РОРИ
Едва усещах движението на лодката, докато Итън ни задвижваше с водна магия, а Син хвърляше въздух върху платната на палубата. В тази каюта беше тихо, толкова тихо, че мислите ми бяха твърде силни. Розали беше отишла да провери как напредваме по море и когато тя отсъстваше, усещах как демоните на ума ми се надигат.
В главата ми се въртяха миговете на събуждане на студената метална операционна маса. Притиснах пръсти в очите си, опитвайки се да ги прогоня, и когато пуснах ръката си, се изправих рязко в тревога.
Кейн беше влязъл в стаята, безшумен като вятър и незабележим дори за изострения ми слух. Предполагах, че вампирите не могат да откриват други вампири толкова лесно. Той ме наблюдаваше с любопитство, намръщи се, докато ме оглеждаше, и кътниците ми се разшириха, в мен се надигна първичен вид съперничество.
– Значи инстинктите ти съвпадат с моите – промълви той. – Изглежда, че си един от моите хора.
– Не съм от твоя вид – изсъсках аз.
Той сбърчи вежди.
– Отричането няма да ти помогне тук.
Стиснах устни, виждайки истината в думите му, и исках да ги опровергая, но раменете ми паднаха в знак на поражение.
– Наясно съм с това. Просто… Вече не знам кой съм.
– Не съм сигурен, че аз самия някога съм разбрал това, така че ситуацията ти не е толкова уникална – каза той.
Поех си дъх.
– Ако си дошъл тук, за да ме подразниш, Кейн, можеш…
– Не съм тук, за да те дразня – прекъсна той. – Прецакано е това, което ти се е случило.
– Напълно наясно съм с това – отсякох аз.
Измина дълга пауза между нас и имах чувството, че той ще си тръгне, но вместо това се приближи.
– Не ми пука за много неща на този свят. Но съм виждал много извратени неща, а това е на първо място в списъка.
Намръщих му се.
– Защо си тук?
– Аз съм вампир.
– И?
– Сега и ти си – измърмори той.
– Все още не разбирам какво искаш да кажеш – казах аз.
– Нашите видове не се съчетават толкова добре, но между повечето от нас има взаимно уважение. Така че… Ако има нещо, което искаш да знаеш, предполагам, че бих желал да те посъветвам по този въпрос.
– Роза ли те изпрати тук, за да кажеш това? – Попитах подозрително.
– Не – изръмжа той. – Просто го забрави. – Той се насочи към вратата, но Розали влезе, преди да успее да избяга.
– Забравихме Хейстингс – изригна тя, а очите ѝ светеха от загриженост.
– Джак – прокле Кейн и се опита да се придвижи по стълбите, за да излезе от каютата, но Розали притисна ръка към гърдите му.
– Ще се върнем обратно. Ще го намерим – успокои го тя, след което забърза обратно нагоре по стълбите с Кейн за ръка.
Изстрелях се след тях, движейки се толкова бързо, че се блъснах в Кейн на палубата, крака ми се закачи за едно въже и ме прати да летя. Той ме хвана за яката, преди да успея да падна по лице, и ме изправи, след което дръпна ръката си обратно и се отдалечи, преди някой да забележи какво е направил.
Последвах Розали по палубата до мястото, където Син седеше на парапета, напяваше песен и пускаше вятър в платната.
– Трябва да се върнем – извика тя към него и Итън вдигна поглед от мястото си по-надолу по палубата. – Забравихме Хейстингс.
– Не е ли това Хейстингс? – Посочи Син към Кейн.
– Това е Кейн – каза Розали с намръщена физиономия.
Син се засмя лайообразно.
– О, точно така, той изглежда като съвсем различен човек с този мустак, нарисуван върху горната му устна. Перфектна маскировка.
Кейн го погледна и се промъкна напред, сякаш планираше да удари Син, но Розали сложи ръка на гърдите му, за да го спре.
– Чакай, мисля, че… Чувам Джак – каза Кейн и аз осъзнах, че също го чувам, докато насочвах вниманието си към морето.
