КЕЙН
Луната се размазваше над мен, докато се люлеех, застанал в дългата трева. Бях избягал от къщата с бърза крачка, а от изпитото вино не бях сигурен колко точно съм се отдалечил, но трябваше да е адски далеч.
Гръдният ми кош се разпукваше, позволявайки на цялата изкривена болка от миналото ми да се изплъзне и да се разлее в мен като отрова. Даркмор беше приключил с мен, Розали не се нуждаеше от мен, а Луната беше адски склонна да ме унищожи. Това проклятие вероятно нямаше отговор. Беше се насочило към моята смърт и аз се лъжех, ако наистина си мислех, че има изход.
Едно хълцане привлече вниманието ми и аз се обърнах, когато Джак се запъти към мен, ризата му беше обърната и скъсана на яката, все още черната му коса стърчеше на една страна, а червилото беше размазано по устата му.
– Мейсън – каза той за поздрав и аз кимнах, като погледнах през рамото му към лозите, от които беше излязъл, където в нощта се разнасяха тихи стонове и кикот от поне три женски гласа.
– Виждам, че имаш нови познати – казах малко мразовито, защото собствения ми член със сигурност не виждаше никакво действие, а и не можех да изхвърля от ума си видението как Розали Оскура е обожавана от трима други мъже, чийто отпечатък се запечата на задните ми клепачи и ме дразнеше с всяко мигване.
– Ум… Да… – Размърда се неловко Хейстингс и аз се озовах в ситуация да изричам извинение към него, преди да успея да спра думите да изригнат от устните ми.
– Съжалявам – казах аз. – За това, че… Не съм феята, за каквато ме смяташе. За това, че позволих да се забъркам с Дванайсет и да се хвана на нейните трикове. Трябваше да бъда човек, на когото можеш да разчиташ, да гледаш на него, но всъщност бях просто нейна пешка, която се влюбваше във всяка сладка дума, нежна ласка, капка кръв…
Хейстингс стисна устни, обмисляйки думите ми, след което сви рамене.
– Аз също се влюбих в нея – призна той. – Веднъж се опитах да я целуна. – Той прочисти гърлото си и погледна назад към кикота, който идваше от лозите, преди да продължи. – Не че тя ми позволи. И честно казано, сега виждам, че не си пасвам с нея. Инкубусът беше прав за това – не съм подходящ за дивата и природа. Но… Мисля, че вие сте… Сър – добави той набързо, когато го стрелнах с остър поглед.
– Тя има добре снабден харем с още трима…
– Но тя все още те гледа така, сякаш те чака – каза той. – Тя явно е много неща, които никой от нас не осъзнаваше още в Даркмор, но не всички от тези неща са лоши. Мисля, че тя ме освободи, когато се освободи от онова място… И мисля, че иска да освободи и теб, Мейсън. Просто трябва да и позволиш.
Намръщих му се, алкохола, който бях употребил, накара думите му да звучат твърде примамливо, но следата от проклятие на ръката ми и тримата мъже, които тя вероятно все още чукаше – въпреки че бяха минали часове, откакто бях избягал от тях – говореха за различна съдба за мен.
– Джак! – Обади се съблазнителен глас откъм лозите. – Имам нужда от теб, върни се при нас!
Хейстингс стана яркочервен, отвори уста да каже нещо, затвори я отново, прочисти гърлото си, после ме поздрави, преди да се запъти обратно към лозето, за да отговори на този зов.
Стиснах челюст, изстрелях се на скорост, така че да не се налага да слушам каквато и да е част от това, което той се канеше да направи, и заобиколих къщата, преди да се спъна в подножието на меката морава.
Зрението ми се успокои, когато успях да спра да се клатушкам, а луната се фокусираше над мен. Всеки лъч и сянка бяха като подигравателна усмивка, която се обръщаше към мен, подигравайки се на напразната ми надежда, че все още има шанс за мен.
– Майната ти! – Изкрещях, а яростта ми се изля наведнъж. – Ако искаш да ме убиеш, вземи ме сега – защо ме караш да чакам?!
Луната млъкна в отговор и от гърлото ми се изтръгна ръмжене. Изпуснах вълна от проклятия към небесното същество, което ме беше засегнало, като изпуснах яростта си, докато гласа ми не отекна от склона на хълма.
