РОЗАЛИ
Не изпитах удоволствие от парния душ, нито от усещането, че подходящите дрехи отново обгръщат тялото ми за първи път от месеци. Не се чувствах като момичето, което притежаваше тези дънки или обявяваше тази синя блуза за своя любима. Стаята ми се струваше твърде голяма и твърде малка едновременно, закътана в горната част на къщата.
Когато за пръв път дойдох да живея при леля Бианка и нейната огромна фамилия, тя прекара десет минути в моята компания, преди да ме потупа по гърба и да се запъти да разчисти това старо таванско помещение за мен. Беше дълга стая с открити греди, която завършваше с триъгълна стена с един-единствен кръгъл прозорец над бялото желязно легло. Прозорецът беше в бяла рамка, която беше изтъркана от стотиците пъти, когато го отварях и се изкачвах на покрива отвъд, за да седя под луната.
Тук нямаше прах – леля Бианка поддържаше мястото безупречно, а във въздуха се носеше аромат на лимони. Тя ги използваше, за да си прави отвара за почистване от дървото в двора в центъра на имота, и тази сладка цитрусова смес заедно с гледката към безкрайните лозя пееше приспивна песен за дома само за мен. Но това не беше дом без Рори. Вече не.
Прокарах пръсти по знака на партньора на ръката си, който ме свързваше с него, затворих очи и се помолих на луната за напътствие. Това не беше като връзката ми с Итън – не можех да усещам болката на Рори, но се страхувах, че ако можех, тогава досега щях да крещя.
Рори имаше нужда от мен. Бях отиша в Даркмор, за да го спася, и имах ужасното усещане, че само бях влошила положението му, когато се бях провалила.
Едно почукване на вратата ме накара да вдигна поглед, а по тялото ми се появи напрежение, тъй като очаквах Итън, Син или може би дори Кейн да ме потърсят, но изпуснах тежък дъх, когато вместо това открих, че леля ми бута широко вратата.
– Роза – каза тя тихо и вратата се затвори зад нея, преди да се приближи до мен.
Преглътнах силно, докато ме преценяваше – тази малка жена със сърце, по-голямо от самата луна. Беше ниска, тъмната ѝ коса бе прошарена със сиви петна и навита на обичайния си кок, докато ме пронизваше с очи, толкова подобни на тези на сина ѝ, че имах чувството, че Данте е този, който ме оценява с този поглед. Бианка стоеше начело на това домакинство от дълго време, откакто загуби чичо ми по време на войните на бандите, които владееха тази част на кралството. Тя не беше нашата Алфа, но беше нашата майка. Аз, Данте, останалите деца, родени от нейната кръв, и още стотина други бездомни и безпризорни от Оскура. Не всички бяхме кръвни, но всички бяхме фамилия.
Бианка въздъхна, докато ме преближаваше, като внимателно прибра кичур абаносова коса зад ухото ми, а пръстите ѝ се допряха до татуировката с розова лоза, която надничаше от горната част на ризата ми, преди да ме привлече в прегръдките си.
Спрях се. В това отношение не приличах на другите вълци – не се нуждаех от постоянно тактилно поведение, безкрайни прегръдки или да спя в стаичката. Харесвах собственото си пространство – точно затова тя ми беше дала тази стая. Достатъчно близо до всички тук, за да знам, че принадлежа, но на достатъчно разстояние, за да ми осигури пространството, което толкова често желаех.
Тя ми прошепна нежни думи на феятонски и аз бавно се разтворих в прегръдките ѝ.
– Дай му воля, лупа – насърчи го тя, а пръстите ѝ погалиха косата ми и аз се разпаднах точно така.
Едно ридание разтърси гърдите ми и сълзите отново се разляха. Тя не поиска нищо от мен. Нямаше нужда. В тази къща новините се разпространяваха като горски пожар и бях сигурна, че досега всяка подробност за нашето бягство и неуспеха ни да спасим Рори щеше да е циркулирала вече три пъти, фактите се смесваха с измислици, украшения на всяка крачка, но истината все така непоклатима.