– Да, всички чуваме ехото от предсмъртните му викове – каза Син мрачно. – Дълго ще си спомняме за малкия Хастлингс.
– Хейстингс – отвърна му Кейн, след което се забърза към парапета и погледна през борда. Изстрелях се към него, погледнах и аз и примижах от изненада, когато забелязах Хейстингс далеч във водата, който се държеше за една бъчва и се задвижваше с водна магия.
– Момчета! – Извика той. – Аз съм тук!
Кейн свали ризата си, привличайки вниманието на Розали, после събу обувките си, свали панталоните си и се гмурна зад борда. Той се втурна през вълните, плувайки за Хейстингс и го заобиколи, като използваше вампирската си скорост, за да увеличи темпото, с което се движеше приятелят му.
Когато Кейн го изкара на палубата, се вгледах в ммокрия Хейстингс, който изглеждаше така, сякаш е минал през ада и обратно. Той падна на борда, задъхвайки се, след което се претърколи по гръб и хихикайки, риташе с крака.
– Какво не е наред с балона? – Попита Син, като се вмъкна между Кейн и Розали, за да огледа Хейстингс. Итън също се втурна да погледне и Хейстингс отново започна да се смее.
– Морето се е разлюляло и се е пръснало. Видях там една акула, която ме захапа за пръстите, но сега аз съм краля на тварите. Те няма да ми навредят. Изведох ги всички на безопасно място, нали разбираш? Сега това е техния остров. Техният пристан на дивата природа. Бум и плясък. Видях огъня, о, той тръгна да гори, да гори, да гори. – Забелязах няколко драскотини и малки следи от ухапвания под скъсаната, мръсна риза, с която беше облечен.
Син побутна Хейстингс с пръста си.
– Той е счупен. По-добре да го избавим от страданието му. – Той извади от хълбока си проклетото мачете, което беше взел само звездите, знаеха откъде, но Розали го прокле на феятонски, докато той не го прибра отново на хълбока си.
– Случайно… Използва ли джазовите очи, Джак? – Попита тя тихо и той и се усмихна.
– Хубава си като ягодова торта – въздъхна той.
– Благодаря. Но джаз очите? Спомняш ли си да си го взимал? – Настоя Розали.
– Тя ме убоде в… Задника – прошепна той.
– О, това звучи съвсем случайно – каза Син, намигна му и Хейстингс отвърна на мига много бавно и преднамерено.
– В това ли се кълне твоя прадядо Марко? – Попитах Розали с тих тон. – Знаеш ли, онзи с дрънканиците и онази странна, далечна усмивка, който винаги мирише някак на зеле и…
– Страничните ефекти са постоянни при него само защото го е използвал твърде често – прекъсна ме Розали, като погледна Хейстингс предпазливо. – Вероятно Джак просто трябва да си почине и съм сигурна, че за нула време ще се върне към себе си – каза тя. – Итън, пренеси го в каютата.
Той направи каквото тя поиска, вдигна го и го отнесе, докато Кейн извади от джоба си спринцовка с джазови очи и я хвърли зад борда с намръщен поглед.
– На какво разстояние сме от брега? – Попитах Син, който въртеше спринцовката между пръстите си, докато очите му прескачаха от мен към Кейн, после към Розали, сякаш правеше много важен избор.
– Два плиса и един скок – отвърна той и аз изтръгнах спринцовката от пръстите му с камшик от водна магия, докато той се разсейваше, и я хвърлих зад борда след тази на Кейн. Той ме изгледа възмутено и аз му хвърлих сух поглед, преди да се обърна към Розали.
– Превод?
– Няколко часа – каза тя, приближи се до мен и притисна целувка към устните ми. – Ти също трябва да си починеш.
– Не съм слаб – изръмжах аз.
– Знам – каза тя твърдо. – Не това имах предвид.
Кимнах твърдо, гледайки към хоризонта, но тя хвана бузата ми и ме обърна да я погледна.