-Кейн – един груб глас ме накара да се обърна и открих, че Рори Найт е зад гърба ми и се протяга към мен.
Погледнах към протегнатата му ръка и той я пусна, а веждите му се смъкнаха ниско.
– Ти разбунтува Оскурите. – Той ме побутна, когато откъм имението се разнесе хор от вопли и аз осъзнах, че не съм избягал чак толкова далеч от къщата.- Махай се, преди да са излезли тук и да те изкормят, че говориш за луната по този начин.
Докато воят набираше скорост, аз се обърнах и се втурнах към дърветата, които маркираха границата на тяхната земя, не исках да се занимавам с тези глупости, докато ума ми беше гъст от алкохолна мъгла. Рори вървеше с мен, но се препъна в един дънер, когато стигнахме до поляната. Той се сгромоляса на земята, издълбавайки линия в земята, докато се пързаляше в краката ми като полусляпо муле с три крака.
Той изпъшка гневно, изправи се и полугласно избърса мръсотията, покрила дънките му.
– Ти си най-некадърния вампир, който някога съм срещал – измърморих аз.
– Не съм шибан вампир, ето защо – изсъска той и в очите му пламна агония, която говореше колко много копнее за своя Лъв.
Погледнах го с яма, която се отвори в гърдите ми, а мисълта, че ще загубя Ордена си, беше твърде гнусна, за да я обмисля.
– Мм – измърморих аз. – Ами проблема е в твоето съсредоточаване. Опитваш се твърде много да видиш къде са стъпили краката ти, вместо да гледаш къде отиваш.
– Краката ми се движат толкова бързо, че не мога да не гледам да се уверя, че няма да падна и да ги счупя, по дяволите – въздъхна той.
– Ще паднеш само ако не гледаш какво е пред теб и не се вслушваш в света около теб. Краката ти сами ще се погрижат за себе си, ако се съсредоточиш върху това къде, по дяволите, отиваш.
– Невъзможно е да се приспособя към това колко бързо идва света към мен – каза той и поклати глава.
– Не и за нашия вид – казах аз. – Трябва да се довериш на своя Орден.
– Това не е моя Орден! – Изръмжа той и няколко птици излетяха от леговищата си по дърветата около нас.
Настъпи тишина и клоните над нас се поклащаха от вятъра, карайки лунната светлина да се разпилява по нас двамата. Ръцете на Рори се свиха от двете му страни, мускулите на ръцете му се стегнаха.
– Чувствам се нападнат – каза той накрая, гласа му беше по-нисък, по-дълбок. – Това нещо в мен не е мое. То не ми принадлежи.
– То е твое, ако го прегърнеш, но, по дяволите, дори не мога да си представя какво може да е необходимо, за да го направиш психически.
– Да го прегърна, ми се струва като да предам моя Лъв – призна Рори.
Кимнах твърдо.
– Както и да е, дойдох да те намеря, защото Розали се притеснява за теб – каза той и стените ми отново полетяха нагоре.
– За какво трябва да се притеснява? – Подиграх се. – Тя си има двама приятели и психотичната си играчка, които я правят щастлива.
– Ти си упорита майка, нали? – Той поклати глава към мен, сякаш аз бях проблема, и пръстите ми се размърдаха инстинктивно, желанието да му се скарам, че ми говори по този начин, все още беше вкоренено дълбоко. Но звездите да са проклети, той имаше право.
И вече не бяхме на неравна земя. Тук, в реалния свят, всяка фея беше сама за себе си.
– Приятелят ми Мерик казваше същото – казах аз, а спомена за приятеля ми от детството разряза стара рана. Затова и изтласквах всички мисли за него от съзнанието си колкото се може по-често.
– Момчето, с което си израснала под управлението на Бенджамин Акрукс? – Потвърди Рори.
– Откъде знаеш за това? – Отговорих му.
– Син ми разказа всичко.
– Разбира се, че е казал – изпъшках и отвърнах поглед от него, несигурен дали искам да продължа този разговор.
– Лайънъл Акрукс беше този, който ме изпрати в затвора. Даде ми присъда, която беше много по-дълга от тази, която би трябвало да получи всеки крадец. И ме принуди да сключа смъртен договор, за да не ме пуснат предсрочно. Ето защо Розали дойде в Даркмор. Чувстваше се отговорна за това, че съм попаднал там – макар че това са глупости – но знаеше, че единствения начин да изляза оттам като млад мъж е да ме измъкне. Както и да е, искам да кажа, че знам какво е да си на страната на гнева на един акрукс. Любимият им вид власт е тази, изградена от жестокост.