– Коя си ти, Роза? – Попита ме леля Бианка, след като света около нас се беше разбил и израснал наново, по-изкривен и по-мрачен от преди, а празнотата, в която трябваше да бъде Рори, заемаше толкова много място, че беше трудно да се диша около нея.
– Аз съм провал – издишах аз.
– Нищо от това – изръмжа Бианка, все още ме държеше като бебе, но в тона ѝ нямаше отстъпчивост.
– Аз съм… – Умът ми се завихри от всички отговори, които можех да предложа на подобен въпрос.
Бях същество, създадено по злонамерен замисъл, отгледано в дом на омраза, а после получило дом, преливащ от любов. Бях жестока и силна, крехка и непостоянна. Бях хиляда нечути желания и едно силно искане. Този свят не ми беше предложил място, когато се родих, но аз си го бях извоювала независимо от това. Аз бях моите белези и моята болка, моята чест и моята любов. Бях вълк и самотница. Бях два пъти другарка, още повече пъти любовница, затворничка и все пак по-свободна от повечето феи, които бях срещала, защото в сърцето си знаех коя съм и какво изисквам от този живот, който е толкова склонен към пороци. Аз бях Розали Оскура. И никой не ми казваше „не“.
– Аз съм Розали Оскура – изръмжах на глас.
Леля Бианка кимна твърдо, като се отдръпна и ме изгледа нагоре-надолу. Тя не изтри сълзите от лицето ми, както и аз не ги изтрих. Те не бяха признак на слабост, а на силата на любовта ми към Рори Найт и белег за това какво ще направя, за да си го върна.
– A morte e ritorno, lupa – каза твърдо Бианка. – Имаш още работа за вършене.
– A morte e ritorno – повторих аз и излязох от стаята с вдигната брадичка и разтуптяно сърце, защото знаех какво трябва да направя.
Движех се из криволичещата къща, като понасях прегръдките и нежните докосвания на многобройните членове на семейството ми, които се измъкваха от стаите и ми правеха път. Погледите им ме преследваха, докато вървях, всеки от тях се отдръпваше настрани, за да ме приеме като своя Алфа, а в дома цареше напрежение, което имаше всичко общо с моята болка. Те бяха моята глутница, така че също я усещаха.
Кухнята беше голяма стая в сърцето на вилата, в която централното пространство се заемаше от маса, достатъчно голяма за четиридесет места – и все пак често недостатъчна за всички нас – докато работните повърхности, мивката и фурните я заобикаляха. Както обикновено, на най-дългия плот се приготвяше ястие, зеленчуците се режеха и нарязваха на кубчета, а соса къкрише на котлона.
Намерих Итън да седи на масата, стиснал ръце около чаша кафе, а от двете му страни се бяха сгушили близо до него четири кученца – децата на братовчедите ми на възраст между шест и девет години. Те галеха косата му и подканяха към татуировките, които се виждаха по ръцете му, като питаха за историите за всяка от тях на свой ред. Очите му се преместиха върху мен в момента, в който влязох в стаята, и аз се спрях – гледката му там, сред моята фамилия, беше толкова естествена, че за момент забравих, че той толкова се е страхувал да дойде на това място, да се смеси с ужасяващия клан Оскура.
Извих вежди към него, сякаш исках да кажа: „Аз ти казах“, и той кимна, макар че движението му беше малко несигурно и само се усили, когато Данте влезе в кухнята зад мен.
– За какво е това? – Попита малкия Андре, като побутна назъбения символ на Лунното братство – полумесец, където беше изписан с гордо мастило на гърдите на Итън – което се беше разкрило само защото Роберто беше хванал яката на тениската на Итън и я беше разкъсал наполовина в желанието си да намери още татуировки.
– Знаеш я, Андре – изрече Мария, цялата в седемгодишна наглост. – Същата е като тази на Зио Карсън – тази, която Зио Леон нарича „големия му срам“, когато е с лице с къса коса.
