символи, които трябваше да предположа, че означават нещо за собствениците им, защото за мен бяха неразбираеми.
Пред нас във въздуха витаеше слаба светлина на Фейлийт, но аз отново бях невидима, докато Син дебнеше сенките, сякаш сам с приглушената светлина.
При други обстоятелства може би щях да опитам късмета си да проникна в тези сейфове и да разбера какво точно крият тези склонни към престъпления феи тук долу. Но аз бях на лов за нещо много по-ценно от всичко, което можеше да се крие в тези метални кутии.
В гърдите ми се появи болка, която ме зовеше да продължа напред, и всичко, което можех да направя, беше да поддържам това предпазливо темпо през безкрайните коридори под комплекса.
– Още ли си там? – Изсъска Кейн от позицията си малко вляво от мен и точно зад мен.
– Трябва да се движим по-бързо – отвърнах аз, като почти се задушавах от дима, който все повече се процеждаше тук, за да ни измъчва.
Кейн също прочисти гърлото си, мърморейки в знак на съгласие.
– Ела тук – заповяда той и аз се преместих в прегръдките му. – Това е шибано странно – промълви той, вдигайки ме в прегръдката си, въпреки че не можеше да ме види.
– Ако се натъкнем на неприятности, тогава ме хвърли далеч от себе си – казах му. – Дай ми възможност да ги нападна отзад.
– Да, госпожо – отвърна той сухо, преди да се стрелне напред.
Зарових лице в шията му, вдишвайки суровия аромат на кожата му, а здравината на хватката му върху мен сякаш ме държеше заедно, докато страха от провала се опитваше да се прокрадне отново в мен.
Не можех да разбера нищо между скоростта, с която се движехме, и тъмнината, но Кейн не се поколеба, стреляйки по тесни коридори покрай щайги с непознати стоки и заключени врати, криещи незаконни тайни.
Завихме зад един ъгъл и дъха ми се изтръгна от дробовете с рязко издишване, когато той ме изхвърли от ръцете си толкова внезапно, че едва не изкрещях.
От дланите ми инстинктивно изскочиха лиани, които ме привързаха към една греда, висяща над главата ми, и ме притиснаха в плътната си прегръдка, докато викове на агония и тревога изпълваха стаята.
Извадих нож от колана си и прерязах лианите, които ме бяха спасили, приземих се на крака и се вгледах в сцената на паника, когато едно размазано движение разкъса кръга от пазачи, които бяха застанали пред една решетъчна клетка.
Кейн разкъсваше гърла, чупеше гръбнаци и разбиваше черепи с подла жестокост, а писъците им се разнасяха и отекваха навсякъде около нас, но очите ми не бяха насочени към нищо друго освен към мъжа, който стоеше зад тези решетки.
Погледът на Рори се стрелкаше напред-назад, проследявайки петното от разрушителна касапница, което беше Кейн, докато аз крачех през центъра на стаята към него със сърце, което се разкъсваше направо в центъра.
В някои отношения той изглеждаше същия, както когато го видях за последен път в покрайнините на Даркмор, златистите му очи се взираха в моите, красивото му лице беше изписано от агония, докато ме пускаше, само че сега тази болка в него не беше само за мен. Тук имаше и нещо друго. Нещо, което не виждах, но усещах. Нещо в него се беше променило, някаква жизненоважна частица беше откъсната и когато погледнах в лицето му, не почувствах облекчението, което очаквах да изпитам при повторната ни среща – почувствах само изсмукващ ужас, знаейки какво е загубил, какво му е било отнето.
Освободих се от лунните си дарове, а тялото ми се материализира пред очите му, когато се появих отново.
Рори издиша тих стон, когато очите му попаднаха върху мен, премести се към решетките на клетката си, протягайки безразсъдно ръце през тях за мен.
– Ти дойде – изрева той, когато взех ръцете му в своите.
– Имаше ли някога съмнение? Отговорих твърдо, пръстите ми се свиха около неговите, докато той ме стискаше толкова здраво, сякаш проверяваше дали съм истинска.
Последен писък прониза тишината и Кейн спря неподвижно до мен, окървавен и брутален в красотата си. Почувствах непреодолимо желание да го целуна, докато гледах към него, да взема устата му с моята и да предявя претенциите, които и двамата твърде дълго отричахме помежду си. Но Рори имаше по-голяма нужда от мен точно сега.
– Кейн? – Каза той изненадано. – Ти… Ти помагаш… Как – не, майната му – защо?