– Se io sono la luna, allora tu sei la forza che mi sostiene – мърмореше тя.
– Какво означава това? – Изригна Син, приближи се и се усмихна между нас.
– Означава „ако аз съм луната, тогава ти си силата, която ме държи“ – преведе Розали, след което плъзна Син по брадичката.
– Ооо – той се поколеба. – Дай ми няколко хубави думи, мила питке. Искам да ме наречеш с нещо горещо и мръсно на твоя фантастичен език.
– Sei un dolce piccolo idiota(Ти си сладък малък идиот) – мърмореше тя и той отново се размърда, когато тя го погали по главата, след което се отдалечи от Син към каютата, а аз се усмихнах на думите ѝ.
– Какво каза тя? – Поиска Син от мен, като се премести да вземе новооткрития си приятел птица, която беше кацнала на перилата в края на лодката.
Повдигнах рамене, като се престорих, че не съм разбрал думите на Розали.
– Тя ме нарече разбойник с голям пенис, нали? – Обади се той и погали птицата по главата, докато аз се отдалечавах, за да се присъединя към момичето си в каютата. – Нали?
Не казах нищо и изчезнах по стъпалата, знаейки, че скоро ще се върна на брега на Солария и ще се насоча към главната резиденция на Оскура. Бях меко казано нервен, завръщането ми със сигурност щеше да донесе хиляди въпроси и присъди върху главата ми за това, в което се бях превърнал. Но засега пътя беше определен. И единственото, което можех да направя, беше да продължа да пътувам към хоризонта и да се моля на звездите, че феите, които умирах да видя, все още ще ме обичат, когато видят новата и грозна истина за мен.
***
Оставих другите да вървят напред по алеята към имението на Оскура, което се издигаше на хълма, а Розали остана с мен. Белите му стени и люлеещата се веранда ми бяха толкова познати, че чак ме заболя. Лозята се разстилаха надалеч, вечерната слънчева светлина оцветяваше тревата в златисто, но аз стоях в сянка и нищо от това сияние не си проправяше път към мен. Портите се издигаха зад гърба ми и аз все още се вживявах във факта, че ме бяха пуснали да мина, че докосването на магическия ми подпис беше достатъчно, за да ги отвори, сякаш през цялото това време бяха чакали да се върна.
– Всичко е наред – каза Розали, приближи се и пръстите ѝ се свиха около моите. – Вече си у дома.
У дома. Тази дума винаги беше означавала това място, но то принадлежеше и на семейната ми резиденция. Какво ли си мислеха баща ми и трите ми майки за съобщената новина, че съм избягал от Даркмор? Дали се гордееха с такова невъзможно постижение? Дали баща ми отново щеше да намери възхищение към мен, или бях твърде далеч от момента на обичта му? А дори и да ми ги предложи, можех ли наистина да му простя, че ми обърна гръб?
Твърде много въпроси висяха във въздуха, а отговорите им бяха твърде малко.
Когато Син, Итън и Кейн стигнаха до вратата, в отговор на пристигането им се чуха вопли, а шума накара съзнанието ми да се залее със спомени. Бях прекарал толкова много дни и нощи тук, безкрайни партита, пиршества, игри и празненства, които се сливаха в едно чувство в мен, което много приличаше на любов.
Когато си бил при Оскура, си бил семейство. А за тях семейството беше най-важното нещо на света. Тези Вълци щяха да тичат в битка на моя страна, щяха да празнуват и най-малките ми постижения и никой от тях никога не беше хвърлял точка на осъждане по мой адрес. Но сега се завръщах пред вратата им като съвсем ново същество. Не бях лъва-преобръщач, с когото толкова много от тях споделяха тези приятни спомени. Дори не приличах на него без гривата си и имах чувството, че мъката в очите ми лесно ще бъде забелязана от Вълците.
Те щяха да знаят, че съм отишъл в Даркмор цял и съм излязъл съкрушен. А това се чувстваше като провал пред хората, които обичах най-много. Брат ми… как ли щеше да реагира на това? Как щеше да го приеме?