– Може би това е история за друг път, а, деца? – Предложи Итън, като се опитваше и не успяваше да дръпне яката си обратно, докато хвърляше предпазлив поглед към Данте.
Погледнах към големия си братовчед Буреносен дракон, забелязвайки садистичния блясък в очите му, след което грабнах една ябълка от препълнената с тях купа в средата на масата и се пуснах на мястото срещу Итън, за да гледам представлението.
– Чувам, че си решил да се сродиш с малката ми Роза, докато си бил в онази дупка, Лунар – каза Данте, като разпери пръсти на масата, докато се навеждаше, за да огледа добре Итън. – Кажи ми, дали съдбата прошепна името ѝ в ухото ти в момента, в който я съзря?
Итън ме погледна, но аз не му отговорих нищо. Ако не можеше да се изправи срещу големия лош Буреносен дракон, значи не беше достоен за място в това семейство, независимо дали е лунен другар или не.
– Нещо такова – отвърна Итън.
Мълчанието се проточи, прекъсвано от кикотенето на децата и дърпането на ризата на Итън, за да потърсят още мастило.
Данте изсвири рязко и те се разпръснаха, като крещяха и виеха, докато тичаха, викайки другите деца, които несъмнено се спотайваха в най-близките стаи в очакване да научат всичко, което са открили за новодошлия.
– Слушай, не знам какво ти е казала Розали за начина, по който се е случило всичко това – каза Итън, като отново ме стрелна с поглед, но аз само отвърнах на удара с безизразен поглед. Умът ми така или иначе беше зает с по-важни въпроси от това той да разбере баланса на силите с Данте.
– Не предполагай нищо. Но все пак бих посъветвал да не лъжеш – Данте мъркаше като бастарда и устните ми почти потрепнаха от усмивка, но сърцето ме болеше прекалено много за това.
– Къде са другите? – Попитах, защото очаквах всички да са били въведени в тази стая – сърцето на къщата и всичко останало, но от тях нямаше и следа.
– Нека първо се съсредоточим върху Лунара, а? – Предложи Данте, а аз извъртях очи, но махнах с ръка, за да му покажа, че трябва да приключи с това.
Отново захапах ябълката си, сока се търкулна по езика ми, но не усетих нищо на вкус.
Итън си пое дъх.
– Добре, ще ти кажа направо – прецаках се. Когато с Розали се срещнахме за първи път, знаех, че я искам, трябваше да видя тогава и там, че всъщност е нещо повече от обикновено желание. Тя беше моята съдба, която ме гледаше чисто и просто в лицето. Тя беше красива – очевидно – но не е това, в което се влюбих. Душата ѝ е като пламтящо огледало на моята собствена. Никога не съм срещал човек, който да е толкова силен като нея – и по дух, и по ум. Привлече ме като риба на въдица и щом веднъж се закачи на тази кукичка в мен, нямаше как да отрече, че съм изцяло неин. Но…
– Но? – Попита мрачно Данте и да, може би му бях предала част от „но“ и може би вече изглеждаше доста ядосан. Итън обаче щеше да трябва да свикне с това, ако искаше да стане Оскура.
– Както казах, прецаках се – каза Итън на един дълъг дъх. – Аз… Ами мога да те запозная с всичко това, ако трябва, но това, до което се свежда, е, че я провалих. Не се справих. Опитах се да скрия това, което бяхме… Сме. Това беше шибано малодушие, ако трябва да съм честен. Знаех, че претендирането за нея ще е равносилно на края на моята глутница, на моето управление и макар че трябваше да разбера по-бързо, че тя ще струва десетократно повече от всичко, което ще загубя при претендирането за нея, ми отне твърде много време да се примиря с тази истина. По този начин, предполагам, изгубих шанса си да я обявя за своя, но когато и Роза беше чифтосана с Рори, разбрах, че не съм съсипал всичко. Той… Аз… Ние не сме нещо подобно, но сега той е моята глутница. Тримата сме в това за дълго и аз ще прекарам всеки ден, в който имам щастието да мога да нарека това зашеметяващо същество отсреща мое, компенсирайки начините, по които я провалих в началото. Ще бъда достоен за нея. Кълна се в това. И ако изпитваш омраза към мен заради гадостите, които се случиха тогава в Академията на Аврора между нас…
– Чакай – каза Данте и се намръщи на Итън, а във въздуха около него пукаше електричество. – Какви гадости в Аврора? Не съм ходил с теб на училище, Стронзо.