– За това можеш да обвиниш приятелката си, затворнико – измърмори Кейн и използването на този термин тук, на това място, беше толкова нелепо, че не можах да не се разсмея. Звукът се пречупи в ридание, когато отново срещнах очите на Рори, а болката, която открих в тях, не съответстваше на това, което очаквах в светлината на неговото освобождение.
– Какво е това на лицето ти? – Попита Рори, очите му се стесниха върху моливните мустаци на Кейн и въпреки спешността на ситуацията ни аз изхвръкнах от смях.
– Нищо – изръмжа Кейн, потапяйки раздразнено глава.
– Дай ми да отворя тази клетка – казах аз. – Мога да опитам да…
– Няма нужда. – Рори освободи хватката си върху ръцете ми и със силен тласък бутна вратата на клетката му. След това посегна към яката на врата си и я разхлаби, като я захвърли на земята заедно с блокиращите магията белезници, които бяха около китките му, с подигравателна усмивка.
– Как? – Въздъхнах, като погледнах от Рори към яката, но когато погледнах обратно към него, открих, че той внезапно се е приближил до мен, толкова близо, че изтръпнах.
Ръцете му се сключиха около мен и той ме запрати обратно към стената толкова силно, че изсъсках от тласъка на неочакваната болка. Ръката на Рори се удари в стената над главата ми, цялото му тяло се скова от напрежение и аз се вгледах в него с тревога.
– Какво става? – Попитах, защото в него имаше нещо толкова променено. Имаше нещо толкова чуждо в начина, по който току-що се беше движил, в начина, по който ме беше притиснал към стената, в начина, по който очите му се впиваха в моите, преди да паднат на врата ми, а гърдите му се издигаха и спускаха тежко.
Кейн издаде тихо ръмжене откъм гърба му и аз погледнах към него точно в момента, в който Рори загуби контрол и се хвърли към мен.
Тялото му ме притисна към стената, силата му ме закова на място, но изтръгнатото от мен дишане на тревога беше насочено към зъбите, които току-що беше забил във врата ми.
Устните ми се отвориха, но не дойдоха никакви думи, когато той започна да пие, тялото му ме обездвижи до стената, мускулите му трепереха там, където ме притискаха, камъка се сгромоляса над главата ми, където пръстите му се вкопчиха в тухлите.
Кейн стреля към нас, но аз вдигнах ръка, оголвайки собствените си зъби.
– Недей – заповядах, ужасяващото осъзнаване ме връхлетя, когато Рори издаде тих стон и се впи още по-дълбоко.
– Това е толкова прецакано. Как може да се случва това? – Поиска Кейн, тялото му бе сковано от напрежение, усилието, което му костваше да се сдържа, бе повече от ясно. – Той е Лъв – настояваше той, приближавайки се, сякаш неспособен да се спре, докато гърдите му не се сблъскаха с протегнатата ми длан.
Рори изръмжа свирепо от близостта му, но не се отдръпна, а дръпна по-дълбоко, като тялото му ме притисна по-силно.
Очите ми се втренчиха в тези на Кейн, устните ми се разтвориха при думите, които не можех да понеса да изрека.
Бяхме открили отвратителната истина за експериментите, които са се провеждали под Даркмор през цялото това време. Бяхме видели какво се опитват да направят, но не смеех да си позволя да се страхувам, че съдбата щеше да сполети Рори през краткото време, в което бяхме разделени. Не си бях позволила да се страхувам от тази реалност, докато тя не ме удари в лицето и не ме принуди да я погледна в очите. Рори, моя Лъв, моя красив, горд Лъв. Това, което беше той, приличаше на това, което беше той. И това…
– Къде е? – Въздъхнах, една сълза се плъзна по бузата ми, докато премествах ръката си нагоре по гърба на Рори и галех късо подстриганата му коса. – Къде е твоя лъв, Рори?
С дивашко дръпване той се отдръпна, а от него се изтръгна звук на чиста агония.
Самата аз проклинах от болка, когато зъбите му разкъсаха кожата ми при внезапното оттегляне, а кръвта се разля свободно по шията ми.
Кейн беше върху мен за миг, ръката му беше върху гърлото ми, лекувайки раната, но аз го отблъснах, приближавайки се към Рори, дори когато той се отдръпна.
– Къде е? – Поисках по-силно и по-твърдо.
Ръката на Рори затвори устата му, очите му се спряха на шията ми, където кръвта несъмнено все още оцветяваше кожата ми, а на изражението му бе изписан ужас.
– Не ми пука за малко ухапване и малко кръв, Рори – изръмжах му аз, като хвърлих една лоза по посока на него, за да издърпам ръката му от устата, разкривайки окървавени кътници в уста, която никога не би трябвало да ги има.