Гърлото ми се стегна и желанието да се обърна назад ме накара да отстъпя крачка назад, но Розали беше там, стиснала пръстите ми, а очите ѝ бяха толкова големи и широки, че ме привличаха и ми обещаваха, че е тук, независимо от всичко.
– Non scappare mai da cuori e braccia aperte (Никога не бягай от отворени сърца и широки обятия) – прошепна тя, приближи се и посегна да погали бузата ми.
– Страхувам се – признах грубо. – Не съм това, което бях.
– Ти си повече, отколкото си бил – каза тя пламенно. – Опитаха се да те унищожат, но ти стоиш тук, Рори Найт. Свободен човек, който е оцелял от невъзможното. Това е всичко, което виждам, когато те погледна. Е, това и феята, която владее сърцето ми. Който си заслужаваше всяка борба, за да го върна на моя страна.
– Смущаваш ме – казах с тих глас, макар че нямаше как да отрека изгарящата любов в очите ѝ. Ценех тази любов повече от всичко, което бях заявявал в живота си.
Тя се усмихна като котка.
– Хайде, Рори. Да се приберем у дома. – Тя ме дръпна за ръката, повеждайки ме нагоре по алеята, и сега, когато вървях по нейните стъпки, ми беше по-лесно да се движа.
Син, Итън и Кейн бяха влезли вътре, вратата беше широко отворена и около тях се беше образувала бясна тълпа от тела. Някои от кученцата бяха във формата си на вълци, дрънкаха и виеха развълнувано, докато се надбягваха между краката на всички. Сред всички тях забелязах светкавица на блондинка и гърлото ми се сви.
Появи се Леон, промушвайки се през тълпата от тела, и стигна до верандата, златистите му очи търсеха, а обикновено безгрижното му изражение се изкривяваше в неистово отчаяние.
Розали пусна ръката ми точно когато погледа на Леон падна върху мен, разпознаването му бе последвано от объркване и загриженост, докато възприемаше загубата на гривата ми, променения човек, като който се бях върнал у дома.
– Леон – изръмжах аз, краката ми спряха неподвижно, въпреки че нуждата да тичам към него ме връхлетя. Но това беше негов избор. Той можеше да ме отхвърли само заради това, но все още не знаеше и половината от това.
– Рори! – Изръмжа Леон, скочи от верандата и спринтира към мен, а очите му светеха от емоция.
Той се блъсна в мен, като почти ме събори на земята, а мускулестите му ръце ме обгърнаха и ме стиснаха здраво, докато заравяше лицето си в рамото ми.
Прегърнах го обратно, дългата му златиста коса се развяваше около мен, а по кожата му се носеше аромата на цитрусови плодове, който беше дълбоко свързан с моето детство. Той беше светлината на моя мрак, моето малко братче, което беше родено, за да обича света, докато всички в него го обичаха обратно. Той беше момчето, с което бях изиграл първата си игра на питбол, детето, с което бях споделил всичко, което ме следваше в приключенията, доверявайки ми се сляпо, докато го водех през реки и пещери. На света нямаше връзка като нашата и да се събера с него сега, със свободен въздух в дробовете ми, без да се виждат вериги или пазачи, които да ни лаят да се разминаваме, беше хиляди пъти по-хубаво, отколкото си представях. Но облекчението, че съм намерила пътя към това бъдеще, беше помрачено от истината за това, което бях сега.
Леон най-накрая ме освободи, усмихвайки се толкова широко, че осветяваше всяко кътче от лицето му.
– Ти си тук. Ебаси, какво стана с косата ти? – Той посегна траурно към късата ми коса и гърдите ми се стегнаха.
– Това е дълга история – промълвих аз, отблъсквайки ръката му, а той се намръщи дълбоко.
Погледна към Розали и я грабна в прегръдка, преди да успее да се измъкне, като я притисна в гърдите си и изтърка кокалчетата си върху главата ѝ.
– Ти го направи, ти, малък дявол. Ти го освободи.