Итън сведе очи към Данте, след което ме погледна обвинително.
– Ти ли му каза да каже това, за да ме прецака?
Подсмърчам.
– Не. Явно не си му направил особено впечатление. Казах ти, че няма да си спомни някакъв изскочил лунен стронзо отпреди десет години.
– Не бях просто някакъв случаен лунар – бях втория човек на Райдър Драконис – каза Итън твърдо, вдигна брадичка и погледна Данте, сякаш това трябваше да е всичко, за да му се раздвижи паметта. – Тогава нямах толкова много мастило – добави той, когато Данте изглеждаше също толкова неспокоен от него.
– Вторият на Райдър беше Скарлет Тайд. Ти не си тя.
– Не – каза Итън. – Ами… Да, но и не. Аз бях негов заместник в академията, след като се случиха всички тези гадости с Брайс. Трябва да ме помниш. Имахме всички онези сблъсъци. Предположих, че ще искаш да ми набиеш задника за това, че дори съм погледнал братовчед ти – не че можеш, но…
Гръмкият смях ме накара да изтръпна толкова силно, че едва не изпуснах ябълката си, и главата ми се вдигна, като погледнах към една от гредите, които обхващаха покрива на кухнята, където Син сега висеше с главата надолу, усмихвайки ни се.
– Всичко е наред, кученце. Никой няма нищо против, че си бил никой в училище – мърмореше той и намигаше на Итън.
– Не съм бил шибан ни…
– Лимон? – Предложи Син, като извади от джоба си яркожълт плод и ми го протегна в предложение.
– Какво, по дяволите, правиш там горе? – Попитах го, като приех лимона, защото бях научила, че ако Син Уайлдър ти предложи лимони, просто ги вземаш и не задаваш въпроси.
– Крия се. – Син притисна пръст към устните си, но откъм вратата, където в стаята току-що бе влетяла глутница кученца, се разнесе възторжен писък.
Син се сви толкова бързо, сякаш беше изчезнал напълно, лека тежест кацна на рамото ми, последвана от мъничко кикотене, което ме уведоми къде е. Дребните му крачета потропваха по рамото ми, преди да използва един кичур от косата ми като въже за люлеене и да се изстреля върху масата.
Гледах как спринтира към прозореца, като го прескачаше с бягане и се преместваше отново, докато го правеше, превръщайки се в жена, покрита с рижа козина като котка, а дългата му опашка се размахваше бясно, докато изчезваше през отвореното стъкло.
Всички кученца пищяха и виеха от радост, повечето от тях се обръщаха и се хвърляха към различни врати, за да излязат навън и да го преследват, макар че няколко се хвърлиха с главата напред през прозореца, като едва не изпратиха след себе си огромна ваза с диви цветя.
Гейбриъл се появи отвън, хвана вазата, преди да падне, и ми предложи една многозначителна усмивка, която говореше, че е очаквал това.
– Внесохте хаос в бъдещето на това семейство, като доведохте този до вратата ни – каза той, поглеждайки след Син, който сега се надбягваше по ръба на басейна и се смееше маниакално, докато глутницата кученца го преследваше.
– О, знам – съгласих се аз.
– Въпросът е в това – каза твърдо Итън, привличайки вниманието на стаята отново към себе си. – Розали е моята половинка и аз няма да отида никъде. Така че, ако това ще е проблем, трябва да го решим сега.