Опитах се да прикрия шока си, но трепването му подсказа, че не съм успяла да го направя.
– Вече не съм човека, в когото си се влюбила – изръмжа той.
– Разбира се, че си – изръмжах аз. – Но това не означава, че ще оставим твоя Лъв на това място. Така че къде, по дяволите, е той?
Рори преглътна силно, откъсна поглед от мен и погледна към вратата в задната част на помещението.
– Драв… Или Вард, както и да се нарича, по дяволите. Има го шибаняка, който ми направи това. Но беше тук. Показваше го на онези болни задници, които искаха да се включат в тази извратена глупост. Чух го да казва, че щял да се срещне с един от тях, но не знам къде отиде след това. Един от минотаврите, които постави да ме пазят, не хареса това, което правеше, и ми даде ключа от килията, яката и белезниците. Каза да взема тази врата, щом изляза. Това е всичко, което знам.
– Това е всичко, от което се нуждаем – заклех му се, защото ако не беше така, щях да го направя.
– Хайде – съгласи се Кейн, простреля се покрай нас и запрати рамо към вратата. Тя се отвори и разкри дълъг коридор, осеян с клетки, чиито врати бяха широко отворени, без да оставят нищо в дълбините им.
– По-рано те бяха пълни – промълви Рори, като се отправи след Кейн.
Пристъпих до него и взех ръката му в своята, като прокарах пръсти през неговите и го държах здраво. Той се опита да се отдръпне и аз го изравних с мрачен поглед.
– Чаках десет години, за да те накарам да се влюбиш в мен, Рори Найт – предупредих го аз. – Не си мисли, че има нещо, което може да ме накара да те искам по-малко.
– Аз не съм човека, който… – Започна той, но аз го прекъснах рязко.
– Обичаш ли ме по-малко заради белезите ми? – Поисках.
– Знаеш, че не е те обичам по-малко – отвърна той с тихо ръмжене.
– Тогава не си мисли, че чифт удължени зъби ще ме откажат – изригнах аз. – Освен това – знаеш, че обичам да е грубо. И никога не съм била против малко хапане.
Кейн ми хвърли разгорещен поглед през рамо и аз му се усмихнах, преди да се съсредоточа върху задачата и да поведа Рори след мен в слабо осветения коридор.
Стигнахме до разклонение в редиците от клетки, пътят надясно беше осветен от трептящия блясък на пламъци, а пътят наляво – изоставен в тъмнина.
В далечината и вдясно от нас прозвуча бурен смях и аз разпознах гласа на Син.
– Натам – казах аз, като посочих противоположната посока. – Ако го бяха намерили, вече щяхме да знаем.
Итън имаше заповед да ми изпрати сигнал за болка, ако се случи да открие пръв Рори, и бях сигурна, че щеше да разшири това и за откриването на неговия Лъв – ако приемем, че го разпознае, когато го види. Така или иначе, луната ме подтикваше да тръгна наляво, а другите ми хора имаха заповед да държат безмилостните феи на това място напълно заети, докато работя.
Кейн и Рори не ме разпитваха, вероятно и двамата бяха толкова свикнали преценката ми да е правилна в подобни сценарии, че така или иначе нямаше как да се съмняват в мен.
Клетките ставаха все по-големи, докато се движехме през тъмнината, а миризмата на кръв и гнилоч се смесваше с животинската миризма, която цареше тук. Погледнах една клетка, достатъчно голяма, за да побере два слона, и се зачудих какво ли, по дяволите, е имало в нея.
Пред нас се намираше врата, осветена по краищата си от сиянието на светлината отвътре. Не пропуснах да забележа проснатия пред нея труп – кожата на лицето на феята беше напълно разкъсана, което затрудняваше определянето дали е бил мъж или жена.
Изхвърлих над нас мехурче за заглушаване, преди да се приближа до вратата и да помоля луната да ме скрие от погледа още веднъж.
Кейн и Рори се отдръпнаха на няколко крачки, докато се приближавах, наблюдавайки фланга ми, като ми пазеха гърба.
Протегнах ръка със силата си, усещайки магическата защита, която стоеше около вратата и блокираше входа.
Лианите пропълзяха от върховете на пръстите ми и се разпростряха пред мен, като бързо се прокараха по ръбовете на оградата, докосвайки я леко, изпитвайки, опитвайки, достатъчно, за да разбера къде се намира, но не достатъчно, за да съобщя на този, който я е поставил, за моето присъствие.
Усмивка сви устните ми, когато открих ръбовете на оградата на по-малко от метър от вратата.
– Братовчед ми Данте има една поговорка за глупаците, които пазят само очевидния вход – казах аз, като пристъпих надясно, докато не погледнах към стената отвъд външния край на оградата. – Те искат да им се отвори задната врата.