Тя се измъкна с мъка от ръцете му, усмихна му се и сви рамене, сякаш беше нищо. Но знаеше, че е всичко. Бях видял през какво беше преминала, за да ме измъкне оттам, и не се съмнявах, че Оскура щеше да изтръгне всяка проклета подробност от езика ѝ и да я повтори на целия свят, докато не се превърнеше в чиста легенда в семейството.
– Влез вътре, всички те чакат да те видят. – Леон ме подкани да тръгна след него.
– Леон… Наистина трябва да поговорим – казах мрачно.
– Но… – Започна той, но Розали го прекъсна.
– Отиди да говориш с него, Леон – настоя тя, бутна го към мен и се отправи към къщата, където я заобиколиха куп вълци.
Между нас настъпи мълчание и аз самосъзнателно прокарах ръка по късата си коса.
– Тя ще порасне отново – предложи Леон. – Някой я е подстригал ли?
Кимнах и той изръмжа гневно.
– Мъртви ли са? – Изсъска той и аз отново кимнах. – Ти все още си повече Лъв от всеки, когото познавам. Всички са говорили за теб. Майките ни са толкова развълнувани да те видят. А татко, честна дума, Рори, той разказва на всички за това, което си направил. Бягството от Даркмор. Това е най-многото, което е говорил за теб от години насам. Всъщност той не може да млъкне. Казва, че винаги е знаел, че големия му син Лъв не може да бъде държан окован. Дори неизбежния Даркмор не можел да задържи Найт.
Мръщенето ми само се задълбочи при тези думи, а усмивката на Леон спадна.
– Знам, че е бил задник – добави той. – Най-лошият проклет вид. Но може би има шанс за вас двамата да се справите точно сега?
Забих ръка в лицето си, поклащайки глава.
– Леон, ти не разбираш. Татко няма да иска да има нищо общо с мен, когато разбере… – Гърлото ми не искаше да освободи думите, езика ми натежа от олово. Ами ако загубя Леон заради това? Ами ако той не може да се справи с това?
– Какво ще разбере? – Настоя той, а загрижеността му се увеличи.
– Спомняш си Вард, нали? Той беше кралския прорицател. Той се занимаваше с експерименти върху феи.
– Да – каза Леон мрачно. – Спомням си този задник. Той беше кралския прорицател на Лайънъл Акрукс.
Кимнах, не че по онова време бях излязъл от затвора. Трябваше да чуя за това най-вече от него.
– Е, той се върна.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че от известно време е под прикритие и че е използвал затворници от Даркмор за експериментите си.
– Но той е загинал в битката. Тялото му беше намерено – настоя Леон.
– Тогава трябва да е симулирал – казах яростно и погледа на Леон се впи в моя, хиляди протести замираха на устните му, когато видя истината в очите ми. Вард не беше умрял в битката; беше накарал всички да повярват, че е умрял, а после се беше измъкнал като плъх от дупка.
Лицето на Леон пребледня, когато му разказах за всичко, което бяхме открили в психиатричното отделение, но когато се стигна до следващата част, се забавих.
– Разкажи ми – подкани ме Леон, явно усещайки накъде отива това, докато златния му поглед ме проследяваше.
Прочистих гърлото си, погледа ми падна от лицето му, за да се приземи върху една лоза, докато се принуждавах да му разкажа останалото.
– Той е усъвършенствал процедура, която му позволява да… Да разменя Ордена на една фея с друга.
Той засмука въздух и аз се принудих да се запъна нататък, преди да е казал каквото и да било.
– Той ми направи нещо в „Драв Ентърпрайсис“, упои ме, принуди ме да премина през някаква извратена процедура и когато се събудих, аз… – Натискът в главата ми нарастваше и се почувствах болезнено замаян, докато си припомнях какво беше в онзи момент. – Бях на операционната маса и гърдите ми бяха широко отворени. Вард беше там и той и неговия хирург, те… Те ми взеха лъва.