Той се изправи на крака, мускулите му изпъкваха, челюстта му се заковаваше, гледайки Буреносния дракон, сякаш го правеше всеки втори вторник. Трябваше да призная, че Алфа задника му отиваше, макар че все още му бях ядосана, че помогна да ме докарат дотук и да оставя Рори.
Напрежението изпълваше въздуха, мълниите на Данте трещяха срещу всичко, карайки ме да го проклинам, докато отново захапвах ябълката си и получавах удар в езика.
– Добре – каза най-накрая Данте, падна на мястото си в началото на масата и взе една ябълка от купата за себе си. – Добре дошъл в глутницата, Лунар. Очаквам с нетърпение да видя дали ще успееш да се справиш с мен следващия път, когато тичаме под луната.
Итън примигна, поглеждайки към мен, сякаш се чудеше дали това не е някакъв капан, и аз въздъхнах шумно, махайки с ръка към стола му.
– Седни, стронзо – казах му. – Вече си вътре. Казах ти, че няма да ти навреди.
– Да – съгласи се Итън и бавно се спусна на мястото си, като все още изглеждаше несигурен, макар че в края на устните му се загатваше усмивка. – Предполагам, че е така.
Погледът му се премести към мен и се закова там, но аз се отпуснах на мястото си, когато той се наведе напред на своето, игнорирайки ръката, която ми протегна през масата.
– Ще си го върнем, любов – каза Итън с тихо ръмжене. – Кълна се в това на всичко, което съм. Няма да го загубим.
– Може би трябваше да помислиш за това, когато бягаше, вместо да го преследваш още в затвора – казах кисело.
– Знаеш, че нямахме избор. Те вече го имаха. Ако не бяхме избягали, тогава щяха да хванат и останалите. И недей да се преструваш, че по някакъв начин съм тръгнал срещу него, като съм ти помогнал да избягаш с нас, защото това са глупости и ти го знаеш. Рори искаше да се измъкнеш повече от всичко, любов. Той не би благодарил на никого от нас, че сме се хванали с него. Оттук всъщност можем да помогнем.
Изплезих език, мърморейки някакви напълно обидни неща за идеята му какво е най-добро за мен на феятонски, а Данте въздъхна.
– Прав е, лупа – каза ми Данте. – Боли те и си ядосана, но ако се насочиш към хората в тази къща, няма да направиш нищо, за да помогнеш на Рори да се измъкне, и ти го знаеш.
Изстрелях поглед към братовчед ми, след което си поех дъх.
– Знам – измълвих аз. – Аз просто… Бяхме толкова близо…
Сълзи обгориха очите ми, но аз ги отблъснах. Плачът нямаше да помогне на Рори, но и други идеи ми липсваха. Да избягаш от Даркмор веднъж беше чудо – да се опиташ да го измъкнеш два пъти със сигурност беше невъзможно.
– Роза? – Гласът на леля Бианка ме извика от стаята с телевизора и аз се изправих на крака.
– Какво става, Бия? – Обадих се в отговор и тръгнах през къщата, а Итън следеше стъпките ми.
– Ти си в новините – отговори тя и аз влязох в стаята с огромния телевизор, висящ от стената, достатъчно дивани, подредени в голямото пространство, че сякаш посещаваш кино, идвайки тук.
Отворих уста, за да ѝ кажа, че нямам време да си губя времето в гледане на новините за бягството, но замълчах, когато погледа ми попадна на екрана, където се намираха два реда снимки на мъже. Всяка снимка беше направена, когато бяхме влезли в Даркмор, а моето собствено намръщено лице гледаше камерата от горната част на таблото, обозначаващо името и номера ми.
Погледът ми премина през редицата от изображения – от Итън, през Пудинг, Син, Плунгер, Есме и накрая Рори и Густард, чиито лица бяха точно до нашите.