Магията избухна от дланите ми, два стълба от твърд камък се разбиха от мен и се забиха в стената пред нас. Тънката кожа от тухли се взриви на парчета, магията ми ги завладя и се сля с тях, разкъса ги настрани и ги изхвърли далеч над главата ми, така че останахме да стоим пред широка дупка, гледайки към стая, където двама мъже стояха и ни зяпаха в пълен ужас.
Очите ми се насочиха направо към Вард, който ни зяпаше като риба на сухо – или по-скоро зяпаше Рори и Кейн, защото дори не можеше да ме види, когато стоях точно пред него.
Направих крачка напред, готова да се хвърля към него, но преди да успея да направя каквото и да било, от устните на Кейн се изтръгна рев на пълна агония и покрай мен премина струя въздух, докато той се хвърляше към огромния русокос бастардо, на когото едва бях хвърлила поглед.
Двамата се блъснаха в купчина щайги и се изгубиха от погледа, а Вард изстреля към нас огнено кълбо през няколкото секунди, които изгубих от шока си.
Рори изръмжа свирепо, стреляйки след него, докато той обръщаше опашка и бягаше, но се блъсна в стената, изглежда неспособен да се контролира напълно при вампирската скорост.
Аз се втурнах в бяг, без да пестя време за нито един от моите хора, докато тичах след Вард, който се беше хвърлил през вратата в задната част на малката стая.
Ударих се във вратата, проклинайки, че е подсилена с магия, и покрих юмруците си с желязо, като започнах да удрям по нея, за да я пробия.
Рори се присъедини към мен, използвайки новопоявилата се сила, за да атакува вратата, и ние паднахме с гръм и трясък през нея, когато тя най-накрая поддаде.
Вард вече беше в далечния край на претрупаното пространство, между нас имаше ред рафтове, които не скриваха съвсем стъклената банка в ръцете му, която светеше с ярка, златиста аура.
– Ето го – изпъшка Рори, стрелна се отново напред и се блъсна право в рафтовете, като ги прати да се сгромолясат върху нас и ме принуди да хвърля щит от пръст над главите ни, за да ни спаси от смачкване.
– Ела, Бенджамин! – Изръмжа Вард, а аз извиках, когато нещо, което звучеше като експлозия, дойде откъм гърба ни, където Кейн беше влязъл в схватката си с русия бастардо.
Засмуках рязко дъх, когато драконовия огън изригна от челюстите на огромен, бронзов на цвят звяр, за който трябваше да предположа, че е бастардо в променената си форма.
Кейн се стрелна към нас, а аз отново хвърлих земната си магия. Този път към стената ми от пръст се присъедини и лед, тъй като Рори ми помогна, макар че дори и тя беше достатъчна, за да ни предпази от взрива на Драконовия огън, който се разрази над нея.
Проклех на феятонски, появих се отново сред хората си и стиснах зъби, докато пламъците продължаваха да избухват над нас.
– Хванете се за мен и задръжте дъха си – заповядах аз, като насочих вниманието си към земята в краката ни и захърках, докато я принуждавах да се подчини на заповедта ми.
В мига, в който Рори и Кейн се хванаха за ръцете ми, от мен поникнаха лиани, за да ги привържат на място, и земята поддаде под нас.
Паднахме в прегръдката на почвата, всички сухи частици се подчиниха на заповедта ми, повлякоха ни през тях под земята и ни запратиха в посоката, която беше поел Вард.
Мръсотията се притискаше към лицето ми, запушваше ушите, носа, устата ми, опитваше се да ни задуши, въпреки че я държах, докато накрая не ни изстреля обратно във въздуха.
Изпуснах гъст дъх, когато се появихме в друга стая, тази, подредена с дървени щайги, отново маркирани със случайни символи.
Освободих Кейн и Рори от магията си, тримата набързо избърсахме мръсотията от лицата си и си дадохме сметка къде се намираме.
Вард тичаше към изхода, а лъва на Рори все още беше здраво стиснат в хватката му, но преди да успея да направя и крачка в негова посока, във въздуха се разнесе дрезгав, ужасяващ глас, една-единствена дума, изтръгната от гърлото на чудовище, което се извисяваше над нас, оголвайки зъби.
– Кучка – изсъска то и очите ми се разшириха, когато разпознах напевността на този глас, отровния подтекст, необузданата омраза.
Нещото оголи острите си зъби в несъмнено психотична усмивка и ми трябваше само кратък миг, за да разпозная звяра, който някога беше Густард, преди да се стовари върху нас.