– Рори – каза Леон, а в думите му се появи страх. – Те не могат, това не е… Как биха могли?
– Не знам – издишах, все още не го поглеждах, клатейки глава, докато се опитвах да преработя случилото се с мен, все още в шок от всичко. – Но това не беше края на всичко. Когато го отнеха, го замениха с нов Орден. Те ме промениха. Насилиха тази промяна върху мен. И казаха, че никой не е оцелял след тази трансформация досега. Аз бях първия, но няма да бъда последният. – Погледнах към него, като се принудих да го направя и очаквах да видя, че той се отдръпва от мен, но открих само ярост и съчувствие, изписани в чертите му.
– Какъв орден? – Изръмжа той и в отговор аз оставих кътниците си да се разширят и ги оголих към него.
Гърлото му се размърда и той кимна, преди да хвърли ръце около мен, да ме прегърне здраво и да заговори на ухото ми.
– Ще ги унищожим за това. И ще си върнем твоя Лъв. Толкова съжалявам, че ти се случи това.
Стиснах го здраво, усещането от прегръдката му беше като балсам за душата ми, успокояващ назъбените ѝ ръбове. Бях толкова сигурен, че ще ме отхвърли заради това. Нашият вид беше горд и да бъдеш Лъв беше толкова вкоренено в това, което бяхме като Найт. Облекчението и благодарността ме заляха за този мъж, който не ме беше изоставил в нито един момент. Нито когато ме арестуваха, нито когато опозорих семейството ни, нито сега, когато стоях пред него като напълно променено същество.
– Мислех, че няма да искаш да имаш нищо общо с мен – признах, когато се разделихме.
– Ние сме братя – каза той страстно. – Ако се беше върнал тук като блатен плъх, все още щеше да си мой блатен плъх. Няма форма, която би могъл да приемеш и която да промени това.
– Не те заслужавам, но съм ти шибано благодарен за това – казах аз.
– Ти заслужаваш повече от мен. Хайде, леля Бианка подготвя празненство. Да отпразнуваме хубавото и да забравим лошото. Всички умират да те видят, блатен плъх или друго, две феи най-вече.
– Децата? – Изтърсих, изпълвайки се с остра нужда да се запозная най-сетне с племенницата и племенника си. Бях виждал снимки и бях чувал толкова много приказки от Леон, че имах такава представа за тях в съзнанието си, сякаш вече ги познавах. Но всъщност не ги познавах. Бяха ми ги отказали и това, над всички мои наказания, беше най-жестокото.
Леон кимна, усмихвайки се развълнувано, докато водеше към къщата, а тялото ми бръмчеше от очакване, но и от страх. Не бях онази фея, която се надявах да бъда, когато ги срещна. Бях с повече белези, отколкото бях планирал, по-увреден и променен. Но любовта ми към тях надхвърляше всичко това, водеше краката ми напред, сякаш съдбата ме беше навила на конец близо до тях.
На верандата се бяха струпали Оскури, които се опитваха да се върнат вътре, за да видят новодошлите, и когато стигнахме до стъпалата, две деца се промъкнаха през тълпата от крака и се втурнаха към нас.
По-голямото момче, Лука, поведе атаката, но малката ЕрДжей набра скорост, за да го настигне, а в очите ѝ искреше огнена решителност. Леон се отдръпна и те издадоха малки възторжени възгласи, преди да се хвърлят от стъпалата на верандата с пълната вяра, че ще ги хвана.
– Чичо Рори! – Изкрещяха в един глас, когато се хвърлих и ги хванах по средата на скока, преди да се свлекат на земята. Малките им ръчички ме обгърнаха около врата, а ЕрДжей ме целуна по бузата, преди да ме дръпне за косата.
– Липсвахте ми – казах им с усмивка и ги прегърнах силно, а облекчението, че най-накрая се обединих с тях, намали тежестта на сърцето ми.
– Татко каза, че си избягал от затвора! – Каза развълнувано Лука. – Ударил ли си един пазач в лицето?