– Сред осъдените, които са успели да избягат от така наречения непроницаем затвор, са известни гангстери, сексуален девиант, опитен крадец и най-тревожното – масовия убиец Густар Ла Гаст, който е осъден за отвличането, измъчването и евентуалното убийство на повече от…
– Защо твърдят, че Рори и Густар са избягали с нас? – Поисках, като влязох в стаята и се загледах в огромния екран, а очите ми се спряха на образа на Рори, заснет преди десет години, с дълга коса и празни от отчаяние очи. Преглътнах силно. Вече бях подвела човека от снимката, като се забавих толкова дълго, за да дойда за него, а сега бях направила нещо по-лошо – бях му дала надежда и я видях как се разбива пред очите му.
– Твърдят, че си отвлякла и онези двама пазачи – каза Бианка, а брадичката ѝ се поклащаше в неясната посока на стаята на горния етаж, която беше дала на Кейн и Хейстингс.
Подиграх се.
– Тези двамата са повече неприятности, отколкото си заслужават.
– Така ли е? – Чу се гласа на Кейн откъм вратата и аз се огледах, за да го открия там, облегнат на рамката на вратата, със скръстени на широките си гърди ръце.
– Мислех, че вратата е заключена, за да не ни пречиш? – Попитах го с отегчен тон, но и двамата знаехме, че една малка ключалка не би спряла един вампир да избяга и че той всъщност никога не е бил заключван никъде.
– А аз предположих, че ключалката е, за да държи кученцата ти далеч от мен – изрече той.
– Кученцата са много по-трудни за задържане от всеки вампир – каза Бианка с пренебрежително подсмърчане. – Но това е проблем – добави тя, като махна с ръка към екрана. – Избягалите затворници в крайна сметка ще се откажат, а отвлечените охранители, от друга страна…
– След като прегледат доказателствата, ще разберат, че Кейн е избягал с нас съвсем доброволно – отвърнах аз. – Основното ми притеснение е защо биха излъгали за Рори и Густард.
– Не е ли очевидно? – Попита Кейн, продължавайки, когато го погледнах с празен поглед. – Те не искат никой да пита за телата.
От устните ми се изтръгна ръмжене и се нахвърлих върху него за това, че изобщо е предположил това. Итън ме хвана за рамото, за да ме спре.
– Спокойно, любов – каза той. – Това така или иначе не е вярно. В Даркмор не им пука за телата и не крият смъртта на онези други гадове, които се опитваха да избягат с нас. Виж.
Той насочи вниманието ми обратно към екрана и сърцето ми се сви болезнено, когато открих, че лицата на Сони и Брет ме гледат заедно с няколко от приближените на Густард, а водещия на новините вече изброяваше имената на онези, които са загинали при опита си да избягат, преди да премине към списъка на охранителите, убити по време на бунтовете.
Преглътнах силно. Не исках никой от тях да пострада. Исках само да измъкна Рори.
– Добре – издишах, опитвайки се да се съсредоточа върху това, което имаше значение сега. – Значи не прикриват смъртни случаи, но твърдят, че Рори и Густард са се измъкнали с нас. Което означава…
– Не искат никой да ги пита къде са отишли – довърши вместо мен Кейн.
Срещнах погледа му, а през мен премина страх, когато си помислих за феите, които бяха отведени в Психиатрията, и за каквито и да е шибани машинации да са се случвали там долу. Възможно ли е това да има нещо общо с тях?
– Трябва да разберем къде са – казах твърдо, а мозъка ми преобръщаше всичко, като всяка част влизаше в друга. Бягството, FIB, охраната, лъжите по новините.
– Това частно парти ли е, или всички сме поканени? – Дълбокият глас на Син върна вниманието ми към настоящето, когато той влезе в стаята и се хвърли на един от диваните.
– Син… – Казах бавно. – Джером успя да проникне в камерите на затвора, докато бягахме. Това означава, че може би все още е наблюдавал, когато сме се измъкнали, нали? Може да е видял къде са отвели Рори. Той може да ни помогне да се върнем обратно.
Веждите на Син се вдигнаха в знак на разбиране, докато мислеше за това, и по съблазнителната му уста се прокрадна лукава усмивка.
– Знаеш ли, котенце, мисля, че може би имаш нещо предвид – мъркаше той.