Кимнах, съгласявайки се лесно с това.
– Мислех, че съм загърбил миналото си, но като видях Бенджамин отново, ми показа колко адски глупаво съм мислил така. Аз съм моето минало. Просто една ходеща рана, която се нахвърля върху света заради гнева, който изпитвам вътре в себе си. Този гняв се крие за Бенджамин, но той не беше там, за да го получи, затова го предложих на всички останали. Толкова много съм изпълнен с омраза, Рори, и мисля, че тя се е смесила с кръвта ми като отрова. Няма противоотрова, няма лек. Аз съм това безсърдечно същество заради него, но сега това няма как да се върне назад.
– Ти си глупак, ако вярваш в това, Кейн. А аз мисля, че си много неща, но глупак не е едно от тях. – Очите на Рори блестяха сребристо, както луната се улавяше в тях, и аз се озовах с леко приближаване до него.
– Аз съм един нещастен шибаняк, който заслужава всичко, което получава. – Дръпнах левия си ръкав, разкривайки знака на проклятието, и Рори го разгледа, приближавайки се. – Тя ти каза за това? – Отгатнах и той кимна, протягайки показалец по розовата лоза, която пълзеше по кожата ми.
– Никога не съм виждал подобна магия – каза той. – Роза притежава дарби, които надхвърлят възможностите на всеки нормален вълк, а може би и на всяка нормална фея.
– Дори тя не знае как да отмени това. – Дръпнах ръкава си обратно надолу. – Луната е решила съдбата ми.
– Никога не се определя съдба. Все още можеш да развалиш проклятието. Случвали са се и по-странни неща, Кейн. Не губи вяра все още.
– Защо изведнъж си на моя страна? – Попитах подозрително.
– Защото започвам да виждам това, което Розали вижда в теб.
– Лесно манипулируем пазач, който сега се влачи след нея като гладно куче? – Усмихнах се.
– Толкова лесно се подценяваш – изсумтя той. – Може би ако се опиташ да забележиш добрите си дела, ще намериш повече за отчитане, отколкото лошите.
– Силно се съмнявам в това – казах с горчивина.
– Роза формира от нас глутница. Ти трябва да бъдеш част от нея. Тя иска да бъдеш – настоя той.
– Не, аз не съм част от глутницата, Рори. Но аз съм решил нещо. Сега съм неин. Каквото и да търси, аз ще ѝ служа, докато не си го осигури. Ще следвам заповедите ѝ и ще правя каквото ми нареди.
– Е, ако това не е определение за това да си част от нейната глутница, тогава не знам какво е. – Рори ми се усмихна и аз изпуснах дъх на отхвърляне.
– Луната те отбеляза като добър за нея, а мен – като лош за нея. Ако това не е доказателство за нашите различия, затворнико, не знам какво е.
– Затворник? – Замисли се той. – Не виждам никакви решетки тук, между тези дървета.
– Старите навици умират трудно.
– Вярно. Но нека умрат, Кейн – каза той и усмивката падна от лицето му. – Прегърни новия свят.
– Само ако и ти направиш същото – казах аз, като го погледнах под вежди.
– Може би ще имам нужда от помощ за това – промълви той.
– Мислех, че никога няма да попиташ – подиграх се аз. – Имаш нужда от някой, който да те научи на начините на твоя Орден и на правилата, които идват с това да държим под контрол нагона си. Вампирският кодекс. Преди почти си попаднал в лова, а аз познавам по-добри вампири от теб, които са се изгубили напълно в него. Те не се завръщат. И ти също няма да се върнеш, ако това се случи отново.
– Тогава ме научи – призова Рори и ме хвана за ръката. – Кълна се, че ще го направиш.
Колебаех се, знаейки каква отговорност ще бъде това. Трябваше да го научи най-добрия от нашия вид, модел за подражание, който можеше да преподава нашите пътища с търпение и разбиране. Не бях точно детето от плаката за тази позиция, но от друга страна, Рори не беше обикновения новопробуден вампир. Така че може би аз бях точно този, от когото той се нуждаеше.