– Или в задника? – Изправи се ЕрДжей и аз се засмях.
– В лицето и в задника – казах аз.
– Казах ти! – Изпищя ЕрДжей, а после двамата се измъкнаха от ръцете ми и скочиха към Леон, дърпайки панталоните му.
– Можем ли да му покажем нещото, което направихме сега? – Прошепна тихо Лука и острия ми вампирски слух го долови.
– Аз ще го заведа в кухнята, а вие двамата идете да го приготвите – каза Леон развълнувано и те се втурнаха обратно в къщата с викове на вълнение.
Леон опря ръка на рамото ми и аз му се усмихнах, а гърдите ми се изпълниха със светлина.
– Нямаш представа колко е хубаво да ги видя на живо.
– Сега те никога няма да те оставят на мира, братче. За тях си като знаменитост, не са спрели да говорят за теб още от пробива.
Въздъхнах със смях и позволих на Леон да ме заведе в къщата, където Оскурите се суетяха наоколо и разговаряха оживено.
Гледката на всички тези хора беше странно отблъскваща, сякаш вътрешните ми желания за компания се бяха променили, и осъзнах, че това трябва да е свързано с моя орден. Вампирите са известни с това, че са самотници, и когато влязох в имението и бях затрупан от развълнувани Вълци, погледа ми попадна на Кейн, който стоеше до дядовия часовник и се спасяваше от суматохата.
Той беше олицетворение на всичко, което представляваше техния Орден, и знаех, че той съдържа отговорите на много от въпросите, които имах относно новооткритите ми желания. Но също така беше и задник с проблемно отношение, което се беше насочило към мен по време на престоя ми в Даркмор. Трудно ми беше да забравя за моментите, в които ми беше крещял заповеди или ме беше наказвал за неподчинение.
Итън беше в гъстотата на масите и попиваше вниманието, като прокарваше ръка през русата си коса. Група Вълци го гушнаха и хвалиха за смелостта му, докато той разказваше историята на моето бягство. Хейстингс беше наблизо в собствената си тълпа, а бузите му леко порозовяха, когато Вълците откъсваха подробности от него.
– Dalle stelle! – Избухна Данте, докато се промъкваше през тълпата от оскари. – Позволете ми да стигна до него. – Вълците се разделиха, за да го пропуснат, и той ме плесна по тила, придърпа ме към себе си и ме целуна по двете бузи, преди да ме прегърне. Драконът, роден от Вълци, беше един от най-любимите ми хора и аз му се усмихнах, позволявайки на радостта в пространството най-сетне да ме зарази. – Радвам се да те видя, Данте.
– По-добре да те видя, mio amico – каза той, след което прошепна в ухото ми. – Роза ми разказа какво са ти направили и те уверявам, че ще изкормим всички врагове които са отговорни за това, до един. A morte e ritorno. А сега ела! Яж, пий, празнувай с нас. Защото нощта е още млада, FIB си тръгнаха оттук с празни ръце, а зората не чака никого от феите.
Розали улови погледа ми от стълбите, когато ме запрати в салона, Вълците припяваха, всички отчаяно искаха да ме поздравят, но и да ме докоснат, сякаш това щеше да им осигури вечен късмет. Избухваха спорове за необходимостта да се приближат до мен, а Леон се носеше на приливи и отливи, докато му задаваха хиляди въпроси за мен едновременно.
Бианка направо изпищя, когато ме забеляза в салона, лаейки на вълците на феятонски да я пуснат да мине, а те отскачаха настрани, сякаш ги бяха ударили с тиган. Трябваше да се навеждам докрай, за да я прегърна, а целувките ѝ се натискаха по цялото ми лице, преди да ме пусне. Нямаше как да избягам и от нея, защото имаше адски силни ръце.
– Майките ти се обаждат тук всеки ден – каза ми тя. – Веднага, когато си готов за тях, ми кажи. Те са добре дошли тук по всяко време.
Кимнах сковано, несигурен кога ще бъда готов за подобно нещо. Да се изправя пред тях по този начин, да им кажа какво е станало с моя Лъв не изглеждаше като вариант, макар че се чувствах виновен, че съм ги оставила в неведение. Просто все още не бях готов да се изправя пред това.
Бианка ме хвана за ръка и ме повлече след себе си.
– Хайде, хайде. Направила съм любимия ти десерт. Пай от боровинки с прясна бита сметана.
– Не трябваше да го правиш – казах аз, макар че, по дяволите, ако не бях сънувал пая с боровинки на Бианка в Даркмор.
Тя ме заведе в кухнята, където огромния пай чакаше на плота, но вниманието ми беше отвлечено от него към Лука и ЕрДжей, които се бяха изправили на дългата маса за хранене, а пред тях стоеше хартиен макет на Лъв. Беше висок колкото малката ЕрДжей и прегръщаше врата ѝ, а изрисуваното ѝ лице ми се усмихваше.
– Това си ти! – Обяви тя.
Лука направи малък танц около нея, демонстрирайки звяра, и въпреки болката в душата ми заради липсата на моя Лъвски орден, не можех да не се усмихна на това, което бяха направили за мен.
– То е мъркащо – казах аз, а Ер Джей изпищя от смях, докато галех главата на звяра.
Бианка не губи време, за да ми поднесе парче пай, като го напои със сметана и ми го подаде в купичка с лъжица.
– Buon appetito, leone mio.
Сложих едно парче в устата си и адски се стъписах от вкуса му.
– Нищо не може да се сравни с твоето печене, Бианка.
Тя ми махна с ръка, но все пак се усмихна.
– Искам пай – каза Лука с надежда.
– Тогава ще имаш пай, нипоте – каза Бианка и отиде да му вземе, докато ЕрДжей молеше за сладолед.
Вълците се изсипаха в кухнята, някои гледаха с надежда към пая, а други отново се тълпяха около мен и задаваха въпроси за Даркмор. Някой пусна музика и чичото на Данте, Лафето, започна да се надпява, като отвори една врата и изведе група вълци на верандата. Никога не бях познавал феи, които да се впускат в партита по-бързо от Оскурите.
Празненствата бързо се разрастваха, семейното вино се предаваше от ръка на ръка, бутилките се отпушваха и чашите се пълнеха с такава ефективност, че това беше чудо само по себе си. Розали отново ме намери и аз я прибрах под мишница, държах я близо до себе си, докато се разнасяше песен за нея, сякаш бяха чакали този момент, за да я представят.
„Имало едно време един вълк, който блестял като луната,
Козината и беше толкова гладка и ярка като лъжица.
Беше дръзка, смела и даваше какво ли не,
когато се спусна дълбоко в Дааааркмор.“
– Per la luna – прокле тя, смутена, докато песента набираше скорост, а всички около нас сякаш я бяха научили. Розали се опита да избяга, но аз я държах здраво, а усмивката ми се появи на устните, докато я гледах надолу.
– Заслужила си легендарния си статут, кученце – казах аз. – Сега стой тук и понасяй последствията от величието си.
Син се вмъкна в стаята с две чаши вино, стиснати в ръцете му, една червена, една бяла, и отпиваше с прекъсване между тях. Опитваше се да пее, като мърмореше, когато не знаеше думите, а на места си измисляше свои, но достатъчно бързо се хващаше на припева. Гръмко представи талиана на рамото си като „Врана-нещо“ и кученцата на партито излаяха развълнувано, като наполовина се катереха по него, за да погалят създанието.
Между музиката и виното беше лесно да забравим проблемите си и да изпаднем в затишие от сигурност и радост, с които тази къща беше известна. Оскурите имаха свойството да прогонват неволите на света и да осветяват всички тъмни сенки на нощта. И когато Розали ме въвлече в танца, а аз притиснах момичето си към себе си, докато музиката ни поглъщаше, знаех, че нищо не може да развали този момент на възторг, докато луната изгрява. Не и докато не настъпи зората. А засега това изглеждаше като цяла вечност.